Анархистическата стратегия в империалистическата война

„Ако от тази война не излезе директно Социалната революция във Франция, социализмът ще умре за дълго в цяла Европа.“

Бакунин

писмо до един французин, писано по повод Френско-пруската война от 1870 г.

1) Формулирана лаконично, анархистическата стратегия през всички етапи на империалистическата война се състои в непрекъсната, безусловна и безкомпромисна пропагандна и организационна работа за превръщането ѝ в гражданска война и в крайна сметка – в социална революция.

Тази стратегическа линия известна, още като революционно пораженство, е разработена и практикувана от Бакунин преди Парижката Комуна.

Позицията е принципна и всяко отклонение от нея е скъсване с анархизма и нареждане на страната на реакцията и на враговете на Социалната революция. Нейната истинност или утопичност, не се доказват с вишегласие, а чрез анализ на резултатите от историческата антимилитаристична практика на революционното анархистическо движение или от отхвърлянето ѝ. Преди да разгледам „прагматичните“ съображения и възражения на анархопатриотите, заставащи на позициите на защита на „съветското“ или на кое и да е друго „отечество“, взело участие във Втората световна война, ще направя някои предварителни бележки и уточнявания, които считам необходими за избягване на недоразумения.

2) Освен бакунистката, в империалистическата война са възможни, и са били заемани и други позиции:

а) Нареждане на страната на „своята“ държава (защото империалистическите войни се водят от държавите), присъединяване към шовинисткия вой и – ако патриотичният екстаз е искрен – заминаване за „полето на честта“. Ако заелите тази позиция не разпилеят кокалите си „за отечеството“ и успеят да се излекуват от травмите на войната, те могат да се надяват да получат частица от плячката, която е главната цел на войните. В случай на поражение, вместо анексии и ограбване на чуждите поданици, те трябва да плащат репарации и контрибуции и за да бъдат последователни в „своята защита на намерилото се в опасност отечество“, да участват в смазване на недоволството и бунтовете на измамените и изгладнелите си съотечественици.

б) Участие на страната на „външния враг“, към което бяха ориентирани след началото на германско-съветската война просталинските партии в държавите, в които Хитлер беше наложил своя „нов ред“, или в СССР след 22 юни 1941 г., когато композираната от „съветски“ военнопленници „руска освободителна армия“ (РОА) на сталиновия генерал Власов нахлува заедно с германските войски, за да „освободи матушка Русия от болшевизма“.

Едните и другите намират по-голяма близост с интересите и с „идеалите“ на противника, отколкото с тези на местния режим, който води своята „отечествена“, „обединителна“, „освободителна“, „отбранителна“ или „революционна“ война. Избралите тази позиция се борят с оръжие в ръка срещу властващите конкуренти и се ползват от „безкористните“ услуги на „вражеските“ армии и шпионските служби на противника. В зависимост от изхода на войната, тази позиция води победените до бесилото и до „покриването им с вечен позор като предатели“ или при победа – до назначаването им на власт от командването на победителите в империалистическата война, окупирали победеното „отечество“. В двата случая, това с нищо не променя социалния статут на пролетариите, а само заменя за по-къс или по-дълъг период властниците и експлоататорите им.

Историята на власовци в бившия СССР и на сталинистките „антифашистки“ пети колони в окупираните и колонизирани след Втората световна война „народни демокрации“ не са единствените примери, илюстриращи позиция „б“. Нейното „достойнство“ е, че практикувалите я все пак рискуват кожата си съзнателно, макар и не безкористно, за разлика от отправеното на фронта реквизирано човешко стадо. След „вражата победа“ на сталиновите и по-общо на „съюзническите“ армии, падналите в боевете за „освобождение на родината от хитлеристко иго“ получават своя нотариален акт за настаняване в местния патриотичен пантеон, полагащите се благодарствени речи и извикване на имената им по време на тържествените вечерни зари, докато завърналите се от емиграция хитреци и оцелелите „бойни другари“ чакат с нетърпение края на церемониите и илюминациите, за да се юрнат към банкетните и юбилейните софри.

в) Третата възможна позиция цели запазване на неутралитета. Войната обаче не признава неутрални! Дори да бъде спряна за момент, тя ще започва отново и отново, докато не бъдат пресечени корените ѝ, а извънредните съдилища ще разстрелват и добронамерените пацифисти за една тяхна дума или позив против братоубийствата или за участието им в мирни демонстрации, за да не нарушават хармонията на патриотарското оглупяване или да пречат на угояването на бога на войната.

3) Втората световна война е империалистическа и за т. нар. СССР, който не е никакъв съюз – нито съветски, нито социалистически. Той дори не е и републикански. „Съветският“ или сталинският империализъм изниква на основата на държавния капитализъм, а Втората световна война завършва с преразпределянето на Европа и света, с окупации, анексии и контрибуции, както завършва всяка война между империалистите.

След тези предварителни бележки нека анализираме конкретните възражения, аргументи, доказателства и теоретизирания на анархопатриотите.

Истината не се доказва с болшинство. Това, че и във Втората, както и в Първата световна война, мнозинството от наричащите себе си анархисти капитулираха пред натиска на „своите“ властници и се наредиха под знамената им (конкретно в Русия под знамето на най-масовия убиец от епохата след Великата френска революция – Йосиф Джугашвили, нарекъл се Сталин) е идейно и морално предателство, тържество на опортюнизма, трагедия за интернационализма и работническата солидарност и взаимопомощ и не на последно по място – една от първостепенните причини за днешното жалко и печално състояние на анархизма. Възможно ли е по-ниско падение на „творческия дух на разрушението“ от привеждания пример с полските анархисти, които се били включили в сталинската пета колона, наречена „народна армия“ и сами разпуснали организацията си, когато сталинските армии окупирали Полша.

Известно ли е на руските „антифа“ и анархопатриоти, адмириращи подобни постъпки, че в Източна Европа „нашите“ опортюнисти се присъединяват след войната към победителите и осребряват „антифашистката си съпротива“?

Известно ли им е, че през „любовния период“ между Сталин и Хитлер през 1939-1941 г., когато двамата разбойници си разделят Полша, сталиновите чекисти ликвидират три Централни комитета на полската компартия заради съпротивата ѝ срещу нацизма?

Известно ли им е, че когато на 1 август 1944 г. във Варшава започва общонародно въстание, известно като Операция Буря, и въстаниците се съпротивляват на водените от немците войски общо 63 дни – до 2 октомври, като дават 18 000 убити, 25 000 ранени и над 250 000 цивилни жертви, най-вече при масовите екзекуции, провеждани от настъпващите немски войски, Сталин заповядва на червената армия да спре офанзивата си, за да бъдат унищожени потенциалните му полски противници от хитлеристите, тъй като не са от неговата Пета колона?

Знаят ли, че загубите от немска страна са над 17 000 убити и 9000 ранени, като приблизително 85% от града е разрушен по време на градската гериля и че след края на въстанието германската армия по заповед на Хитлер изгаря града квартал по квартал? Вот тебе „антифа“!!!

Мога да противопоставя стотици подобни убийствени факти срещу избралите колаборацията с „по-малкото зло“ и осребрили я унгарски, испански или френски „оборонци“. Ако руските им защитници търсеха истината, те биха могли сами да се поровят и да я открият – сега поне не разстрелват за търсенето ѝ, както през годините на сталинската свобода. А да лепнеш имената на Дурути и Асказо върху рузвелтовите танкове на генерал Льоклерк не е аргумент, а кощунство, което никакви МАТ-ирани „генерални секретари“, максимовци и всевъзможни гробари на революционния анархизъм не могат да оправдаят…

В заключение: въпросът за стратегията ни спрямо империалистическите войни ще си остане актуален, докато на земята има тирани, господари и грабители, империализъм и войни, граници и „отечества“! Но, казвайки това, трябва дебело да подчертаем, че дори след като се приеме една ултрареволюционна резолюция срещу империалистическата война и се изработи бойна „мирновременна“ програма срещу „отечествените“ шовинисти и техните наемнически или редовни армии, ако двете се заключат в архивите, резултатите няма да се различават от известните ни от предишните две световни касапници, защото заемането на революционна позиция, предполага не на думи, а на дело организационна и бойна подготовка на всяка федерация през „мирния период“, който предшества войната. Иначе изброените „общи цели“ (Социална революция, унищожение на държавата и капитала и анархокомунизма) се изпращат на бунището на историята, щом в годините на най-тежките кризи на капитализма, ние заставаме на страната на „по-добрите капиталисти и властници“!

Оставям открит и въпроса кои са по-добрите и кои – по-смъртоносните?

ОСТАНАЛОТО Е ИЗМАМА!

Георги Константинов

PS:      Мисля, че да се отговаря на разните минианархисти и „ветерани“, взели участие в „дискусията“ за 9 май е излишно губене на време. Цитирал съм и по друг повод Мусолини: „Някои трябва да бъдат смазани от истината, за да я проумеят!“ Може би си струва обаче да се разгледа проблемът за „антифашизма“ и хипотезата на едно затягане и по-кърваво продължение на Първата и Втората световни войни и резултатите, до които това би довело, ако преди 1914-1918 г. и 1939-1945 г. нашите бяха създали революционни организации, заслужаващи името си, и имаха куража по време на империалистическите войни да се придържат към бакунистката стратегия.

Иначе жалко, че Григорий Максимов е покойник, но може би имаме правото, а и задължението да разчистим сметките си с неговото „Дело труда – пробуждение“, с „Революционное оборончество“ и так далее, и так далее? •