Анархизмът в Испания

печат
Първите погроми, 1873-1900

През 1873 г. в региона на Алкой работниците обявяват стачка през за 8-часов работен ден след мощна агитация от страна на анархистите. Полицията открива огън по невъоръжена група стачкуващи, което предизвиква работниците да атакуват в отговор кметството. Мнозина са жертвите и от двете страни, преди конфликтът да приключи. Пресата след това фабрикува сензационни истории за измислени зверства: разпънати на кръст свещеници, хора, потопени в бензин и след това запалени и други подобни.
Правителството веднага предприема мерки да забрани испанската федерация. Залите за срещи са затворени, членове на федерацията – вкарани в затвора, публикациите – забранени. Ето защо до началото на 20 век пролетарският анархизъм в Испания остава относително неразвит.
Въпреки това анархистките идеи остават сравнително популярни в селските области, където мизерстващите селяни в продължение на дългогодишни неуспешни бунтове правят опити да създадат „либертарен (безвластнически) комунизъм”. През 70-те години на 19 век испанската федерация набира много от своите членове от селските райони на Андалусия след погромите срещу нейните последователи в градовете. В началото на 1870-те години секция на Интернационала е основана в Кордоба, което осигурява необходимата връзка между градските и селските движения.
Тези малки завоевания са разрушени от репресиите на държавата, които към средата на 1870-те принуждават движението да мине в дълбока нелегалност. Испанската федерация изчезва от хоризонта за известно време и конвенционалният „трейдюнионизъм” (профсъюзничество) започва да заменя революционната активност, въпреки че анархистите остават многобройни и техните идеи не са забравени. Примиренческите характеристики на този период са по-скоро родени от отчаянието, отколкото от несъгласие с революционните идеи. Анархистите са оставени да действат като „самотни тигри”; опитите за създаване на масова организация като Пакта за обединение и солидарност имат известен преходен успех, но в крайна сметка са осъдени на провал.
Липсата на революционна организация довежда много анархисти до предприемане на насилствени актове като форма на пряко действие и случайни бунтове избухват, като в Херес например, но също без успех. Правителството започва да приравнява анархизма с тероризма и нанася ответен удар. Анархистите понасят най-суровите репресии до момента: известен пример е масовият арест и последвалите изтезания на анархистки затворници в замъка Монтжуик в Барселона през 1892 година. Повече от 400 души са вкарани в тъмниците след избухване на бомба (както обикновено, виновниците остават неразкрити). Международното възмущение избухва след разкритията за жестоките изтезания: хора, обесени от таваните, усукани и изгорени гениталии, извадени нокти. Няколко от арестуваните умират преди процеса и най-вероятно петима са екзекутирани след него.
Възходът на анархо-синдикализма
В началото на 20 век тероризмът започва да отшумява. Анархистите осъзнават очевидната нужда от форми на пряко действие, способни да извоюват победи срещу държавата и капитализма. Идеята на анархосиндикализма (за да се разграничи от реформисткия синдикализъм в други части на Европа) набира популярност. Чистите „анархокомунисти” не са склонни да приемат синдикалистки идеи и постепенно се маргинализират, но в крайна сметка двете групи – анархисти и анархосиндикалисти стават почти неразличими.
Нова организация, Федерацията на работническите общества от испанския регион, се основава през 1900 г. на либертарни принципи. Нейният успех е светкавичен: общи стачки избухват из цяла Испания за една година. Много от тези стачки нямат ясно изразено ръководство, но ясно се вижда, че инициативата е на работническата класа. Нов момент е радикалното противопоставяне на реформистките стачки с бляскави по своята оригиналност идеи – много стачниците нарочно не издигат ясни искания или издигат абсурдни такива, като например искането за седем часа и половина почивка в осем часов работен ден! Работниците просто ползват езика на синдикалните протести, за да заявят, че не искат да работят за капитализма и се борят за нищо по-малко от неговия край. Испанското правителство реагира остро с репресии срещу Федерацията на работническите общества. Движението обаче съзрява след многобройните поражения и децентрализираният и деперсонализиран характер на организацията я имунизира в голяма степен срещу атаките на властта, която по старому търси да „отреже главата” на една организация, в която главите са колкото членовете.
„Трагичната седмица”
През 1909 година две събития дават повод за поредна обща стачка в Барселона. Една от текстилните фабрики е закрита, а 800 работници – уволнени. Заплатите са спрени в целия отрасъл. Работниците, включително работещите извън тази текстилна фабрика, започват да подготвят обща стачка. В същото време правителството обявява набор и всички годни за военна служба са призовани да се бият в Мароко, където местните племена вече воюват с испанските войски. Повечето призовани работници не изгарят от желание да рискуват своя живот или да убиват други, за да утвърждават интересите на испанските капиталисти – войната в Мароко е всъщност война за мините и тежката промишленост. Антивоенни събрания и протести избухват в цялата страна и навсякъде се говори обща стачка.
Стачката започва в Барселона на 26 юли, няколко седмици след като обявяването на военната мобилизация. Тя бързо прераства в мащабно въстание. Анселмо Лоренсо пише в едно писмо: „Социална революция избухна в Барселона по инициатива на самите хора. Никой не я водеше. Нито либералите, нито каталонските националисти, нито републиканците, нито социалистите, нито дори анархистите.” Полицейските управления са атакувани. Железопътните линии, водещи към Барселона – разрушени. По улиците се изграждат барикади. Девет църкви и манастири са разрушени от членове на Радикалната партия, за които е добре да се отбележи, че наистина били почти толкова „радикални”, колкото анархистите или социалистите, а шест души загиват по време на вълненията. След потушаването на бунта 1700 души са подведени под отговорност по различни обвинения. Повечето са освободени, но 450 биват осъдени. Дванайсет от тях са осъдени на доживотен затвор, а петима са екзекутирани, включително Франсиско Ферер, който дори не бил в Барселона по време на въстанието.
След тази „Трагична седмица” работническите съюзи са разбити, вестниците са спрени, а безвластническите (либертариански) училища като модерното училище на Франсиско Ферер – затворени. Каталония е във военно положение до месец ноември. Вместо да се предаде, испанската работническа класа става все по-войнствена и по-революционна, тъй като работниците вече са намерили начин да превърнат синдикализма в революционна стратегия. •
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *