Анархизмът в Чепинско

На 16 декември 1948 г. след полунощ пред къщата ни в Ракитово спира камионетка с милиционери. В камионетката вече са качени четирима мъже от Велинград: зъболекарят Милош Попов, медицинския лаборант Петър Лозанов (Перчо), работникът Борис Попов и книжарят Васил Гугалов. От нас изкарват баща ни – Георги Зяпков – работник, после отиват в Дорково, където от кошарата вече е арестуван Боян Статев, брат на майка ми.

Общото между шестимата е, че са анархисти. Същата нощ новата болшевишка власт арестува 1000 от най-дейните представители на анархистическото движение в България, като иззема книгите, албумите и записките им. От тях 600 въдворява в концентрационни лагери.

„Вината им е, че мислят по свой начин. Независимо, че всички са активни участници в антифашистката борба. От тези 1000 души от моя роден край са шестима. Аз ги обичам, високо ценя и дълбоко им вярвам. Те живяха честно, говореха открито, биеха тревога, че сме пред една пропаст, готова да ни погълне материално, физически, интелектуално. Те говореха за тази пропаст веднага след 1944 година. Аз им вярвах. Исках да не са прави. Но те говореха заради самата истина, биеха тревога, защото обичат живота, високо го ценят и имат дълг пред историята – истината да се казва, дори с цената на живота“. (Янка Статева)

С погрома на 16 декември болшевишката власт цели да дезорганизира, задуши, унищожи анархистическото движение в страната. То е силно развито в София, Пловдив, Пазарджик, Ямбол, Казанлъшко, Великотърновско, Русе, Хасково, Кюстендилско, Благоевградско и в Чепинско, както тогава са наричали нашия край.

Първия удар срещу това движение нанасят още на 10 март 1945 г., когато са арестувани всички делегати на Националната конференция на Федерацията на анархокомунистите в България (ФАКБ) в Княжево. От чепинската организация делегати са Ангел Бирников и Кирил Бояджиев. След едномесечни побоища и глад ги въдворяват в лагер до река Джерман, Дупнишко. Вероятно това са едни от първите концлагеристи в страната.

Имах  щастието да познавам някои от делегатите на конференцията в Княжево. Бях близък приятел с Илия Петканов, Христо Колев Големия, Борислав Менков, Стоян Цолов, Желязко Петков, Ангел Бирников. Познавах  бай Стефан Тонев. Толкова ум, толкова човещина, такова обаяние имаше у всички тях! И срещу тях – Гершанов, Нешев, Гогов. Лилипути бият великани! Кога толкова бързо озверяха тези хора? Спомняйки си с омерзение за биячите, още не спирам да се учудвам на идеолозите на тези отношения, на творците на концентрационните лагери! Какъв морал са имали шефът на ДС Руси Христозов, министърът на вътрешните работи Антон Югов, Цола Драгойчева и сие, които нареждат унижаване и унищожаване на хора с различни убеждения, с които са били заедно в лагери месеци преди това. Колко мръсотия може да се таи в душите на новите функционери, за да предложат на антифашистите-анархисти от величието на Манол Васев, Иван Рачев, Трухчо Трухчев, Стефан Тонев, Илия Петканов, Борислав Менков и др. да подпишат декларация, че повече няма да се занимават с фашистка дейност! Такава нелепост могат да сътворят само най-достойни  ученици на Сталин и Георги Димитров.

Лагерът край река Джерман е първият, в който са задържани антифашисти. С него се слага началото на българския Гулаг. Някои от анархистите са освободени след три, а по-голямата част след шест месеца. Представителите на другите партии от ОФ са мълчали гузно.

Разказван ми е следният случай за този лагер. Вечер, връщайки се под строй от работа, групата арестувани анархисти подминава окъсана старица с наръч дърва на гръб. Скоро след това край тях минава файтон с охранена  жена, облечена в  кожи. От групата се чува глас: „Дотогаз, докато има такива картини, затвори ще има и ние ще бъдем в тях!“

Милиционерът смутен пита: „Ама, чакайте бе, хора, какви сте вие?“

„Анархисти“ – отговарят.

Отсега нататък анархистите ще бъдат арестувани, изпращани в лагери, ще ги съдят, ще обискират, ще заплашват, ще преследват децата им. А на хората за тях ще се говори лошо или нищо – изпитани болшевишки средства.

Без да съм изчерпателен, ще разкажа това, което помня и което знам за случилото се на анархистите от нашия край, както и по няколко думи за онези от тях, които по-малко или повече лично познавах.

Кои са първите сеячи на анархизма в Чепинско не съм установил със сигурност. Има спомени за Димитър Шопов (Митьо Шопа), преселник от Македония в Лъджене. Бил доста разхайтен, пиел, пушел. Сприятелил се със съседа си Захари Ненчов (бай Заре), който така му повлиял, че Митьо става пълен въздържател и разпространител на анархизма. Полицията го наблюдава, бие го. Заболява от туберкулоза и умира през 1932 година. На погребението отива цялото село.  Георги и Борис Попгеоргиеви от Чепино (по-популярни като Гьоре и Борис Попови) се увличат като деца от анархизма на учителя им Родосто Павлов, пазарджиклия.

Най-сериозни разпространители, а и най-задълбочено запознати с анархистическото учение са братовчедите зъболекари Милош и Георги Попови. Те са следвали във Франция, където са се вдъхновявали от Себастиян Фор, срещали са се с легендарния Нестор Махно. •

(следва)

Костадин  Зяпков,

(kzyapkov@abv.bg)

print

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *