Анархизмът в Македония

печат
Anarchy
Дори децата знаят 😉

Интервю с Боголюб от анархисткото крило на лявата организация „Ленка“ от Република Македония – за анархизма, проблемите в страната и перспективите за бъдещето

Разкажи нещо за началото на днешното анархистко движение в Република Македония – как започна всичко?

Всичко започна от субкултурните среди – през 90-те години на миналия век се появи групата „Терор 13“. Някои от тях все още са активни – те са от старото поколение, но не ги познавам толкова добре. Хубаво е, че взеха участие заедно с нас в протеста против НАТО, който беше организиран заедно с гръцки левичари, докато официална Македония очакваше с нетърпение поканата за членство в НАТО на срещата в Букурещ през април 2007 г. След това ние от младото поколение направихме нов анархофорум – anarhija.freediscussions.net – всичко започна като на шега да видим какво можем да направим и изведнъж видяхме, че много хора посещават сайта, интересуват се и видяхме, че има много хора в Македония, особено в Скопие, които се интересуват истински от анархизъм, искат да четат, ама няма къде и какво. Например в началото аз си мислех, че едва ли не аз съм единственият в Македония, който знае за анархизма. Такова чувство витаеше и сред другите хора, но след това именно чрез форума установихме контакти и с другите и постепенно започна да се формира някаква нова група – засега 4-5 души – постепенно започна да се прави нещо, има идея да се видим и с тези анархисти от по-старото поколение, които сега не са много активни и да обсъдим нещата. Успяхме да се видим с двама от тях и обсъждахме да направим нещо като сам­издатско списание, което да излиза поне веднъж в месеца и разбира се продължаваме и с интернет пропагандата. С интернет е по-лесно, поне не са нужни много финансови средства.

Какви виждания има сегашното поколение анархисти? Всички ли сте анархокомунисти или имате и други виждания?

Не, за съжаление не са всички анархокомунисти или анархосиндикалисти. Може би това е и влияние на предишното поколение – в Скопие много хора четат Боб Блек и Джон Зързан например, вероятно защото само тези неща ги има досега преведени от старата група „Терор 13“ – няма толкова преведена анархокомунистическа или въобще социална анархистка литература. Иначе има и хора, които са чели различни неща, но конкретно анархокомунисти сме ние, по-младото поколение.

Какво точно е участието ви в тази организация „Ленка“, която е левичарска като цяло и включва хора с различни виждания?

„Ленка“ се формира като организация, която да обедини и малкото активни хора в Македония с различни политически възгледи под надслов „Движение за социална правда“ и в нея сега участват всички, които искат да се променят определени неща в обществото. И именно това е идеята – въпреки че имаме различни идеологически гледни точки – на първо място да потиснем онова, което ни разеделя, и да се концентрираме върху това, което ни сплотява, най-вече желанието за социална промяна, най-общо казано. Това, което успяхме да направим ние, анархистичният поток в Ленка, заедно с демократичните социалисти, беше да направим организацията колкото може по-нейерархична и сега може да се каже, че няма йерархия в Ленка, съвсем е децентрализирана и няма нищо подобно на централен комитет например. И вече се концентрираме върху акциите, които правим.

Какви са социалните проблеми, които изпитват обикновените хора в Македония и как те възприемат анархистките идеи?

Като цяло положението е катастрофално. Можем да започнем и чисто географски – много от нещата, които се случват въобще, стават в големия град, в Скопие, културните събития се случват там и въобще всичко е концентрирано в столицата, в малките градове хората като че ли са заспали, няма движение, просто нищо не се случва, дори се наблюдава стремеж столицата да унищожава всички събития, които се провеждат на други места – както спряха един фестивал в Битоля, да речем. Всичко това е свързано с икономическите проблеми като цяло. Икономическият живот в малките градове е много по-различен от този в Скопие, много от хората, които са от периферията на държавата идват в Скопие, само за да си намерят работа, каквато и да било. Всичко това е само малка част от много по-големи проблеми. Всичко се централизира, защото такава е структурата на обществото, но това е влияние и от миналата югославска система, не само от днес, от днешното капиталистическо общество. Толкова е централизирано всичко, че столицата Скопие би могла да си съществува и като отделна държава буквално. Другото е, разбира се, че постоянно расте класовото различие, богатите стават все по-богати, а бедните – все по-бедни, но това е нормално за една бананова република, която е марионетка на други по-големи държави. Капитализмът отнема все повече и повече правата на работниците тук. Синдикати можем да кажем, че изобщо не съществуват в Македония, а тези, които съществуват, са силно централизирани, управлявани от една личност, зад която пък в сянка стоят много по-важни фигури. Така че като цяло животът е много тежък, пенсиите са много ниски – има хора, които вземат по 5 000 денара месечно (около 160 лева). Цените са като цените в страните от Европейския съюз, докато заплатите са много малки и през 2008 година правителството се похвали, че имало най-висок бюджет и най-лошото е, че хората вярват и го смятат за добре свършена работа – значи това, че държавата е откраднала парите на хората от джоба, те го разбират като добре свършена работа от правителството! В последните месеци има и страшно много пропаганда – правителството хвърля страшно много пари за добър маркетинг. За пръв път от години имаме и толкова дясно правителство – не само в икономически план, но и в идеологически. Наблюдава се укрепване на църквата, увеличава се и пропагандата по телевизията, за да може на народа съвсем да му се промие мозъкът. Предишното правителство не беше чак толкова дясно – те само крадяха, но нямаха идеологическа надстройка. Другият голям проблем, пред който са изправени социални движения като нашето, е, че хората не се замислят толкова за своите социални проблеми и откъде идват те, а се заинатили около спора с Гърция за името на страната. Толкова много пропаганда се изсипа по този случай, че има хора, които нямат какво да ядат, но това им е главният проблем! Покрай това, накратко, се занемарява социалният елемент – не се гледа това дали имаш заплата, хляб, а се гледа концентрирано на проблема с името и правителството много добре лъже хората с това – значи трябва да се борим за името, а не за собствения си джоб и хляб! И тук синдикатите никакви ги няма, може би има малко повече организираност в синдиката на образованието, там се развива все пак някаква дейност, но иначе няма защита на обикновените хора за другите неща. Най-много веднъж в годината ще излязат синдикатите на улицата да покажат, че са още живи и толкова. Няма никакво организиране за правата на работниците, много фирми въобще нямат синдикати в тях, а и много и не позволяват на своите работници да си направят синдикати. И много лесно могат да ги изхвърлят от работа за такава дейност – хайде, ако си в Скопие, може и да си намериш друга работа след това, но в малките градове това практически е невъзможно. Също така е интересно, че едновременно с този национализъм, който се рекламира навсякъде, се вихри и страшен неолиберализъм, който е в сянката на национализма – може и национализмът да е само маската, – но така или иначе зад него действат убийствени неолиберални проекти. Например дават се под концесия за много малко пари ключови ресурси за страната. Селското стопанство като цяло беше дадено на концесионери, сега се планира същото да стане и с железниците, за да ги вземе най-вероятно някоя мултинационална корпорация и всичко това се продава страшно евтино. Затова и мисля, че национализмът е просто маската, а зад него се вършат истинските неолиберални престъпления – като тези, които описах. И народът бива лъган с „македонски национализъм“, за да могат много лесно и без дебат да разпродават всичко на международните корпорации, а и на немалко гръцки фирми между тях!

А как се възприема от обикновените хора последната ви кампания против НАТО?

Много е трудно наистина, защото Македония е една от страните, където официално има най-силна поддръжка за членство в НАТО – около 90% от населението. Затова и трябваше някаква смелост все пак да се излезе на площада и да се говори открито против НАТО. Може би не ни разбраха правилно някои от хората, защото тези, които са крайни националисти, също са против НАТО, но по съвсем други причини – заради името „Македония“, да не сме го продадели на Гърция в замяна на членството в НАТО. Затова, за разлика от тях, ние говорихме на хората на площада открито, че сме изцяло против тази милитаристична организация, без значение дали с това или с друго име ще влезе държавата – ние сме против НАТО въобще като организация, особено като се има предвид, че очаквахме да чуем само реплики от типа на: „Какви са тези бе? Ненормални!“ Не, че нямаше и такива, но чухме и други неща. Например дойдоха бежанци от Егейска Македония, които са избягали по време на Гражданската война в Гърция след Втората световна война. Те дойдоха при нас и ни казаха на ухото „Знаем защо сте тук и ви поддържаме!“, но тихо, да не ги чуе никой. Защото те си спомнят или знаят за бомбите, хвърлени от САЩ срещу тамошното население през онези години. Най-тъжното е, че много малка част от хората знаят какво е НАТО всъщност – например аз самият съм от това поколение, което от медиите е слушало буквално само за „Европа и НАТО“. Малкцина знаят защо въобще е била създадена НАТО като организация и дали днес все още има причина тя да съществува.

В каква насока смятате да работите като организация, предвид най-тежките проблеми на хората в Македония?

Мисля, че следващият ни протест ще бъде успешен. Надявам се да е така, не защото сме много активни, а защото просто така се навързаха нещата. Не приеха Македония в НАТО заради ветото на Гърция. Много от хората се разочароваха от Гърция, но голяма част сега е разочарована и от НАТО, защото буквално очакваха НАТО да застави Гърция да ни приеме в НАТО. И затова можем да използваме този момент и да говорим на хората защо сме против НАТО, да чуят нашата гледна точка. Смятам, че отсега трябва да организираме протеста – нищо, че срещата на НАТО е чак през април. Другото хубаво нещо е, че голяма част от младите хора поне се информират не от традиционните медии, а от Интернет и това е добре, защото там могат да прочетат различни неща и да видят и други гледни точки, включително и анархистката такава. Младите не искат информацията вече да им се пласира, а я търсят в Интернет. Затова и ние като организация използваме Мрежата и по този начин кръгът ни се разширява. Само за по-старите поколения – не знам, може би трябва да се поработи и в местните масмедии – радио, телевизия, вестници, – за да могат и те да чуят за нас. Това ще е трудно обаче, защото на такива места работят хора, чиито интереси могат да бъдат засегнати от нашата пропаганда и които имат по-други разбирания. Има нещо обаче, което забравих да спомена във връзка с темата за НАТО. Както знаете, по-голямата част от населението тук е македонско, но другата голяма етническа група са албан­ците. След събитията от 2001 година голяма част от македонците се изплашиха и техният страх ги кара да гледат на структурите на НАТО като на спасение, но малко от тях знаят, че НАТО не решава и не се занимава с вътрешните проблеми на една държава. Затова и ние като активисти трябва да се опитаме да убедим такива хора, че истината е по-различна – например Испания, която е в НАТО от 1982 година, има проблеми с ЕТА отдавна, но НАТО не са решили проблема с баските сепаратисти там. Трябва да разпространяваме такива информации, които ще бъдат доста полезни на хората. Затова трябва, освен в Интернет, да имаме и контакти на живо, с хората от улицата.

Ако трябва обаче да степенуваме проблемите на населението в Македония, кой е най-главният проблем тук? НАТО или нещо друго? Кои са приоритетите пред вас?

Да, това е проблемът. Има приоритети, които народът усеща, но казах, че хората черпят основната част от информацията от масмедиите, а те са почти изцяло контролирани от властта – изпълнителна, законодателна, съдебна и т. н. Така в приоритет се превръща например въпросът с името на държавата, благодарение на пропагандата на масмедиите – това е реалността. Вторият приоритет, който се насажда след въпроса за името, е влизането в НАТО и Европейския съюз, а това е пропаганда, която съществува от времето на независимостта на Република Македония – от 1991 г. до днес се слуша само за НАТО и Европа и ако човек има по-различни възгледи, го смятат за нещо не в ред, защото според повечето хора такъв човек не вижда очевидното. А относно истинските социални проблеми на народа – не знам, когато ножът опре в гърлото, тогава може и някой да се разбунтува, но дори и в тази ситуация се чака да се жертва някой, а не да се разбунтуват всички, а после вече, ако може, да се пръкне някоя инициатива. Просто народът е забравил, че може с протест да се реши нещо, а тъжното още е, че има страшно много хора, които членуват в политическите партии и всички тези хора в своя обществен живот се съобразяват с изискванията на техните партии. Така че я има и тази страна на нещата – това са хората, които обикновено имат мнение, които дават интервюта по дадени въпроси, които правят анкети и т. н. Проблемът е сложен. Ако и народът да чувства тежестта на социалното статукво, на него му биват налагани други приоритети.

Какво мислиш лично ти за отношенията между албанците и македонците след конфликта?

През 2001 г. всичко беше много поляризирано и се чувстваше, че наистина може да избухне сериозна война между двата етноса, но откакто нещата се успокоиха и се приеха някакви решения, се поуспокои малко ситуацията – не, че не се чувства никакво напрежение, но поутихна всичко. Разделението обаче остана – някак си неофициално се знае, че в едната част на Скопие например живеят основно албанци, а в другата – македонци. Така че поляризацията не е отминала, може да е по-тиха, но съществува като наелектризираност. Освен това трябва да кажем, че се наблюдава икономически подем сред албанското население в държавата – колкото и да сме антинационалисти, не можем да отречем този факт и това разбира се води до завист от страна пък на бедните македонци. В този смисъл македонците се чувстват застрашени като цяло, защото албанците имат висока раждаемост, а сред македонците се наблюдава много висока смъртност, още повече, че в районите с преобладаващо македонско население се наблюдава по-голяма бедност и липса на развитие и витае някаква депресия. От друга страна, в западния край на Македония, където преобладава албанското население, постоянно се отварят нови фирми, изгражда се нещо, чувства се развитие. И въпреки, че няма открита омраза на улицата, това напрежение и тази завист се усеща, но все пак с течение на времето народът започва постепенно да свиква, че трябва да се живее заедно.

Вие като анархисти можете ли да правите някаква пропаганда по този въпрос?

Да, можем и правим някои неща. В „Ленка“ например се говореше още от самото начало за конкретни антинационалистически действия и по отношение на македонския, и по отношение на албанския народ, но големият проблем е, че ние почти нямаме активисти албан­ци. Имаме турци, имаме от други националности, но албанци нямаме. Или няма такива, или ние не познаваме. Според мен голяма част от активните албанци най-вероятно са в двете големи албански партии и затова няма много други, алтернативно ориентирани активисти. Вярвам, че в близко бъдеще ще намерим такива, сигурно ще се появят, но засега е трудно и глупаво даже да правим голяма антинационалистическа проява по този въпрос, при положение, че все още нямаме албанци в редиците си. •

Интервюто взеха

Иво и Тошо

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *