Анархистите и изборите

Когато човек се запознае по-отблизо с идеите на безвластието, обикновено си харесва поне някои неща. Понякога равенството, понякога демократичността, понякога дързостта. И без да се замисля много, задава следния въпрос: Ами защо не отидете на избори?! Вземете властта и много по-лесно ще популяризирате идеите си! Или вие искате да я вземете с оръжие?! Безспорно властта е сила. А ние имаме нужда от сила, за да стигнем до хората. Защо тогава не вземем властта и после не я оставим в ръцете на хората?!
Трудно е да се наричаш безвластник и да се бориш за власт, но не името ни спира. Не е присъщо на безвластниците да бъдат догматични, има достатъчно идеологии със „свещени писания“, които бихме поддържали, ако държахме да спазваме догми от рода на тази, че безвластниците нямат място в избирателните списъци. Нито като „безвластническа партия“, нито сред някои „честни политици“.
Не че няма честни политици, ние не ги познаваме поединично, та да ги осъдим всички накуп. Може и да се намери някой. Нещо повече – може да се намират цели партии и партийки, в които хората наистина да споделят една или друга част от идеите ни. Може да имаме приятели сред тях, може да си пием бирата заедно, може дори да гласуваме понякога за някой от тях. Но името, с което се наричаме, не е случайно.
Да бъдеш безвластник значи да се отречеш от властта. Не да мразиш политиците, не да плюеш на тези, които все още вярват в добрия цар, а да се опиташ да им покажеш своето виждане: че никой няма право да бъде цар над останалите, че властникът може да реши своите проблеми, но не може да реши общите проблеми, че хората трябва да живеят така, както те изберат, а не както някой „благороден“ е решил вместо тях.
Това разбиране съдържа в себе си основната причина да не се занимаваме с партийна дейност. Дори някой пролетен ден в далечното светло бъдеще вземем властта, било с оръжие или „по парламентарен път“, това няма да ни помогне. Ще имаме сила – да разделяме благата „поравно“ или „справедливо“, да „накажем виновните“, да „промиваме мозъците“, но това няма да направи обществото по-справедливо. Един управляващ, колкото и да е благороден, честен и идеален, може да закрепи временно положението, да нахрани няколко гладни, да пусне няколко души от затвора, да направи някой референдум, но не може да направи революция. Не може да създаде общество от личности, които са готови да се управляват, да се борят за правата си, да се подкрепят в тежък момент. Ние се борим за ново общество, за революция, а не за реформа на съществуващите порядки – реформата е по-дълга агония. Искаме един ден хората да носят осъзнато отговорността от решенията и да считат за свое право и задължение да решават сами. Да си вярват един на друг, а не на измислени кумири от телевизията. Да имат свое човешко достойнство, а не сляпа вяра в пастирите на тълпата. Силата на властта не би могла да ни помогне в това начинание. Не можеш да говориш на хората за равенство, заобиколен с охрана и скъпи коли – дори да ти повярват, това няма да бъде крачка към самоуправлението.
Може би една общност от безвластници би предпочела – ако щете с консенсус – дадена партия или личност като най-удобна за целите на общността да поеме управлението на страната и тогава би изглеждало, че безвластниците подкрепят някой властник. Нормално е безвластническата общност да предпочете една наистина социално-отговорна и политически свободна политика пред управлението на някой прикрит фашист, щом като огромната част от населението държи да бъде управлявана. Но това не може да бъде средство за създаване на подобна общност, а само следствие от съществуването ѝ. В такъв момент, в който няма дори наченки на осъзната самоорганизация сред хората, въпросът за използване на властта по какъвто и да било начин въобще не би могъл да стои на дневен ред. Затова ни е трудно да отговорим, когато ни питат „вие няма ли да отидете на избори“. Не защото не му е дошло времето да ходим на избори. Не защото не можем да ги спечелим. А защото изборите нямат нищо общо с нас.
Златко