АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(продължава от миналия брой)

В хода на тази локална война, главнокомандващият силите на проамериканската коалиция генерал Макартър иска „да реши конфликта“ в Корейския полуостров с помощта на… 50 атомни бомби върху Китай. Срещу това се възпротивява водачът на лейбъристите и министър-председател на Великобритания – Клемент Атли. Той иска отзоваването на Макартър, което президентът на САЩ Труман удовлетворява. Очевидно, по това време службите на „коварния Албион“ са имали необходимата информация за тлеещия конфликт между Москва и Пекин и са целели да улеснят в перспектива използването на китайския човешки и военен потенциал срещу СССР.

Корейската война завършва след смъртта на Сталин, през лятото на 1953 г., с примирие и възстановяване на старата граница по 38-мия паралел…

В Китай последват ред кампании, инспирирани от Мао. С „Да цъфтят всички цветя“ са обезглавени опозиционерите, повярвали на маоистката „демократизация“. С „Големия скок“, „комуните“ и многобройните малки железодобивни пещи, той се опитва да прескочи капитализма, но поради провала изпада в немилост. За да си възвърне изплъзващата му се власт, Мао провежда „Културната революция“, чрез която, с помощта на гвардиите от хунвейбини и цзаофани започва да „чупи кучешките глави“ на конкурентите си, но когато гвардейците прекрачват „демаркационната линия“ и заплашват собствената му власт, с помощта на армията Мао се разправя кърваво с тях.

Междувременно, след поражението на Франция при Диен Биен Фу през 1954 г. и победата на Хо Ши Мин, САЩ се намесват във виетнамската война, в която Китай отново взима участие с „доброволци“. По-късно, когато Хрушчов настанява задните си части в овакантения трон на Романовци, Мао за пореден път заговаря за революционна война. Той декларира, че за победата на „световната социалистическа революция“ е готов да пожертва няколкостотин милиона души, стига веднъж за винаги да се свърши с империализма, но апелът му не среща никакво разбиране сред сталиновите наследници. Войната продължава 11 години и завършва три години след срещата през 1972 г. между Никсън и Мао (който междувременно е станал „реалполитик“). Щатите претърпяват поражение и изтеглят половинмилионната си армия от Индокитай през 1975 г. Съветските анализатори обаче не са ощастливени от тази „победа на героичния виетнамски народ“. Според тях, с оттеглянето си от виетнамското тресавище, американската администрация освобождава „народоосвободителната армия“ от нейните ангажименти на юг, за да ѝ позволи да се насочи от южната към северната седемхилядикилометрова граница с СССР.

Като че ли историята се повтаря. Както през 1941 г., когато Труман казва, че във Втората световна война САЩ ще подкрепят по-слабата страна – СССР срещу Третия Райх, така в „Студената война“ САЩ подкрепят по-слабия Китай срещу „Империята на злото“. Китайските водачи, прилагайки сталинската тактика от навечерието на Втората световна война, се съюзяват със САЩ и поставят СССР в незавидната роля на Третия Райх: да води война на два фронта. От своя страна, американската администрация разрешава на 5000 китайски учени, ядрени физици да се завърнат в отечеството и да организират производството на китайските атомни и водородни бомби. На тези основания, да се обвиняват Мао и „съратниците“ му в „безпринципност и коварство“, би означавало да не се разбира същността на държавнокапиталистическата политика и икономика в създадените от руската и китайска революция общества, на чиято основа изниква империализмът на Пекин и Москва с познатите ни следствия, сред които е и евентуалната бъдеща война за световно господство.

Интересуващите се от един галопиращ преглед на събитията, последвали кончината на Мао Цзе Дун през 1976 г. или от смазването на бунта на площад Тянънмън през 1989 г., отправям към статиите:  „Политически земетресения във върховете на китайската държавнокапиталистическа класа“, „Хипотези за политиката на Китай след смъртта на Мао“ и  „Китай аленее“, преиздадени от издателство Шрапнел, 2004 г. в сборника „Барутни (по)мисли“.

Със смъртта на Мао настъпва и тази на маоизма в Първия свят, а след това и в Китай. От него остават мавзолеят на „най-червеното слънце“ и някои ритуали. От обращение са изхвърлени и остатъците на революционната фразеология. Изтокът престава „да аленее“, спират субсидиите за кресливите маоистки групички и за техните „вождове“, излюпили се от сталиноидните фракции на западноевропейските компартии. Лишени от московска и китайска „зоб“, те бързат да си намерят други, по-платежоспособни работодатели. Мнозина сталинистко-маоистки ренегати (и дегенерати) намират подслон и препитание в националните и международни институции на „загниващия капитализъм“, когото днес обслужват с още по-голяма пристрастеност. От бившите маоисти, като че ли най-“блестяща“ кариера правят президентът на Европейската комисия Жозе Мануел Барозу, Роберто Марони, който е №2 в профашистката Северна лига на Италия, Франсоа Евалд – един от видните идеолози на френските предприемачи, бившият германски „зелен“ външен министър Йошка Фишер, Алдо Брандирали – вдъхновител на интегристкото католишко движение и виден деятел в партията на Берлускони „Форца Италия“. На „пазара за жива плът“ се пласират и други „разочаровани“ маоисти, като така наречените нови философи и прочие идеологически лакеи на капитала, държавността и попщината.

Смяната на политическия курс на незавършената „културна революция“ на Мао, се извършва с елиминирането на оберполицая Хуа Го Фън, който взима временно властта след кончината на „най-червеното слънце“. В разразилите се борби за наследството на Мао между догматичното сталиноидно крило в ККП („бандата на четиримата“, оглавявана от вдовицата на Мао) и „пазарно-социалистическото“ направление на Дън Сяо Пин, победа удържа реформаторът и ревизорът на китайския марксизъм.

Разчиствайки с интриги и репресии конкурентите си, той съсредоточава цялата партийна, държавна и военна власт в ръцете си, с което осигурява „стабилност“ и простори за новия партиен вътрешно- и външнополитически курс. Дън е идеологът, теоретикът и практикът на „пазарния социализъм“ с китайска физиономия, който е своего рода азиатски вариант на… нацизма или – ако се върнем по-назад в историята – хибрид между азиатския деспотизъм и ранния европейски капитализъм. Неговите реформи започват през 1978 г., а списанието „Тайм“ обявява на два пъти Дън Сяо Пин за „човек на годината“. Ако се съди по кредото му:  Трябва да използваме постиженията (и особено парите)  на съвременната икономическа цивилизация – няма значение дали е сива или черна, важното е да лови мишки (и шарани),  Достойно е да забогатееш или Един Китай с два строя, Дън очевидно е бил таен поклонник на Бухарин и на идеолозите на „конвергенцията“. Очевидно, като студент във Франция, а и по-късно, не се е ограничил само с изучаването на марксизма по „краткия курс“ на Сталин. Дън е проумял ролята на чуждите инвестиции, науката и технологиите за ускореното натрупване на капитали. С тяхна помощ, новият 163-сантиметров вожд „иска да върне някогашното величие на Китай и да възстанови самочувствието на китайците“. (Историците – вечните блюдолизци – твърдят, че през по-голямата част на изтеклите 20 века, Китай е бил водеща икономическа сила в света и до първата индустриална революция е имал най-високият стандарт на планетата. През 1820 година Китай е произвеждал 33% от СБП (световния брутен продукт). Тази патриотарска пропаганда заобикаля купищата от десетки, ако не и стотици милиони кости, заровени в основите на „Великата китайска стена“.)

Иначе, малкият „човек на годината“, макар да е изпращан от Мао няколко пъти „в кюркчийската каца“, не му отстъпва по жестокост в политиката и го надминава в опортюнизма си. Заради „събитията на площад Тянънмън“ в началото на месец юни през 1989 г., той въвежда военно положение в Китай, студентските демонстрации са потушени с цената на 2000 убити, 10 000 ранени и неизвестен брой „законно“ арестувани, затворени и екзекутирани по време на и след „бунта на пацифистите“. Удушвач на кълновете на свободата, Дън се страхува, че мирните протести могат да ескалират в „безредици“ и за една нощ да изпратят ККП и КНР в моргата на историята. За да съхрани властта на партийната номенклатура, той хвърля танковете и армията срещу протестиращите.

Наред с това, като „прагматик“, освободен от догмите и схоластиката на китайския вариант на болшевизма, Дън Сяо Пин съсредоточава вниманието си върху „икономическия механизъм“, „либералното реформиране“ на държавния капитализъм и най-вече – на „отварянето на Китай за световния пазар“. За него е важно да „лови мишки“. В това отношение, съществена помощ му оказват „акулите от Уол стрийт“ със своите инвестиции и отварянето на американския пазар за китайските стоки.

В резултат, след краха на СССР, за пръв път от основаването си, САЩ са на път да се изправят срещу един много по-опасен конкурент, поради милиардното му население, темповете на икономическо и технологическо развитие и изграждащата се континентална и морска ядрена военна сила. Тези елементи са в основата на империалистическата експанзия на Китай, която засега е „мирна“. Така Поднебесната империя се готви за своя реванш срещу „белия“ империализъм през XIX и началото на ХХ век.

Същността на реформите

„Реформите“ на двойния човек на годината се свеждат до един мащабен НЭП с непрекъснато увеличаване на дяла на частната собственост в китайската икономика, вдигане на бариерите пред частния капитализъм и максимално използване на опита, науката, технологическите достижения и финансите на световния капитализъм от последната четвърт на ХХ век, както и до създаване на условия и на простор за приложенията им в рамките на диктатурата, която си остава алфа и омега в „генералната линия“ на ръководените от него ККП (китайска компартия) и КНР (китайска „народна“ република). За по-малко от една петилетка след 1988 г. държавният сектор в „социалистическата пазарна икономика“ спада от 73% на 35 %, което не пречи ни най-малко на китайските маркс-ленинци, както и на противниците им, да твърдят, че „официалният комунистически режим е съхранен“. Държавният сектор, който е подложен на непрекъснати „преструктурирания“, вследствие „плановото“ му закопаване и технологично изоставане, се характеризира с ускорено увеличаване на загубите, които от 13 милиарда долара през 2005 г. достигат 20 милиарда на следващата година. С това бъдещата червена буржоазия или олигархия подготвя ускорената и изгодна „приватизация“ на държавните предприятия. Днес, за нерентабилни се считат 35% от техния остатък и всяко шесто държавно предприятие е с отрицателен баланс, следователно готово за… приватизация.

Резултат от тези „нововъведения“ е ускореното развитие на частния сектор на китайската икономика (с темпове между 15% и 8% през последните 30 години), дължащи се най-вече на свръхексплоатацията на стотиците милиони работещи в селското стопанство, индустрията и услугите, и на инвестираните в тях чужди капитали. Тази система се нарича „строителство на социализма с китайска специфика“ или „пазарен социализъм“. В политическата сфера, както преди, господства диктатурата на мутиращата държавнокапиталистическа класа, олицетворявана най-вече от партийната номенклатура (ККП наброява около 80 милиона членове и чрез 300-членния си ЦК държи юздите на властта във всички сфери), от висшата държавна администрация и не на последно място – от военното и полицейско командване. Съгласно конституцията, КНР е „социалистическа държава“, но 70% от нейния БВП се доставя от частните предприятия, които се контролират от бюрокрацията и от чуждестранните капиталисти, като от 2004 година частната собственост е „неприкосновена“, въпреки мнението на Прудон, че тя е кражба. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *