Анархистите емигранти в Париж

печат

Няма ги!

За тях не се говори. От време на време злите езици, ведно с болшевишката държавно-капиталистическа преса, казват „те напуснаха родната страна, за да търсят добър живот на Запад”. Това е клевета и безотговорна лъжа. Те са прегърнали сърдечно анархисткия идеал и неговия висш морал и не са се отказвали от борбата за ликвидиране на капитализма и държавата и за създаване на едно ново общество на социално и икономическо и равенство и свобода. Те са тези, които гордо и смело отхвърлят потисничеството и кървавата сталинска диктатура, които заявяват „Никога живи във вашите ръце, за да ни пращате по лагери и затвори.” Те взимат оръжието и с риск за живота си преминават планини, гори, граници и организирано попадат в една неприветлива чужбина.

Повечето от тях днес ги няма. Кои са те? Броят им е значителен, но на уважаемите читатели на „Свободна мисъл” ще представя само няколко страдалци.

Двама родни братя – Борис и Стоядин

Родом от кюстендилските села, Борис работи по строежите, а Стоядин завършва философия в Софийския университет при известния професор Михалчев. И двамата братя от ранна възраст са дейни анархисти. Стоядин организира протестен митинг на ученици в Кюстендил през есента на 1934 година против закриването на много гимназии в страната от правителството на Кимон Георгиев с глупавия мотив, че в България имало много интелектуалци. Десет години по-късно двамата братя са вече преследвани от болшевишката милиция, но не се оставят да бъдат заловени и пратени по лагери. Минават нелегално границата през 1948 година и в титова Югославия като анархисти са подложени на полицейски разпити и тормоз в затвора на град Ниш. По-късно са интернирани, заедно с всички български анархисти и други политически емигранти, в земеделския кооператив недалеч от унгарската граница. Там взимат участие в организираната от анархистите стачка. През 1951 година са екстрадирани в Триест, Италия, който тогава е под американски контрол. Двамата братя попадат в лагера за политически емигранти от Източна Европа под връх Опичина, където са събрани чехи, поляци, унгарци, румънци, руснаци, българи. Борис и Стоядин влизат в сплотената група на българските анархисти, която поддържа редовно връзки с италианските другари. Един от тях, анархистът Томазини, поема отговорността да организира тяхното бягство в Париж. Успява да ги преведе през границата на американската зона, пренощуват във Венеция в жилището на италианска анархистка близо до прочутия площад „Сан Марко”. Оттам Борис и Стоядин стигат до Ница, където са предадени на френските анархисти, които отвеждат братята в Париж. В световния град Борис и Стоядин са приети от Съюза на българските безвластници в емиграция. Борис започва работа в строителството – тежка и опасна, но помага, за да могат да преживяват. За Стоядин, както и за мнозина други чуждестранни интелектуалци, работа няма. Един злощастен ден върху главата на Борис пада тежка греда. Оперират го веднага в обществената болница „Сен Луи”, но след три дни умира. Погребан е в обща гробница далеч от Париж – на погребението присъстват неколцина приятели. Така завършва животът на един достоен работник анархист. Днес го няма, не се знае къде е и гробът му.

Стоядин случайно се запознава с известната швейцарска анархистка Мари Кристин, която го взима на работа в създадения от нея в град Лозана Международен център за изследвания върху анархизма (CIRA). Центърът разполага с богата библиотека на двадесет и пет езика и се посещава от много чужденци. Мари Кристин изпраща литература и на българските анархисти. Житейските тревоги на Стоядин и непрекъснатата тъга по изгубения тъй рано негов брат го уморяват. Почива от рак на стомаха.

Непримирият Стефан Манов

Преследван от болшевишките полицейски сатрапи, той не се предава. Активен участник в Испанската революция (1936-1939) на страната на известния революционер Дурути, в нелегалност той минава много граници и се озовава в Париж. Там съюзът на българските безвластници има свое печатно издание – вестник „Наш път”. За да се издържа в Париж, Стефан се хваща на тежка и несигурна работа в поправката на улиците и булевардите в Париж. Работещите в тази професия често се разболяват. Въпреки тежкия труд, Стефан не пропуска организационните събрания на българските анархисти в изгнание всяка събота от 18 часа в кафенето „Изгряващото слънце” близо до жилището на Георги Хаджиев. От тежката работа Стефан се разболява от рак на панкреаса – заминава на лечение в далечна провинциална болница, но това не пречи на идейните му приятели да го посещават. При едно от посещенията лекарите Цвета и Тренчо научават от лекарите, че на Стефан остават едва няколко дни живот. Умира далеч от близки и приятели и е погребан в незнаен гроб. Той беше от анархистите, които казват: „Аз имам отечество, прекрасно и мило, без граници и държави, в което всички хора са родни и скъпи братя”.

Кирил Попчев – далеч от прекрасния Пирин

От младите си години е завладян от анархизма покрай известния в България пирински анархист Кръстю Енчев – партизанин, излязъл с карабина в ръка както против касапския фашизъм, така и против марксистко-сталинската вълча диктатура. Пътят му преминава през много опасности и го отвежда до Париж. Там започва работа като електротехник, включва се в Съюза на българските безвластници емигранти. На седмичните събирания се разискват въпроси за дейността на анархистките движения в цял свят, но най-важен разбира се е въпросът за положението на приятелите анархисти в родната земя, попаднали в кървавите лапи на диктатурата на БКП. Набират се средства за тяхното подпомагане. Попчев работи тежко и живее в оскъдица – като всички емигранти след Втората световна война е под постоянен контрол от полицията. Всеки месец трябва да ходи в участъка, за да подновява правото си на престой в страната. По-късно срокът се удължава на два, после – на шест месеца. Тежката работа и изнервящият режим водят до сърдечно заболяване и непримиримият анархист и емигрант Попчев умира след кратък престой в парижка болница. Още един отбрулен лист от дървото на безвластниците емигранти, плюли на заплахите и тормоза на болшевишките диктатори и съхранили идеалите си далеч от родния край след погрома през декември 1948.

Диню Динев – редакторът на анархисткия вестник в болшевишка България

Завършил висше образование по финанси и икономика, Диню поема редакционната работа на „Работническа мисъл” през 1945 година. В разгара на репресиите успява нелегално да прекоси много граници и се озовава в Париж през 1952 сред своите идейни приятели анархисти. Прехраната си изкарва в текстилна фабрика. Тежкият труд и несгодите си вземат своето – поразен от обширна ракова болест в стомаха, след дълго боледуване и лечение умира далеч от близки, роднини и роден край.

Д-р Иван Шурулинков – от студентските борби до световната медицина

Израства в село Копиловци, недалеч от Кюстендил в благородно селско семейство. Следва три години в медицинския факултет от 1946 до 1948 и се включва активно в борбите на студентите анархисти срещу партийния законопроект от 1947-48, който по-свирепо от фашистките „законодатели” изключва всички студенти, които не подвиват крак пред болшевишката диктаторска система. Шурулинков е изключен, преследван от полицията, нелегален минава в Турция. След множество разпити и тормоз успява да стигне до Париж, със съсипано здраве. В световния град го приема Никола Чорбаджийски – Йоската от град Хасково, по произход евреин, участник в септемврийското въстание през 1923 година. Йоската също пристига нелегално в Париж, женен е за полската анархистка Леа, с която живеят в една и съща къща с руския анархист-революционер Нестор Махно и неговата съпруга и дъщеря. Никола и Леа живеят на приземния етаж, а Махно и семейството му – на първия. Шурулинков започва работа в текстилната промишленост. Леа и Никола му помагат да завърши медицина и да се дипломира като хематолог през 1958. През 1960 участва във френските изследвания на раковите заболявания, оглавява лабораторията в провинциалния град Вилжюиф и по-късно печели световно признание за своята научна работа. Човечен анархист, лекува приятели, изпращани от неговите съратници и пристигащи с разрешение чак от България. Ракът не прощава на прекрасния лекар. След тежко двегодишно боледуване на легло д-р Шурулинков умира.

Желязко Русев – още една жертва на „хубавия живот”

Студент по медицина, анархист, непримирим борец срещу закона на БКП за висшето образование, Желязко е изключен, преследван, нелегален стига до Париж. Включва се в Съюза на българските безвластници. Започва работа в „Рено” – в най-мръсния и тежък цех, в който са наблъскани само чужденци – поляци, чехи, испанци, българи. Поточната линия бълва кола след кола – робите кацат върху нея и почват да шлайфат. Картината е същата като във филма на Чаплин „Модерни времена” от първите години на индустриализацията. Желязко се трепе години наред в непоносимия ад на конвейера и един ден, на път за бедната стаичка, сърдечен удар го покосява на улицата. На погребението му присъстват много приятели, по инициатива на Комитета за морално и финансово подпомагане на анархистите в България е поднесен голям венец с надпис „Ф. А. Б.”

Д-р Петър Митев: „Човек се ражда и умира, важно е какво прави по пътя!”

Пътят на Петър Митев още през ученическите и студентските тръгва от анархистките борби в родната България и минава през Испанската революция през 1936, в която се включва след като нелегално прекосява Европа. След победата на Франко се завръща в България и продължава непримиримата съпротива срещу фашизма и сталинизма. Преследван от новите болшевишки диктатори, успява с двамата си сина да прекоси отново много граници и да стигне до Париж. Приет е от Георги Хаджиев, по-късно живее в бедно жилище близо до дома на прочутата певица Едит Пиаф. Една вечер, в отсъствието на бащата, по-големият син, разочарован от емигрантския живот, се самоубива. Петър Митев е поразен от тази трагедия и след няколко години се разболява и умира.

Такава е съдбата на мнозина от борците, прогонени от проклетите диктатури и продължили да работят неуморно за идеала далеч от близки и роден край. •

Трендафил Марулевски

Париж, 2007

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *