Анархизмът в Ракитово, Дорково и в рода ни

печат

„Ако ме издадеш, рано или късно ще ти отмъстим, а аз няма да те изкажа, дори да ме режат на парчета“.

Наскоро в три броя на вестника написах за привърженици на анархизма в Чепинско. Припомних, че анархистите са антифашисти, че преди 9 септември 1944 година много от тях са нелегални, партизани, политзатворници.
След тази дата те възстановяват легалната си дейност. В началото на 1945 година организацията им наброява 11 000 членове в страната, а ежедневникът им „Работническа мисъл“ излиза в 33 000 екземпляра.
В края на март 1945 година дошлата на власт БРП решава да бъдат забранени анархистическите организации.
На 16 декември 1948 година в страната са арестувани 1000 анархисти. От Чепинския край са шестима.
В предишните броеве писах за Милош Попов, Петър Лозанов, Васил Гугалов и Борис Попов. За другите двама арестувани, както и за анархистите от Ракитово и Дорково, предлагам тези редове.
Преди 9 септември 1944 година в Ракитово е съществувала анархистическа група от около 15 души.
Анархист е бил Крум Урумов, участник в септемврийските събития от 1923 година в Брацигово, преселил се след това в Ракитово. Беше кротък и внимателен човек. Дълги години работи като кинооператор в читалище „Будилник“. Мисля, че след време стана член на комунистическата партия и активен борец.
Такъв беше бай Петър Елкин. Добър, интелигентен, четящ, отворен към всичко прогресивно. Нашето и неговото семейство бяха особено близки. В края на живота си стана религиозен. Когато обаче в разговорите ни се споменаваха имената на Бакунин или Кропоткин, лицето му светваше и той се връщаше в предишното си време.
Синовете на бай Петър са обичани и уважавани от всички ракитовци като честни, добри, възпитани мъже и като добри цигулари.
Заради бомбардировките или пък заради преследването на евреите, в Ракитово се заселил Христо Таджер – Зъботехника. Живееше в крайната къща, в която по-късно работи скулпторът Владо Гиновски, а сега е ателие на художника Бранко Манушев. Общувах с бай Христо. Беше начетен мъж, другарувал като младеж с Георги Димитров и с бъдещия патриарх Кирил. Имаше богата анархистическа литература. Подари ми „Взаимопомощта като фактор на еволюцията“ от П. Кропоткин. Брат му е писателят Витош Таджер, дъщеря му свиреше в софийската филхармония. Истинското му име беше Хаим. Замина за Израел.
На фронта е загинал един от най-убедените и теоретически подготвени анархисти на Ракитово – Иван Пенков. С такива убеждения е бил и Димитър Кошеджийски. Помня, че мама и татко ни водеха да го видим. Беше болен от туберкулоза. Умря млад.
В нашата махала живееха двама мъже, които също бяха свободомислещи – Стойчо Ковачев и Иван Михайлов. Някогашните деца от махалата, сега мъже, често си спомнят за бате Стойчо, който ще ги събере, ще им посвири на акордеон, ще им прожектира филмче, ще им покаже часовниковата кула отвътре, ще им разкаже нещо. Благороден човек.
След 9 септември 1944 година и особено след интернирането на моя баща, всички тези хора ограничиха общуванията помежду си, но живяха честно и тихо своя живот, без да оправдават насилията на новия режим.
При един разговор между родителите ми татко каза: „Марийко, от цялата ни група никой не се изложи, всички са свестни хора!“
С радост добавям – и децата им са свестни хора.
Борис Пенчев и Георги Зяпков останаха анархисти до края на живота си. Твърде различни по характер, те запазиха приятелството си до последно. Милош (брат ми) и аз сме родени у Пенчеви, живели сме у тях. Леля Ветка и чичо Борис са кумове на мама и татко.
Чичо Борис беше сарач и обущар. Тих и работлив, той се сприятеляваше с другите работници и те вероятно са се чудели защо за анархистите се говорят лоши думи. Беше готов да помогне на всекиго с каквото може.
Общуваше с братя Попови от Чепино и често ходеше у тях да разговорят. На погребението му, пред множеството, разказах случай, свързан с него и неговото разбиране за приятелство и взаимопомощ:
Рано сутринта на 16 декември 1948 година в кръчмата на Владо, където мъжете на Ракитово обменяха информация за събитията и случките на чаша ракия, новината била арестуването на Зяпката. Един ракитовец се обадил: „Изгоряха ми парите, които му дадох назаем“. И казал с колко лева е услужил на татко. Чичо Борис, въпреки материалните затруднения, със семейство от неработеща жена и две деца, намерил тези пари и ги върнал. Когато след лагера татко отишъл да си върне борча, разбрал за жеста на Борис Пенчев.
Синът на чичо Борис живее в София, а дъщеря му се омъжи в Раднево. Георги Костадинов Зяпков, баща ни, е роден в Каменица на 9 март 1915 година. Дядо Костадин, беглец от Драмско, се жени за баба Мария от Каменица. Дядо е учил в Одринската семинария. В Ракитово се освободило място за певец в църквата. Семейството се преселва в Ракитово. След прогимназията татко е изпратен да учи в Пловдивската духовна семинария. На втората година дядо не можал да плати таксата на ученика. Наместникът на семинарията изключил татко и го оставил последната вечер да спи без завивки на нара. Божият служител не предполагал какъв противник на Бога създава в този момент.
Татко се записва в гимназията в Лъджене (днес квартал на Велинград). Там се изгражда като безвластник. Когато 25 години по-късно аз учех в същата гимназия и временно ми преподаваше неговата учителка мадам Кантарджиева, тя ме попита: Est ce que George est toujours ennemi No. 1 de l‘état? (Георги още ли е враг № 1 на държавата?) И ми говори за татко с нескривана симпатия. „Той винаги носеше пистолет под ризата си“ – усмихнато и пак на френски ми каза тя.
Да, татко до последно остана враг № 1 на държавата. До последно обичаше работниците, бедните, онеправданите. Интересуваше се от работата на Общината, на Кооперацията.
Комунистическите първенци знаеха, че е антифашист, че е затварян и бит в полицията в Пещера преди 9 септември 1944 година, че е бил делегат на Национална конференция на ФАКБ.
С мама си спомняха като за нещо естествено за случка в Гърция, където той е бил запас, заедно с други ракитовци. С Ангел Марин се виждали ежедневно. Един ден, когато Ангел бил в отпуск в Ракитово, в казармата го потърсили агенти за разпит. Татко си издействал три дни отпуск, скришом дошъл в Ракитово, предупредил го и се върнал.
След четири години на Ангел Марин се наложило да го посочи като най-активния анархист от Ракитово, след което качиха татко в камионетката и той премина през душегубката-концлагер Богданов дол.
Младият Георги Зяпков четял много, самообразовал се, играел като самодеец в читалище „Будилник“, с което спечелил вниманието на мама.
През 1947 година родителите ни започнаха да правят къща, следващата година завършиха две стаи. Пред тази къща на Бърдо спира камионетката на 16 декември 1948 година. Бил е кучешки студ. Мама се държеше твърдо. Казваше ни, че той ще си дойде. Още в следващите дни нямаше какво да ядем. Отидохме в Дорково при баба и дядо. Оттам вече беше арестуван братът на мама, вуйчо Боян.
Друга тема са дивотиите и жестокостите в лагера. Ще разкажа само един случай, който говори за смелостта, активността и твърдостта на Георги Зяпков и за павликморозовщината на управниците на Дорково.
От тежкото претоварване в мината на концлагера вуйчо Боян заболял. Не го лекуват, липсва храна, не разрешават писма. Татко изпратил писмо, в което пише, че Боян е тежко болен и съветва баба и дядо да се обърнат за помощ към Михал Ковачев, който е първенецът на Дорково и е роднина на Боян. Христо Статев, болшевик като Ковачев и първи братовчед на Боян, взел писмото от наивните баба и дядо, върнали го в лагера, където началникът на лагера, капитан Гершанов, пребил жестоко татко, за да каже как е изнесено писмото. Татко не казал и 3-4 дни берял душа на плаца. А за да тръгне писмото, татко се обърнал към един от милиционерите-пазачи: „Пусни това писмо. Ако ме издадеш, рано или късно ще ти отмъстим, а аз няма да те изкажа, дори да ме режат на парчета.“
Милиционерът пуснал писмото, татко не го издал.
Вуйчо е преместен фатално късно в Пернишката затворническа болница, където наскоро умира.
За побоя над татко ми разказа Борис Попов. Пак той, пред други анархисти, ми разказа и следното:
Преди да прехвърлят лагеристите в Белене се пуснал слух, че ще ги карат в Сибир. А който се откаже от идеите си с писмена декларация, ще го освободят. Чепинската група в лагера решила да пробват с един от тях, който е най-твърд. Избрали татко. Затова той си дойде по-рано от другите – в началото на 1950 година.
Върна се от лагера с един турчин – Салих Осман Кантар. Той емигрирал в България. Вкарали го в лагера. Там се сприятелили с татко. Освобождават ги в един ден, Сали няма къде да отиде. Татко го доведе у нас. Милош, аз и той спяхме една година на едно легло, после татко му помогна да си направи малка къща.
Славчо Гаралов, партийният големец на Ракитово, извикал бате Сали и му казал: „Няма да общуваш с Георги Зяпков! Той е лош човек.“ „Бай Георги Зяпков е най-добрият човек на света!“ – бил отговорът
ДС не забравя подписаната декларация. Започва страшен тормоз, който криеха от нас, децата. Вдигат татко среднощ, изкарват го извън селото, щракат с автомати, заплашват… Получи инфаркт. Животът му заприлича на кандило, което всеки момент можеше да угасне. Нямахме храна, нямахме пари за лекарства. Но взаимопомощта не е измислена от анархистите. Тя си е човешка черта. И други я практикуват. У нас много често започна да идва доктор Насков. Не вземаше пари, дори носеше лекарства. Лесовъдът Тодоров назначи татко на работа, пускаха му болнични… По-късно разбрахме, че бащата на доктор Насков също е бил в лагер заради убежденията си като земеделец.
Милош и аз, той в четвърто, аз във второ отделение, работехме каквото можем. Пасяхме чужди волове, прасета, ходехме за дърва с магарета.
Веднъж горският Митьо Благоев ни видя в гората. Бяхме натоварили на магаретата сухи клечки. Горският ни навика, накара ни да разтоварим клечките и ни взе топора.
Върнахме се и виновно разказахме на татко защо сме без дърва. Той лежеше. Докторът му казваше да не мърда. Погледна към мама и прошушна: „Вместо да им помогне, този копой ще ги плаши!“
После станал, взел туба с газ, отишъл в двора на горския, оставил върху тубата кутия кибрит, минал през кръчмата, където бил братът на горския. „Кажи на брат ти, че съм му оставил хабер до плевнята, друг път ще го довърша.“
Вечерта горският донесе два топора и разтреперан поиска извинение. •
К. Зяпков
kzyapkov@abv.bg
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *