Аналогичен случай в Испания

печат
След повторното идване на испанските социалисти на Сапатеро на власт през 2004 г., на 28 юли 2006 г. една министерска комисия представи проектозакон „За признаване и разширение на правата и въвеждане на обезщетения за жертвите на преследванията и насилията по време на гражданската война и диктатурата“. Законопроектът още очаква своето включване в дневния ред на парламента…

„Законът за историческата памет“, както е известен сред народа, е блестящ пример на юридическата еквилибристика: от една страна на социалистите се налага най-после да въведат ред в отношенията на Монархията (днешната) към Втората република (1931-1939 г.), от друга – тази задача не им се нрави особено.

Правителството на Сапатеро се опитваше да пробута законопроекта гладко, мазно и безшумно, доколкото това бе възможно. Неговото четене се отлагаше три пъти, а последния път бе насрочено за… лятната ваканция. През това време държавата изплати на „неправителствените организации“, проучващи ерата на франкизма, около 3 милиона евро, за да им запуши устата, но това не стана. Различни недоволни крайно леви асоциации и партии призоваха за акции за отхвърляне на законопроекта или представиха свои проекти. От десницата също не дремеха. Консервативната народна партия обвини Сапатеро, че иска да разцепи Испания, което обвинение не е безпочвено: изключването на социалната революция и на франкистката диктатура от обществената памет и тяхното премълчаване беше един от стълбовете на „националната идея“ на новата монархия. Няма Барселонска Комуна, нито анархосиндикалистка съпротива, имало е само гражданска война, която е една историческа неудача и толкова. Още повече, че участниците в тези събития от двете страни на барикадите или техните близки са живи и подобен законопроект може само да разцепи нацията.

За левите партии и организации, както и за различните граждански инициативи, такъв закон би бил крачка в посока на дългоочакваната справедливост. За Сапатеро той очевидно е средство за слагане окончателен край на дискусията за гражданската война и за франкистката диктатура. В сметките влизаха поправки, внесени от критично настроените обществени организации, като искането за общ достъп до държавните архиви и преместването им в така наречения „Дом на паметта“, за да може всеки човек да узнае какво се е случило с неговите родственици. На чуждестранните участници в гражданската война да се предостави възможност да получат испанско поданство и т. н. Освен това, макар и погребаните в „Долината на загиналите“ Франко и основателя на Фалангата Примо де Ривера да не бъдат изровени от там и пренесени на друго място, се предвиждаше забрана на всякакви неофашистки мероприятия, които се провеждат ежегодно там. Компромиси, но все пак приятни, нали?

След признаването им от закона, жертвите ще получат „морална“, но не и материална компенсация. Според Сапатеро, това щяло да бъде по-разумно и достойно, отколкото да се раздават държавни пари. За връщане на ограбеното и печалбите от принудителния труд в следвоенните десетилетия и дума не се обелва. Нали това също би било „недостойно“. Законопроектът постановява, че имената и адресите на организации и лица, участвали в терористически акции, не могат да водят дела за признаването им или не като жертви на диктатурата. Тоест, внуците на работника-анархист биха нарушили закона, ако се опитат да направят справка за убийците на дядо им, за да ги привлекат към отговорност. Такова е днешното положение: когато най-после в Испания се появяват официално признати жертви, по парадоксален начин убийците им изчезват.

Отделен спорен пункт представляваха съдебните процеси по времето на Франко. „Амнести интернешънъл“ искаше всички присъди на франкистки съдилища да се анулират, но Сапатеро заяви, че такова искане не може да бъде удовлетворено, защото представлява „юридически прелом“. Логично следствие от тази политика е признанието, че някои присъди на франкисткото „правосъдие“ все още са справедливи. Комуто това не е по вкуса, трябва сам да доказва своята невинност… Както казваше един политолог: юристите са създали света. Целенасоченото размиване на доказаните исторически факти и събития, което преобладава в днешната испанска политика, се утвърждава все повече в обществото. Във военните паради в Мадрид вземаха участие както ветерани на Франко, така и техните противници. По данни на една анкета, 54% от испанците одобряват признанието към жертвите на гражданската война, в каквато и да е форма; 24% се изказват против това; 43% считат, че е безсмислено да се „поправя“ това, което отдавна е история.

Правителствената комисия се изказала, че „юридически“ личните спомени за преживяното и разказаните в семеен кръг трябва да бъдат защитени. Как обаче ще става това не е ясно. Ясно е само това, че социалистите не желаят да погледнат в лицето политическото наследство, което са получили от Втората република и от диктатурата на Франко. Преплитането на множеството лични и преразказани възпоминания образува колективната памет на обществото. Испанската държава се грижи възпоминанията да не излязат от личната и навлязат в колективната памет. Защото последиците за нейните господари могат да се окажат по-неприятни, отколкото абстрактната пукнатина в абстрактната конструкция на нацията. •

Превод от руски

Феранте Пала

Бележка на преводача: Така се пада на жертвите, дечицата и внученцата им, щом вместо сами да раздават справедливост, я очакват от „народната“ или „социалистическа“ държава – „легитимен“ наследник и приемник на франкистката диктатура.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *