Анархията с „една дума“

печат

Веднъж ме попитаха как ще опиша „идеалното общество според анархистите“ с едно изречение, а още по-добре – с една дума. Признавам, замислих се. Мярна ми се в ума, че изискването е неизпълнимо. Че идеята за „идеално общество“ принадлежи по-скоро на църковниците, които нямат проблем да натоварят бога с конструирането на идеала, докато за кандидат-обитателитe на рая остава само да си заслужат местенце в него – чрез послушание, естествено. Анархичното общество, според историческата и всяка друга логика, е продукт на социална революция. Тоест то се появява в резултат на активна съпротива на населението срещу потисничеството на всички видове власт. Тази съпротива от немай-къде е насилствена, защото отвръща на постоянно упражнявана принуда от страна на държавния апарат и собствениците на предприятия, принуда под заплаха от (и прилагане на) насилие, облечено в закони, а законите са приети от представители на държавата и бизнеса. Би било чудесно да се постигне солидарно самоуправляващо се общество по мирен път, но овластените разбират само от езика на принудата. Революцията е начин за ликвидиране на насилието, революцията е амнистия. Всяка революция преодолява определени обществени противоречия. Колкото повече проблеми реши тя, толкова по-дълго – и то без напрежение – трае установеният от нея строй. Анархическата революция стига до по-високо ниво в този смисъл: тя създава такъв тип отношения между хората, който позволява непрекъснато „прочистване“ на противоречията, преди те да се затегнат във възли на болезнени проблеми.

$_1След като преминах по тази верига разсъждения, получих отговора на подхвърлената ми задача: анархията с една дума е самоуправление.

Самоуправление като израз на безусловната свобода на личността да постъпва както намери за добре според разбиранията си, да разполага с достатъчно време за себе си, да има достъп до всички произведени от обществото блага, да не е скована от страх пред наказания, да не ѝ се налага да влиза в конфликт с околните за „границите“ на свободата си, да не бъде поставяна всеки път пред избора на „по-малкото зло“, лъжливо приравнявано към „добро“.

Самоуправлението е свобода.

Самоуправлението е противоположното на властта, защото работи чрез договаряне и съгласуване, не чрез диктат и натрапване. За да има съгласуване, за да има договаряне за правилата на общото взаимно погаждане, за да се получат решения на конкретните задачи на всекидневието, а после и да се приложат, е нужно равенство. Равенство като пряко участие в обсъждане на всички проблеми на общността, равенство във възможностите за лична и групова самозащита – т. е. всеобщо въоръжаване, докато има нужда от тази практика (от твърда самоотбрана). Равенството значи също така, че мненията на мнозинството и малцинството имат еднаква тежест, т. е. липсват привилегии и дискриминации, че всеки отговаря лично за своите постъпки, ако те са причинили някому вреда.

Самоуправлението означава пряк контрол над производството, а производството на блага цели справедливо разпределение на произведеното. Справедливо разпределение имаме, когато не някакво малцинство решава кому колко се „полага“, а когато всеки заявява своите индивидуални потребности и участва в общата работа за произвеждането на потребителските продукти. В края на ХІХ век Кропоткин е пресметнал, че това участие би заело около 4 часа труд (по личен избор в съгласие с колективно взети решения къде е нужно да се върши нещо) дневно, 5 дни седмично. Днес, предвид наличните технологии, участието в общественополезния труд би отнело 4 работни часа седмично.

Самоуправлението предполага проста структура на взаимодействие между хората: както в дадена общност всички равнопоставено решават как да се справят с насъщните задачи (и да планират бъдещите) с помощта на общи събрания, така и общностите образуват свои съвети за съгласуване – доброволен колектив от доброволни, равноправни колективи. Този начин за подход към проблемите, включително управлението на производството, позволява да се постигне многократно повече справедливост в обществото, отколкото това е възможно в рамките на несолидарната (конкурентна, капиталистическа) икономика, в рамките на държавността (откровени диктатори или овластени „представители на народа“ командват народа, съдят го, нареждат му какво да прави, какво да иска, какво да мисли). Повече справедливост получаваме, защото самото понятие „справедливост“ означава, че нещата се случват за благото на максимално възможния брой хора, като в същото време останалите вън от мнозинството не са пряко ощетени. В такива условия вече не е толкова трудно да постъпваме така, както бихме искали да постъпват спрямо нас при аналогични обстоятелства.

И така, анархията е самоуправление на въоръжения народ в среда на солидарно стопанство и изобщо солидарни отношения (може би не буквално „братски“, емоционални, но със сигурност рационални, на основа на делова взаимопомощ: не е нужно двама или повече души да се харесват лично, за да помогнат на трети, който е закъсал с кола на път, за да могат да разчитат и на тях да им помогне някой, когато изпаднат в затруднение). Следователно, всякакви събития, които подтикват и подпомагат хората да се самоуправляват, са прогресивни, революционни, дори ако поради наслоени предразсъдъци и навици размахват знамена и лозунги, които обикновено свързваме с реакционното. За да се прочиства съзнанието от мръсотията, поощрявана от повелите на властничеството и конкуренцията, е нужно преди всичко да практикуваме самоуправление, да практикуваме свободата си, да се държим солидарно, а не само да приказваме за солидарността и свободата. Защото никой не се учи да плува, без да влезе във водата. •

Хасан Девринджи

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *