Анархотероризмът

печат
Два дни преди годишнината от екзекуцията на Равашол в градския съвет на Париж избухва бомба. Терористът се казва Огюст Ваян. За първи път Огюст попада в затвора на 13 г. – заради пътуване без билет. По-късно заминава на гурбет в Южна Америка, откъдето се връща още по-беден. Семеен, с дъщеря и болна жена, безработен, той е образец за отчаян човек без никакъв късмет и присърце взема думите на Равашол:
“Анархистите имат право да твърдят, че за постигане на мир и благоденствие трябва да се унищожат причините, които пораждат престъпления и престъпници.“
Ваян е заловен, набързо осъден и гилотиниран. В истеричната си реакция властите приемат редица закони, които ограничават дейността на радикални обществени организации и поставят пресата под полицейски надзор. Журналистите са вбесени и започват да ровят случая, при което стигат до скандални факти: опитващата се да контролира анархистите полиция е използвала мрежа провокатори, за да привлича потенциални терористи, така че бомбата на Ваян всъщност била сглобена в полицейска лаборатория. Наивният отчаян карък попаднал тъкмо на провокатори. Но каръщината му секва след смъртта. Огюст не се вписва в образа на страшилище, с което да плашат децата. Пресата го сочи като жертва на системата, екзекуцията му е представена като трагедията на типичния малък човек, със съчувствие към когото са изпълнени популярните в Европа романи на Достоевски. Себастиян Фор се грижи за семейството на Ваян.
Седмица след изпълнението на присъдата на Огюст, в Париж гърми нова бомба. Обликът на следващия терорист е напълно различен от предишните. Емил Анри е на 22 години, модно облечен, от прилично аристократично семейство, макар и с леви убеждения. Той пръв пролива кръв за идеята – при експлозията в кафене на улица „Сен-Лазар“ загива един човек, тежко ранени са двайсетина души. Появява се нов типаж на анархиста-бомбаджия. Арестуваният Анри посочва като свой мотив отмъщение за клетия Ваян. Когато прокурорът го пита защо мъстта е сполетяла случайните посетители на кафенето, Анри отвръща с думи, които остават в историята: “Няма невинни буржоа!“
След като и Анри е убит по нареждане на съда, настъпва прелом. Френските бомбаджии дават пример, че всеки достатъчно решителен човек може незабавно да започне своята малка революционна война. Последният аргумент на тази тактика дава Санте Казерио.
Както Равашол, така и Ваян и Анри, по настояване на своите адвокати, подават молби за помилване до френския президент Франсоа Карно. Президентът ги отхвърля, без да знае, че с това подписва смъртната си присъда. Негов палач става двайсетгодишен младеж, който едва говори френски. Младият италианец не може да направи бомба, със селските си разбирания за чест избира нож, за да отмъсти за френските анархисти. Забива този нож в гърдите на президента, докато онзи произнася реч в Лион – градът, сочен за родината на черното знаме (издигнато от въстанали работници през ноември 1831). Казерио не е оратор, затова на ешафода казва само: “Смело, другари!“
Две години след Казерио друг смел италиански селянин, Луиджи Лукени, отнема живота на австрийската императрица Елизавета, използвайки даже не нож, а наточена пила. Як грамаден мъж, който на всички запазени снимки е усмихнат, Лукени е първият илегалист, когото заседателите не се решили да осъдят на смърт.
По същото време в Америка се изявява Леон Чолгош. Син на полски емигранти, той се надявал да завари в Ню-Йорк цяла нелегална армия от другари по идея, но се натъкнал на бохемни групички теоретици. Ядосан, той нарекъл американските анархисти “съглашенци, дето нищо не разбират от анархизъм и борба“, купил си пистолет и застрелял президента Маккинли. Леон Чолгош е първият анархист, екзекутиран на електрически стол.
Списъкът гръмки анархически терористични актове от края на XIX и началото на XX век е много дълъг. Няма почти нито една европейска страна, в която да не е бил убит някой големец или представител на горните етажи на властта – от Испания, където бил взривен премиерът Каналехас, до Гърция, където е застрелян кралят. Нито едно убийство не е съпроводено с политически или други искания. Всички са били за отмъщение. Илегализмът давал проста мотивация: щом властта те смята за нищо, направи я на нищо! Индивидуално отмъщение! Мерзавците по върха на социалната пирамида са много – от теб зависи бройката им да намалява. Поне един прати на оня свят, другите може и да се замислят.
И горе наистина се замислили. След убийството на президента Карно, необоснованите репресии срещу анархистите рязко намалели, а всички левичари, незамесени в сериозни нарушения на закона, получили амнистия.
Но политическото убийство е пределът на възможностите самотния отмъстител. Най често самотният терорист загива заедно с първата си жертва или скоро след нея, а за освободителното движение ефективността на подобен акт, освен пропагандния блясък, е повече от скромен.
Илегализмът се променил със следващите си знакови фигури като Мариус Жакоб (първообраз на крадеца-джентълмен Арсен Люпен, създаден от писателя Морис Льоблан) и Жул Боно, един от първите автомобилни крадци, също превърнал се в легенда.
Шаркан
по материали от
http://venta-dv.livejournal.com
(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *