АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

class-warfare5(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Съвпадащите с признанията на Яковлев преценки на Зоненфелд потвърждават схващането ни за ускореното приближаване на системата към състояние на „бифуркация“. В стана на зреещата революция обаче взима връх опортюнизмът, поради което там отсъства необходимият минимум от организация – поне със силата на размаха на крилата на пеперудката над Тихия океан, – която може да отприщи урагана. „Масите“ не са се разбудили от дълбокия летаргичен сън, революционната ситуация или „бифуркация“ е проиграна и пропусната, и вместо дезинтеграция и разрушаване на системата, станахме безпомощни свидетели на „нежните рефолюции“ (по Дарендорф) и на един нескончаем „преход“ към пазарна демокрация и частномонополистически капитализъм с всички произтичащи от това следствия, в които над две десетилетия вече протича политическият, икономическият и социалният живот на Изток.

Със съвместните усилия на „Запада“ и „Изтока“ е осигурено „мекото кацане“ на номенклатурата и трансформацията ѝ в червена буржоазия. Този подход е експериментиран най-напред в Полша. С новия подем на класовата борба през 1980 г., чиято кулминация е състоялият се през септември 1981 г. Първи конгрес на синдиката „Солидарност“, на който се приема първата и забравена вече Програма за превръщането на Полша в „самоуправляваща се Република на трудещите се“, над официалния свят надвисва призракът на Унгарската социална революция от 1956 г. Това потвърждава опасенията на Зоненфелд и улеснява създаването на „Свещения съюз“ между всички сили на стария свят – от Москва и Варшава, през Ватикана и европейската социалдемокрация, до Бон, Париж, Лондон и Вашингтон. Пред общата опасност, те забравят противоречивите си интереси и с общи усилия се заемат да гасят Полското революционно огнище. Западът укрива от света информациите на избягалия заместник-началник на полския генерален щаб за съвещанието на Варшавския пакт, на което е констатирано, че за матирането на съпротивата на полската работническа класа, Москва ще се нуждае от 40 дивизии, което тя не може да си позволи, без да оголи другите граници на СССР и най-вече тази с Китай. Премълчават и за подготвяното от генерал Ярузелски „военно положение“, докато Ватиканът и полският Епископат съветват Валенса да прояви „умереност“, а полските тайни служби прочистват „Солидарност“ от всякакви революционни елементи.

„Усмирителните операции“ и пазарлъци между Изтока и Запада за условията на мира след края на „Студената война“, продължават чак до началото на 1989 г., в резултат на което у контрагентите се създава сигурност за успеха на новата тактика на опитомяване и превръщане на „Солидарност“ в „опозиция на нейно величество Номенклатурата“. Тогава се открива първата „Кръгла маса“, около която сядат заедно палачи, жертви и доносници. Скоро в Полша се провеждат и „първите свободни избори“, след което „полският модел“ на преодоляване на революционната криза, над който бабуват съвместно в течение на девет години победени и победители, е приложен в останалите страни от бившия соцлагер, а две години по-късно – и в самия СССР, който се разпада на съставните си части след един подобен на фарс пуч на „консерваторите“. Елцин подава оставката на арестуваното от „пучистите“ семейство Горбачови, републиките от вътрешната периферия на империята прокламират своята независимост и Русия се прибра в граници, по-тесни от тези, в които преди повече от пет века я оставя цар Иван IV Грозни.

Капитулацията и „мирният преход“ от държавен капитализъм към частен са сделка между страхуващите се от революционната развръзка „високодоговарящи се страни“. САЩ и другите „велики демокрации“ имат набран опит в използването на партийните, административни и полицейски кадри на диктатурите в нацистка Германия, в милитаристична Япония или във фашистка Италия за „опазване на следвоенния международен, граждански и социален мир“. Те се споразумяват с Москва и с върхушките на компартиите от периферията, в чието лице намират най-верни слуги и защитници на стратегическите си, финансови и икономически интереси във „вакуума“ на рухналата империя, а номенклатурчиците получават в замяна покровителството на довчерашните си смъртни врагове, гаранции за безнаказаност за извършените стари и нови престъпления (най-голямо от които е нанесеният удар върху идеала за освобождаването на човечеството от игото на капитала и държавността) и тяхното съдействие за съхраняване на богатствата и привилегиите им след капитулацията.

Така държавнокапиталистическата класа се „демократизира“ и с помощта на победителите запазва своите господстващи позиции в страните, в които е упражнявала диктатурата си в течение на половин век, като мутира в несъществувал социален хибрид между експлоататорска класа и мафия. Така победители и победени в Студената война с общи усилия преодоляват (засега) най-голямата революционна криза през втората половина на ХХ век и успяват да ликвидират в зародиш надеждите за раждането на един нов, свободен и справедлив свят от недрата на Социалната революция…

Днес мутантите на държавно-капиталистическата класа на бившия СССР продължават стесненото си регионално господство под знамето на пазарната демокрация и с помощта на „конвергенцията си с настъпващия тоталитаризъм в отворените западни общества“, които, поради всестранната криза, в която са изпаднали, са на път да „спуснат кепенците“, без да са си извадили поука от краха на „Третия Рим“.

Същевременно, в новата си стратегия победителите в Студената война са отредили на Русия ролята на съюзник и аванпост на юдейско-християнската цивилизация срещу Китай. Напълно в стила на нейните „велики царе на капитала“ е да компенсират руското пушечно месо отново с териториите и населението на бившите соцрепублики от старите периферии и дворове на Московската метрополия.

В сайтовете на Интернет, в материали под надслов „ужасяющая статистика…“, могат да се намерят данни (част от които цитирам) за днешния интернационален и социален статус на остатъците от изгубилата Студената война „съветска“ империя. От тях косите настръхват. Можем да се усъмним в достоверността им, защото не са посочени източниците, но и официалните едва ли заслужават по-голямо доверие. Едно е сигурно – днес Русия е второстепенна сила. В решаващите сфери на РР тя е все така изостанала. Според различни източници, за 100 години е слязла от 6-то (в предвоенната 1913 г.) на десето до осмо место в света по БВП – до Индия и Италия. Произвежда не повече от 2% от световния БВП (резултат най-вече от търговията със суровини, оръжие и… проститутки), макар да разполага с 30% от природните ресурси на планетата.

Процентно броят на милиардерите в днешната Руска „федерация“ е четири пъти по-голям от „средната световна норма“ (специално в Москва те са 78, което е повече от броя им в Ню-Йорк – 58 и в Лондон – 39!) В замяна на това – или точно поради това – стандартът на работниците и селяните й е сравним с този на събратята им от африканските страни. В документи на Държавния департамент на САЩ, публикувани от Уикилийкс, се казва, че сред руските милиардери най-богат е бившият полковник от КГБ и настоящ дългогодишен президент на така наречената Руска федерация – Владимир Путин. Богатството му се оценява на около 40 милиарда долара, което го поставя на първо място в класацията на европейските милиардери. Пак там се съдържат данни за преплитането и пълното сливане на властта с „организираната престъпност“ – нещо, което не е изненада (феноменът е бил известен още на свети Августин Блажени през IV век). Сред руските милиардери са гангстери като дългогодишните кметове на Москва и Петербург – Лужков и Собчак, които в определени моменти от „кариерата“ си покровителстваха полковника от резерва на КГБ, а в други бяха негови конкуренти. Прочее, тази тясна „руска връзка“ между власт и пари, датира отпреди „демократизацията“, когато е олицетворявана от партийните, административни и стопански номенклатурчици в „републиките“ и центъра, както и от висшите чинове на тайната полиция и армията.

Неизвестни остават две неща: колко дълбоко е разцеплението между клановете в мутиралата в буржоазна мафия държавнокапиталистическа класа и доколко богаташите и властниците на Русия са подставени лица на конкуриращите се банди или на победителите в „Студената война“? За отбелязване е казаното по този повод от отлично информирания З. Бжежински. В интервю от 4 ноември 2008 г., взето от видната шлюха и журналистка Даря Асламова от правителствения вестник „Комсомолская правда“, на един от провокационните ѝ въпроси той отговаря: „Не зная доколко „вашият елит“ е ваш, след като негови 500 милиарда долара са в нашите (американски) банки?“

Сред ужасяващата статистика намираме най-тежките социални проблеми на „нисшите класи“, съществували в цялата нова и най-нова руска, „съветска“ и пост-съветска история:

 

  • Ежегодно 60 000 души се самоубиват и Русия е на първо място в света по детски самоубийства.
  • На първо място по процент на безработните.
  • На първо място по брой на желаещите да получат убежище в чужбина.
  • На първо място по политически убийства.
  • На първо място в света по обем на търговията с роби (и секс-робини).
  • На първо място в света по продажба на алкохол – с 40% алкохолици сред мъжете и 17% алкохолнозависими сред жените…
  • На първо място по смъртност от сърдечно-съдови заболявания.
  • Всяка година умират 70 000 деца и с 40% е нараснала смъртността на 15 до 19 годишните.
  • На първо място в Европа по употреба на наркотици.
  • На първо място в света по брой на пушещи деца и юноши.
  • На първо място в Европа по броя на безпризорни сираци – 4 милиона.
  • На първо място в Европа по детска смъртност.
  • На първо място по разпространение на детска порнография.
  • На първо място по темпове на заболяване от СПИН – с 2 милиона болни и серопозитивни.
  • С 11 милиона инвалиди и 37 милиона пенсионери.
  • На първо място в света по брой на абортите – 4 милиона годишно, по два аборта на всяко едно раждане и 10 милиона самотни майки.
  • 20% от населението живее с по-малко от 1 долар на ден.
  • Продължителността на живота се е съкратила за последните 20 години с 10 години, а населението намалява с по 1 милион годишно.
  • Ежегодно в Русия се извършват 3,8 милиона престъпления от тях – 27,5 хиляди са убийства
  • Тя е на трето място в света по общия брой на убийствата и на първо по броя на затворниците на 100 хиляди жители – 1,1 милиона души.

 

Такава е свръхтежката цена, която руския народ заплаща за обратния преход от държавен към частен капитализъм. Тя по нищо не отстъпва на заплатената за началния демарш – от полубуржоазна и полукрепостническа Русия към „Съюза“ (?) на „Съветските“ (??) „Социалистически“ (???) „Републики“ (????) през 1917-1931 г. или на жертвите в двете световни войни. Затова твърдяхме, че и най-кървавата революция срещу разлагащата се диктатура щеше да струва на народа стократно по-малко жертви!

След всичко това, пред днешното руско общество се очертава „перспективата“ на още по-тежка, макар и латентна, криза от преживяната през първите две и двете последни десетилетия на ХХ век.

Не на последно място остава фактът, че „решението“ или потушаването на регионалната „съветска“ криза през 90-те години на миналия век, разкрива друга, много по-мащабна, глобална, която е само в началото си.

Вместо „край на историята“, се оказва, че тя едва сега започва! •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *