АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

„На изток спи един гигант, не го будете!“

Приписват тези думи на Наполеон. По-важно от това, кой ги е казал, е несъмненото пробуждане на гиганта с всички произтичащи от него последици за „глобалната“ перспектива… В наченалото седмо десетилетие от победата на селската война в „Поднебесната Империя“ през 1949 г., ръководена от бившия анархист и сетнешен марксист и вожд на китайската компартия (ККП) Мао Цзе Дун, международното и вътрешното положение на така наречената Китайска Народна Република (КНР) се характеризира с излизането ѝ на второ място в света по брутен вътрешен продукт (БВП) след САЩ и със застрашително умножаващи се класови конфликти вътре в нея. Поотделно всеки един от тези два процеса е в състояние да разруши относителното равновесие и да промени международната и социална структура на нашия свят. Мисля че тяхната „конвергенция“ ще бъде пролог към Световната Социална Революция (ССР).

Предистория

През ХХ век Китай предоставя на вниманието на историци и социолози още една държавнокапиталистическа модификация на закъснелите буржоазни революции от рода на руската от 1917-1921 г. (За определяне характера на една революция следва да се съди не по това, което мислят за нея привържениците или враговете ѝ, а по социално-икономическите и политическите резултати.)

В първия етап, Китайската революция, която начева през 1911 г. със Сун Ят Сен, е класически опит за трансформация на една феодална абсолютна монархия в буржоазна република. Сун е неин идеолог и в началото и края на една 14-годишна агония на буржоазната ѝ фаза – неин президент. Затова с основание го наричат „Баща на китайската революция и нация“. Идеите му са странна смесица от национализъм, „социализъм“ и демократизъм. За неговата политическа линия можем да съдим по приятелите му. В страната той е вожд на националистите, за чието наследство ще претендират и маоистите, а навън Сун Ят Сен ще получи подкрепата най-напред на Япония, след това на Британската империя и по-късно на САЩ и на сталиновия СССР, чиито имперски интереси спрямо Китай са взаимно изключващи се.

Първата нелегална организация, която той оглавява, е основаната през 1905 г. в Япония „Съюзна Лига“. Нейната програма включва три централни лозунга:

1) Национализъм (премахването властта на манджурската династия на Цин и обединението на Китай).

2) Народовластие (създаване на парламентарна демокрация) и

3) От само себе си се подразбира – „народно благоденствие“.

От прокламираните цели, само обединението на Китай ще бъде осъществено с „кръв и желязо“ от председателя на ККП Мао Цзе Дун след победата през 1949 г.

С едно въстание, подкрепено от „прогресивното офицерство“, Сун Ят Сен взема властта за няколко месеца в края на 1911 г., но е принуден да я отстъпи на генерал Юан Шикай, милитарист, реакционер и конституционен монархист, ползващ се с мощната подкрепа на старата китайска бюрокрация и армия. На 1 януари 1912 г. той провъзгласява Китайската република и последната династия на поднебесната империя пада от ръката на свой.

В същата 1912 г. Сун Ят Сен основава партията Гоминдан, в чието ръководство привлича младия офицер и сподвижник от „Лигата“ – Чан Кай Шек, който ще стане негов военен съветник, „младши брат“ и бъдещ наследник след смъртта му. Когато на един от следващите завои на революцията „Бащата на китайската революция“ се озовава отново в президентското кресло, той ще делегира през 1923 г. своя „младши брат“ в Москва, за да уговори нейната финансова и военна подкрепа, както и създаването на Обединен фронт с ККП – основана две години преди това, през 1921 г., от една дузина китайци и толкова емисари на Кремъл. В СССР, без да е членувал в някоя компартия, Чан Кай Шек става „почтен член на Изпълкома“ на Коминтерна, а Сталин изпраща в Китай своите военни специалисти, начело с бъдещия маршал Блюхер, ликвидиран по време на последния от големите Московски процеси (1936-1939 г.) като… „японски шпионин“, и голяма група политически съветници, ръководена от болшевишкия дипломат и агент на Коминтерна Грузенберг-“Бородин“, на свой ред разстрелян през 1951 г. като… „космополит“.

След кончината на Сун Ят Сен, в Кантон, където е установена столицата на „революционерите“, започва безпардонна борба за наследството на осиротялата власт. Възползвайки се от връзките си в армията и поста на началник на създадената по заповед на Сталин школа за командни кадри, Чан Кай Шек разчиства най-напред сметките с конкурентите-“съратници“. След това, с преврата от 12 април 1927 г., той концентрира в ръцете си всички важни постове: председател на Гоминдана, главнокомандващ армията и президент на републиката. След укрепването на абсолютната си власт, Чан Кай Шек се разправя кърваво и със „съюзниците“ си от ККП, с което се поставя началото на една продължила 22 години кървава гражданска (всъщност селска) война, завършила с победата на Мао.

На раждането на новия Китай с нежелание ще акушира Йосиф Джугашвили Сталин, който предпочита аборта пред победата на маоистката революция. Още през първата половина на 20-те години на ХХ век, Сталин основава политиката си спрямо Китай върху идеята, че революцията е „чисто“ буржоазна и ще бъде дело на „блока на четирите китайски класи“, ръководен от националната буржоазия. Той принуждава ККП да признае безусловно „ръководната роля на Гоминдана“ и тази на Чан Кай Шек – като национален лидер и герой. После заставя ръководителите на китайската компартия да избягват всякакви социални конфликти, включително исканията на селяните за земя, и накрая, през 1927 г. – да разоръжат работниците от градовете, с което се улесняват кланетата на десетки хиляди техни активисти от Чан Кай Шек. Троцки е считал, че тази сталинска политика е продиктувана от страх да не се наруши статуквото и да не се „предизвикат ударите на империалистите върху СССР – отечеството на световния пролетариат“.

В унисон с политиката на Кремъл от 1925-1927 г., след края на Втората световна война, Сталин отново е за колаборация с „патриотичната буржоазия“ и съставяне на коалиционно правителство на Гоминдана с участието на министри от ККП. Такава е и линията на САЩ. Всъщност, единодушието е постигнато в Ялта, където през 1945 г. се извършва преразпределянето на следвоенния свят. Рузвелт и Сталин се договарят за признаване „законността“ на режима на Чан Кай Шек. Заедно, двамата подтикват Мао към преговори с Чан за включване на завладените от него територии в състава на „единен Китай“ и за участие на ККП в правителството, под ръководството на Гоминдана. В съгласие със САЩ, Сталин изисква от Мао да „освободи в срок от една седмица заетите от неговата Народна армия големи градове в Северен Китай“.

Главнокомандващият съветските войски в Далечния Изток заявява пред Пън Чжен, пълномощник на ККП: „Ако вие не си отидете, ние ще ви заставим да го сторите с танковете“. Китаецът избухва: „Армията на едната компартия изпраща танковете си срещу армията на другата. Такова нещо не е бивало!“ (Цитирано по книгата на Филип Шорт „Мао Цзе Дун“, „Издателство АСТ“, Москва, 2001, стр. 362) След по-малко от две десетилетия, наследниците на Сталин ще изгорят с лазери хиляди китайски войници и светът ще се изправи пред опасността от голяма война между двата „комунистически“ мамута.

Въпреки натиска, Мао нито ще се вслуша в „съветите“, нито ще се поддаде на заплахите и избухналата с нова сила „гражданска“ война ще завърши на 1 октомври 1949 г. с прокламирането на площад Тянанмън в Пекин на Китайската народна република (КНР), последвано от установяването на диктатурата на ККП и одържавяването на китайската икономика.

Така се финализира китайският вариант от серията държавнокапиталистически революции и се поставя началото на държавните отношения и борби между диктатурите в Пекин и Москва, на които е нахлузена маската на идейна конфронтация между догматизма и ревизионизма.

В десетилетията, последвали победата на Мао, тези отношения преминават през три етапа:

1) Китай се бори и отхвърля колониалната зависимост от Москва, която Сталин и наследниците му в Кремъл налагат на сателитите си в „Лагера на мира и социализма“.

2) Китай се стреми към равноправие със СССР в „Лагера и в международното работническо и комунистическо движение“.

3) Китай иска да поеме ръководната и доминираща роля в тях.

Тези фази се определят от ръста на китайската икономическа и военна мощ и отразяват национализма и развитието на Китай от полуколония в началото до империалистическа сила в края с апетити и стремежи към регионално и световно господство в перспектива.

Империалистическите противоречия между Москва и Пекин довеждат до разпад на Лагера и до ескалиращи идеологически, икономически, политически и военни конфликти. Тези враждебни съветско-китайски отношения предопределят новата далекоизточна политическа ориентация на Запада и най-вече на САЩ. Те целят привличането на заплашения от „съветския“ империализъм Китай за своята глобална стратегия против основния конкурент, съперник и заплаха в момента срещу „свободния свят“ и „националните интереси на САЩ“. Това не става изведнъж и гладко, а е съпътствано от конфликти, охлаждания и сближавания, които през 60-те и особено 70-те години на ХХ век се увенчават с образуването на общ фронт срещу „Империята на злото“, който ще се превърне в една от основните причини за капитулацията и краха ѝ в края на 80-те и началото на 90-те години.

Ако не забягваме напред и потърсим причините за необяснимата на пръв поглед политика на Сталин спрямо китайската компартия през втората четвърт на ХХ век (1925-1949 г.), ще открием, че той се е страхувал от невъзможността на своя контрол над един 600-милионен болшевишки Китай, в чието лице СССР би получил в перспектива един империалистически конкурент, по-страшен от победените Германия и Япония взети заедно. Борбите на китайските „догматици“ срещу руските „ревизионисти“ и тежките погранични „инциденти“ между Китай и СССР през 60-те години потвърждават основателността на сталиновите страхове.

За да се освободи от тази заплаха, още в началото, през следващата 1950 г., Сталин нарежда на своя севернокорейски агент Ким Ир Сен да нахлуе в Южна Корея. В отговор, американската армия прави десант в северната част на полуострова, затваря в „чувал“ войските на Пхeнян, разбива ги и стига до китайската граница. Тогава, с обещания за съвместни действия срещу американския империализъм, Сталин въвлича Китай в Корейската война. След това, вместо съучастие, СССР се задоволява с протести в ООН и задкулисни преговори със САЩ. Войната продължава още три години и струва на китайската армия „само“ два и половина милиона трупа. Нещо, което Мао и колегите му не са склонни да забравят… •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *