Анте Цилига: размишления за Ленин

печат

Анте ЦилигаСлед ликвидацията на социализма в областта на икономиката и на работническата власт в заводите, на бюрокрацията предстоеше да изпълни последната си задача: да ликвидира политическата власт на пролетариата и трудещите се маси. Органите на тази власт бяха най-великата организация на масите, възникнала в хода на революционния процес – съветите. На тази политическа организация на масите – съветите – и на икономическата – профсъюзите бюрокрацията противопостави организацията, в която участието на масите беше най-слабо, а самата тя бе най-силна – партията. За да унищожи всяка възможност за борба за интересите на масите, както в партията, така и вън от нея, на Х конгрес на РКП(б) по инициатива на Ленин бяха приети следните решения: забрана в страната на всички партии освен компартията и забрана в последната на всякакви мнения и групи, противостоящи на бюрократичната върхушка на РКП(б). Тя се превърна в спомагателен орган на бюрократичния цезаризъм, а съветите и профсъюзите – в „трансмисии на партията“, тоест на върхушката. Така бе формирана бонапартистката диктатура над партията, над работническата класа и страната.

Аз бях направо смазан, когато открих, че самите вождове на компартията напълно съзнаваха това. В своя труд „Икономиката на преходния период“ Бухарин още в 1920 г. формулира теорията на „пролетарския“ бонапартизъм (т. е. личния режим). И Ленин коментираше този пасаж (Съчинения, том XI на руското издание от 1930 г.) така: „Това е истина… Но думата не следва да се употребява“. Може да се върши, но не трябва да се говори, в това е целият Ленин от епохата – когато той напусна пролетариата заради бюрокрацията. По този начин Ленин се стремеше да замаскира бонапартисткия характер на бюрокрацията. „Не е възможно да се осъществява диктатурата на пролетариата чрез организация, в която той целият членува – писа Ленин – тъй като пролетариатът е твърде разделен, твърде унизен, твърде лесно се корумпира“. Затова „диктатурата на пролетариата може да бъде осъществена само чрез авангарда, който съсредоточава в себе си цялата революционна енергия на класата, тоест чрез партията“. Последвалият опит показа цялата бюрократична реалност на тази теория на диктатурата на партията над работническата класа, диктатура на „богоизбраното“ малцинство над „изостаналото мнозинство“ на пролетариата. Историята още веднъж доказа правотата на тази фраза от стария революционен химн: „От нийде няма избавление – от бог, от цар и господар“ и правотата на девиза на работническото движение: „Освобождението на трудещите се е дело на самите трудещи се“.

Ликвидацията на реалната власт на пролетариата все пак се нуждаеше от солидна „идеологическа основа“. Доколкото бе невъзможно да се назовават нещата със собствените им имена, трябваше да се прибягва до увъртания. Доколкото революцията първоначално прокламира осъществяването на социализма, беше неудобно да се заяви направо: „От днес ние сме новите господари и новите експлоататори!“. Беше по-просто да се назове отнемането на заводите от работниците „победа на социалистическия начин на производство“, подчинението на пролетариата от бюрокрацията – „укрепване на диктатурата на пролетариата“, а новите експлоататори – „авангард на пролетариата“. Както някога сеньорите бяха „защитници на селяните“, буржоазията – авангард на народа, така сега бюрокрацията се оказа „авангард на пролетариата“.

Експлоататорите винаги са считали себе си за авангард на експлоатираните.

Ленин оправдаваше новата политика със слабостта на пролетариата. Той твърдеше, че поверявайки революцията в ръцете на бюрокрацията, той я е съхранил за пролетариата. Утрешните облаги трябваше да оправдаят днешните жертви. Тези облаги са днес пред очите ни и ние съзнаваме тяхната социална цена. За честта на пролетариата трябва да се каже, че той почувства веднага, независимо от своята слабост, какво му кроят. Той разбра какво прави Ленин, все едно направо им беше казал: „Вие, драги работници, не сте логични. Вие искате незабавно осъществяване на социализма и нямате сили да направите това. Докато не сте способни да станете господари на обществото, следва да бъдете слуги – такъв е законът на борбата на класите в класовото общество. Ако се примирите с неизбежното, ние ще ви дадем всичко, което може да ви се даде“.

Работниците обаче имаха своя концепция за класовата борба и постъпиха така, сякаш техният отговор на Ленин гласеше: „Не, вие не сте логични, товарищ Ленин. Ако не сме достатъчно силни, за да бъдем господари на страната, трябва да преминем в активна опозиция. Класата не слугува, тя се бори“.

Спонтанната съпротива на пролетариата срещу бюрократичното господство показа, че той не беше толкова слаб, колкото считаше Ленин. Но вместо да поддържа работническата опозиция, която се прояви в цялата страна, той мислеше и действаше в интерес на бюрокрацията и нейната власт. Пролетарската сила за него беше заплаха и той приложи по отношение на пролетариата законите на класовата борба: класа, която не се предава, трябва да бъде унищожена от победителите. И новата бюрокрация по цяла Русия аплодираше, когато Ленин, закривайки Х конгрес, написа: „Сега с опозицията е приключено. Нито секунда повече не ще я търпим“. Действително, това бе краят на легалната опозиция. Пред нея се откриха вратите на тюрмите и заточението, в очакване на палачите.

Независимо от тези фундаментални промени, революцията продължаваше да се нарича „пролетарска“ и „социалистическа“. Нещо повече – Ленин сам сочеше до каква степен е необходимо да се съчетава обичайната фразеология с действителното положение на пролетариата. Когато работниците – истинските жертви на бюрократичните претенции – се готвеха да протестират против бюрократичните фалшификати на социализма и искаха да бъдат удовлетворени истинските им интереси, Ленин се отрече от тях, обявявайки ги за „дребни буржоа“, „анархисти“ (N.B.: последното в повечето случаи с основания) или „контрареволюционери“, докато интересите на бюрократите биваха обявявани за „истинските класови интереси на пролетариата“. Той установи в страната тоталитарен и бюрократичен режим, който обявяваше за „контрареволюция“ всичко, което имаше политически и социално прогресивен характер. Той положи началото на тази ера на лъжите, на фалшификациите и деформациите, с които днес е пропита цяла Русия в техния свиреп сталински вариант, отравящ целия социален живот на международното работническо и революционно движение.

Шляпников, изслушал посветените на Работническата опозиция резолюции и речи на Ленин в края на Х конгрес на партията, писа: „През целия си живот и за тези 20 години, в които членувам в партията, никога не съм видял и не съм чул нищо по-демагогско и по-гнусно“. Тези думи на Шляпников звучат като ехо на думите на Томас Мюнцер, който нарече Мартин Лютер „д-р Люгнер“ (д-р Лъжец) заради памфлетите му, в които последният поддържаше князете-протестанти против селяните-протестанти.

„Именно такъв ти стана Ленин, в края на своята историческа кариера“ – казах аз.

Гледах внимателно и враждебно портрета на Ленин, който стоеше на масата ми в килията. Пред мен стояха двама Лениновци, както двамата Кромуеловци и двамата Лютеровци: те се издигнаха заедно с революцията, а след това се свлякоха надолу, унищожавайки малцинството, което се стремеше да продължи революцията.

Тази коренна промяна се извърши за две-три години, както в руската, така и в другите революции. Оттогава, ние, съвременниците, както съвременниците на миналите революции, спорим вече десет, двадесет или тридесет години и се опитваме да разберем – извършиха ли се тези решителни промени, или не.

Твоето противодействие, Ленин, в последните години на твоя живот, срещу ненаситния молох на сталинизма, колкото и трагично да е било то за теб, от политическа гледна точка беше само едно колебание между троцкизма и сталинизма, тоест между либералния и ултрареакционния вариант на бюрокрацията.

Съдбата на болшевишката партия, съдбата на Ленин и съдбата на Троцки още веднъж показа, че най-прогресивните партии и техните велики вождове, щом вземат властта, в определен момент от своето развитие стават консервативни и невъзприемчиви към новите изисквания на живота.

Легендата за Ленин от днес ми изглежда като грандиозна лъжа, призвана да скрие престъпленията на бюрокрацията. За да се разруши построената с твоите ръце тирания на бюрократите, е необходимо още, Ленин, да се разруши легендата за теб като за непогрешим философ на пролетариата. В часа на крайна опасност, вместо да протегнеш ръка на пролетариата, ти го удари. Ако светът все още се нуждаеше от този урок, то ти го потвърди: когато трудещите се са неспособни да спасят революцията, никой не трябва да прави това вместо тях. Твоят опит, Ленин, ни говори, че единственото средство да се спаси пролетарската революция, е да се доведе тя докрай, до онзи момент, когато трудещите се маси ще бъдат напълно освободени. Ако революцията е недовършена, то задължително ще дойде ден, когато новото привилегировано малцинство ще установи своята тирания над мнозинството трудещи се. Съвременните революции или напълно ще реализират социализма, или ще станат напълно антисоциалистически и антипролетарски. Те ще се превърнат в контрареволюции. „Ни Бог, ни господар“ – ми каза гласът от дълбините на подсъзнанието. Чух го добре, твърд и повелителен.

Портретът на Ленин, който стоеше в килията ми на масата, беше разкъсан на хиляди късчета и изхвърлен в кошчето за боклук.

В килията е тъмно. Навън е нощ. Уралските планини и степи са потънали в мрачен сън. Тежко ми е на сърцето. В течение на шест месеца не мога да си отворя устата и да кажа или напиша нещо, което би имало отношение към политиката, да изкажа своите нови изводи за великия революционен вожд, тъй като бях смазан, страдах от това, че завинаги отхвърлих скъпия ми мит за Ленин. •

Откъс от книгата на А. Цилига Десет години в страната на великата лъжа,

главата Ленин също

Послепис на преводача Г. К.:

Като „размишления“ на ортодоксален марксист, и от тези на Цилига не можем да очакваме цялата истина. А тя е, че от началото на гражданската война през Вартоломеевата нощ на 11 срещу 12 април 1918 г., когато ЧК и червената армия започнаха изтреблението на московските анархистически организации, през Махновщината в Украйна, до края ѝ през март 1921 г., белязан с въстанието на Кронщад и стачките на солидарност в Петроград и Москва, кървавата разправа с анархистите е червената нишка на болшевишката контрареволюция против нейния главен враг – работниците, в чиито фабрично-заводски комитети анархистите имаха мнозинство, идеите им бяха проникнали и в РКП(б) („работническата опозиция“) и те представляваха главната заплаха отляво срещу ленинската диктатура. Като истински марксист обаче Цилига „не произнася напразно“ страшното слово анархисти, разчитайки, че с помощта на късата памет, истината за анархистическата революция в Русия и болшевишката контрареволюция ще бъде затрупана с пепелта на забравата.

Очевидно за такива като Цилига 10 години тюрма не са достатъчни, за да проумеят, смазващата ги истина за техните маркс, енгелс, ленин, троцки, сталин и епигоните им! •

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *