АНАРХИЗМЪТ В ЧЕПИНСКО

печат

(продължава от миналия брой)

Милош Попов е обаятелна личност, не само поради теоретическата си подготовка, ум и хуманно отношение към хората, но и със снажната си фигура и богата биография. Баща ми ни е разказвал с възхищение, че по време на септемврийските събития от 1923 година, когато убиват братя Кръстини, единият от които е анархист, Милош Попов е арестуван, но при конвоирането му за тогавашния околийски център Пещера на Цигова Чешмица той успява да се освободи, да върже полицая, който го конвоира, и да емигрира в Сърбия. На първия си син татко дава името Милош.

Милош Попов е от онези 400 анархисти, които не попадат в лагерите след 16 декември 1948 година. Спасява го брат му Николай, който е женен за Леда Гео Милева.

Какъв тормоз и какви притеснения изживява този човек от службите на държавна сигурност не знам, но той по някое време се записва в комунистическата партия. Никой обаче от коравите анархисти, които познавах и с които общувах, не го смяташе за ренегат като някои, за които ще стане въпрос по-нататък.

Работи до стари години в зъболекарския си кабинет. Ходих при него, не заради проблем със зъбите, а за да го видя отблизо. Той често посещаваше един друг добър човек от Ракитово – нашият съсед Стойчо Ковачев, също анархист. Излизах, гледах го с любопитство и се питах как ли понася партийните събрания.

Не познавах братовчеда му, зъболекаря Георги Попов, останал до последно анархист, но за него съм слушал само добри и топли думи.

Вторият мъж от камионетката е Петър Лозанов (Перчо). За него не е имало никакъв шанс да избегне концлагера, защото е анархист от голяма величина в България и в Европа.

Роден е в Лом на 5 ноември 1895 година в заможно семейство. С анархизма се запознава от моряци на броненосеца „Потьомкин“, които посетили Русе, където той е ученик в гимназията. По-късно организира ученическа стачка, която се разпространява в цялата страна.

По време на Първата световна война е пленен от французите. След завръщането от плен се свързва с нелегалните си другари съидейници Георги Шейтанов, Георги Жечев и Петър Мазнев. Около 1920 година заминава за Берлин, където следва медицина. Там се свързва с дейци на международното анархистическо движение, участва като делегат на международен анархистически конгрес и в работата на Задграничния съюз на българските анархисти. Придобива опит на добър журналист, пише статии, превежда от немски на български и обратно.

Връща се в България. По време на реакционните години след 1923 година е нелегален. Около 1930 година става редактор на списание „Свободно общество“, което след преврата на 19 май 1934 година се замества от списание „Нов свят“.

Петър Лозанов е един от най-добрите български теоретици на анархизма и изключително добър познавач и критик на марксизма. В статията си „Фашизъм и работничество“ пише, че „историята ще съди червените властелини“.

Вследствие на водения мизерен в материално отношение живот, заболява от туберкулоза. Идва да се лекува в Лъджене около 1939 година. Остава да живее тук. Работи като лаборант в болницата и в санаториума.

За пръв път видях Петър Лозанов в Пернишката затворническа болница, където лежаха тежко болни вуйчо Боян и бай Зарчо. Бай Перчо, също лагерист, го използваха като лаборант. Той прошепна скришом на нашите за състоянието на болните ни близки.

Престоя в лагера няколко години.                                                                     

По-късно, когато учех в гимназията във Велинград, съм го срещал на улицата. Той беше голям, едър мъж, с особено едра глава. Всички, които го познаваха, изпитваха към него особена почит.

За последен път го срещнах около 1966 година. Беше доста грохнал. Тогава чичо Гьоре Попов ми довери, че бай Перчо работи върху брошурата „Развенчаването на култа“, с подзаглавие „Зигзазите на социализма“. Чичо Гьоре я изпрати нелегално в Париж, където беше публикувана след смъртта на бай Перчо от българското анархистично книгоиздателство в Париж.

Умря през 1968 година.

На погребението пирамидата му я носеха двамата анархисти Димитър Щерянов и Радул Попов. На нея пишеше „Без бог, без господар“.

Милош Попов има дъщеря, с която не се познавам.

Петър Лозанов има дъщеря Жана и доведен син Стефан.

Много бих искал да ги намеря и да изразя пред тях огромното уважение, което изпитвам и до днес към родителите им.

С децата на третия мъж от камионетката, Васил Гугалов, се познавам добре. Синът му Любчо ми беше учител и приятел. Като ученик в гимназията бях на квартира четири години у баба Гина Карагьозова в Чепино. Тя е майка на съпругата на Васил Гугалов. И сега се чувствам като близък роднина на Карагьозови и Гугалови.

Преди 9 септември 1944 година бай Васил е имал печатница и книжарница. Чрез тази книжарница са доставяни многобройните книги, вестници и списания, издавани от Федерацията на анархистите и на други прогресивни издания. През нея се е осигурявала хартия за нелегалната печатница над Чепино, където братята Георги и Борис Попови дълго време печатат анархистични издания.

Като ученик няколко пъти съм посещавал бай Васил. След затваряне на печатницата и книжарницата и след дългите години концлагер, семейството живееше в оскъдица. Баба ми Султана, която не дочака сина си жив от лагера, често посещаваше съидейниците на вуйчо Боян, за да разговори с умни и добри хора и да послуша спомени за сина си. Най-много гостуваше у Гугалови.

Сега, пишейки тези спомени, съжалявам и се упреквам, че не съм общувал повече с тези изключителни човеколюбци, за които анархизмът е синоним на свобода на личността, взаимопомощ, хуманизъм.

Бях по-близък, много време съм бил при тях и съм изпитал влиянието на четвъртия мъж в камионетката – Борис Попов и неговия брат Георги Попов.

С братята Попови баща ни се сближава още като ученик в лъдженската гимназия, около 1930 година. С по-младия, Борис, са връстници, заедно са ергенували, заедно са участвали в сбирки, в разговори. Имам снимка на група анархисти, делегати на национална конференция на ФАКБ в Павел баня през 1933 година. На снимката пред паметника на Левски в Карлово добре личат Гьоре Попов и татко.

Заедно са били мобилизирани в Беломорието, заедно са се връщали пеш от там, заедно са избегнали отиването на фронта.

След 9 септември 1944 година семействата ни общуваха. От Ракитово пеш, през Циганската махала, покрай Пелевата кула ходехме на гости в градината, която Попови имаха на границата между Чепино и Ракитово. Още от дете бях забелязал, че когато в градината беше чичо Борис, разговорите протичаха спокойно, философски, с усмивки. Когато там беше чичо Гьоре, имаше искри, резки изрази, критики, похвали, песни…

Карагьозовата къща, в Чепино, където ни беше квартирата, беше срещу домовете на братя Попови. Всеки от тях живееше със семейството си в малка къщичка. Двете бяха долепени, дворът – общ.

Почти не пропусках ден да не отида у тях.

Чичо Борис четеше много, говореше спокойно, поучаваше, искаше мнение, разговаряше. Удивлявах се как един човек с основно образование е успял да се самообразова до такава степен. Работеше в някаква фабрика. Хората търсеха близост с него и с идеите му.

Чичо Гьоре беше човек на действието. В разговорите обикновено беше рязък. Всъщност беше добър човек. Много се привързах към него, мисля, че и той ме приемаше добре. Имаше чуден глас и пееше. Имало е и немалко вечери, когато пред децата му и пред мен изключително увлекателно, леко самоиронично е разказвал за себе си, за хора от движението, за различни случки пред децата му и пред мен. От тези срещи и от разкази на други знам много за неговия твърд характер, за изключителната му смелост, точната мисъл, предаността към движението. Ще спомена накратко истории от живота му:

Като войник го поставят на пост да пази политически затворник със смъртна присъда. През нощта той отваря килията и му предлага да се спаси. Бягството не се случва. Затворникът след 9 септември 1944 година се издига на голям пост.

Група анархисти от Чепино, между които Йордан Тюфекчиев, Кольо Лачев, Миле Касапов, Георги Попов решават при предстоящото посещение на Александър Цанков (1934 г.) да направят атентат. Изпълнител е чичо Гьоре, но бомбата не свършва работа.

Той, чичо Борис и бай Зарчо организират нелегално отпечатване на вестник, брошури, позиви и разпространението им в страната.

Заедно с Васил Щерянов, бъдещ ренегат, тръгват за Испания, за да се бият срещу Франко. В Сърбия са заловени и върнати.

Той един от организаторите на Коларската стачка.

Когато Испанската република е победена, кръчмарят се изгаврил с влезлия в кръчмата анархист: „Гьоре, сега какво ще правите? Виде ли какво направихме ние, фашистите?“ „Ами ще утрепем един фашист, да ни мине“ – изръмжал чичо Гьоре. „Е, я съм фашист“ – продължил кръчмарят. Чичо Гьоре извадил револвер и викнал силно: „Повтори всички да чуят, че си фашист и сега ще те разстрелям!“ „Смелият“ фашист се скрил.

Комунистическият функционер Васил Сотиров му предложил пари, за да организира печат за комунистите. „Аз работя за идеи, не за пари“ срязал го чичо Гьоре.

След 9 септември 1944 година двамата с бай Заре работят в гората и имат оръжие. При внезапен обиск следователят убеждава чичо Гьоре да предаде оръжието, което има. „Търси! Каквото намериш – твое е, което не намериш – остава мое!“ Бай Зарчо прави наивна грешка и следователят намира пистолета. Бай Зарчо твърди, че пистолетът е негов и другарят му нищо не знае. Осъден е на 3 месеца затвор.

На делото срещу бай Заре, Георги Попов е свидетел. Прокурорът го обвинява в лъжа. „Аз съм анархист, прокуроре. Ако някой тук лъже, това си ти“. Прокурорът е впечатлен и стреснат от тази смелост и откритост и казва на съдиите: „Другари съдии, ами при обиск на анархисти тамян ли искаме да намерим?“ •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *