АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(продължава от миналия брой)

anarchy-by-laurent (1)

Макар Китай да изразходва 3-4 пъти повече енергия от развитите страни за производството на продукция за един долар, ниските работни заплати компенсират с излишък „загубите“ на чуждите и свои капиталисти. Неговите „конкурентоспособни“ стоки позволяват дъмпинговия им износ на световния пазар. Половината от китайската търговия се извършва със страните от Югоизточна Азия, с които е образувана зона за безмитен търговски обмен, като 60% от вноса за 2003 г. е от Хонконг, Тайван и Южна Корея. Голяма част от него е предназначена за реекспорт. До 2015 г. в зоната трябва да бъдат включени и Виетнам, Камбоджа, Лаос и Бирма.

През 2007 г. е образуван „независим“ фонд за инвестиции в чужбина с начален капитал 200 милиарда долара, които през 2010 г. достигат 2,4 трилиона долара. С активите на фонда са придобити, между другото, 10% от акциите на американската банка Морган Стенли. През 2005 г. се правят опити за купуване на американската петролна компания ЮНОКАЛ. Сделката е отказана поради протекционистки протести в САЩ.

С инвестициите в чужбина се създават частни или държавни китайски предприятия. След 2000 година китайското икономическо и финансово присъствие в Латинска Америка (с която търговският обмен надхвърля 100 милиарда долара) и в Африка расте заплашително. Пекин сключва множество договори, като предоставя изгодни заеми (27 милиарда долара за Африка през 2007 г.) и създава съвместни предприятия за разработка на суровинните ресурси в тези континенти. Над 700 китайски предприятия работят в африканските страни, където инвестициите се приемат с радост от туземните властници, защото „тяхното не се губи“, но предизвикват силни протести на работещото в тях туземно население срещу малтретирането и жестоката експлоатация.

Така Китай се отваря за капиталовложенията (инвестициите) на западните капиталисти, за които още Ленин казва, че за няколкостотин процентова норма на печалбата са готови да си купят и въжетата, с които ще бъдат… обесени. Същевременно, след приемането си в Световната търговска организация, К“Н“Р получава свободен достъп за стоките и капиталите си на световния пазар, от което търговският ѝ баланс е положителен, но проблемът с „въжетата“ остава открит…

Медалът на това ускорено развитие има и обратна страна. Проправеният от „Първия свят“ път, по който Китай върви повече от три десетилетия, може да се окаже задънен или водещ към още по-дълбока „черна дупка на историята“ от тази, която погълна СССР, защото

1) Ускореното развитие на „пазарния социализъм“ се придружава от невиждана досега социална поляризация: Китай е на второ място по броя на милиардерите и милионерите, сред които притежателите на повече от 150 милиона долара са се увеличили десетократно за 7-те години след 2004, но е на 127 място по доход „на глава от населението“, а стотици милиони от най-ниските етажи на пирамидата „живеят“ под прага на китайската бедност, която е сравнима с африканската – тоест по-малко от долар на ден.

2) На ръста на икономическото тегло на Китай съответства бързо увеличаващият се военен бюджет с всички произтичащи от това последици.

Присъстваме на раждането или по-скоро възраждането на една Империя. За да просъществува, китайският капитал се нуждае от контрол над световните ресурси и стратегическите източници и е принуден да търси надмощие над световните икономики, което в недалечно бъдеще ще доведе до неизбежни катаклизми за страната и света.

3) Неравномерното и изпреварващо развитие на крайбрежните региони за сметка на континенталните е бременно с центробежни сили и опасности от пропукване.

4) Роботронната революция, без която Китай не може да бъде конкурентен на глобалния пазар, ще увеличи застрашително безработицата и опасността от социални експлозии.

5) Евтините работни ръце и стоки на Китай, „отварянето“ на вътрешния пазар за чуждите капитали и излизането му на световния, имат тоя „положителен ефект“, че за да бъдат конкурентоспособни, западните капиталисти трябва да понижат заплатите на собствените си работници и да увеличат свръх допустимото броя на безработните сред „нисшите слоеве“ в „Първия“ свят. Това ще доведе до пауперизацията на позатлъстелите му наемни роби, а тяхното обедняване неизбежно ще изостри класовите конфликти там.

Социална стратификация и поляризация (по доходи) на „реформираното“ китайско общество

През 70-те години на ХХ век 74% от населението на Китай е живяло под прага на бедността (с по-малко от 1 долар на ден). Казионните китайски статистици твърдят, че днес в тази категория са само 15%. По данни на Световната банка, броят на китайците, живеещи под китайския праг на бедността, е 350 милиона души. През 2003 г. над 30 милиона са „живели“ с по-малко от 77 долара на година, други 21,5 милиона в селските райони оцеляват с по-малко от 90 долара, а 35,5 милиона живуркат с около 125 долара годишно. „Индексът на социалното неравенство“ се е покачил от 33 на 47 (колкото е и в САЩ, което свидетелства за еднаква класова диференциация). На другия полюс на К“Н“Р се извършва ускорена концентрация и централизация на богатствата. Обитаващите горните пластове на социалната пирамида са 8,6% от населението. Те притежават над 60% от финансовия капитал и доходите им продължават да „растат лавинообразно“, докато най-бедните 10% продължават да обедняват. Разликата в „средните“ доходи между двете категории се е увеличила над 200 пъти. Броят на милиардерите в долари се е умножил от трима през 2004 г. на 106 през 2007 г., за да достигне 146 през 2008 г. Само за 2009 година броят им е „скочил“ от 173 на 314, докато за същата година милионерите са били 1,11 милиона. По този „показател“ Китай е на трето място след САЩ (с 5,5 милиона) и Япония (с 1,5 милиона милионери), но с пет пъти повече отколкото са във Франция. През 2006 г. те са били „само“ 300 000, тоест за една петилетка са нараснали с близо 400%, тоест растат много по-бързо, отколкото БВП. Това – увещават ни западните политолози и синолози – свидетелствало за „промяна в манталитета на китайците, които посрещали и прегръщали с радост успеха на своите предприемачи – двигател на китайската експанзия“.

Ето и няколко илюстрации: в Шанхай богатствата на новобогаташите (мъже и жени) растат по-бързо от баобаб. В строителството са вложени 400 милиарда евро. В автомобилостроенето Т. Ж. Рен, шанхайски гангстер с американско гражданство, продава годишно хиляди „поршета“ и състезателни автомобили. Друг негов колега – концесионер на марката Бентли в Пекин – продава на година 728 лимузини по милион и 200 хиляди долара парчето. В тази търговия Китай отново е на трето място след САЩ и ФРГ, като се предвижда до 10 години да ги задмине. В аеронавтиката Тян Ю, започнал с продажба на 400 хиляди вертолетчета-играчки с дистанционно управление, се надява през следващите три години да продаде 1000 истински, едно- или двуместни, автоматично пилотирани самолета. Небивал разцвет преживява и търговията с луксозни стоки (парфюми, бижута, крокодилски дамски чанти, модни костюми и т. н.) В тази сфера Китай вече е на трето място в световната класация…

В шанхайския инкубатор китайските милиардери се излюпват във вносно-износната търговия или във финансите. Банки, приличащи на катедрали, се издигат в този най-богат китайски град, където „гъстотата“ на милиардерите и милионерите в Китай е най-голяма. По неофициални сведения, преобладаващата част са номенклатурчици, тяхното потомство или подставени лица – всички тръгнали преди 30 години „от нулата“ според легендите. Новобогаташите имат вкус към замъци в стил „мутробарок“, но втората генерация на изтърсаците им завършва най-престижните западни университети, научава тайните на функционирането на машината за правене на пари, смесва се със световния ултрабуржоазен хайлайф, шлифова се, като оставя в миналото недодяланите маниери и маоистките копринени униформи на бащи и деди. Те пазаруват в най-луксозните бутици на Картие и Патек Филип, чиито часовници струват доживотен каторжен труд на дузина квалифицирани китайски работници, хранят се в най-скъпите западни ресторанти с меню на цена от 10 средни годишни заплати. Сред тях има колекционери на картини от ХIХ век, които притежават собствени частни галерии. Те стават „меценати“ и едничката им грижа е „изкуството и смисълът, който могат да придадат на живота си“.

За проектирането и обзавеждането на своите жилища тази „златна младеж“ кани английски архитекти и „дизайнери“. Във финансовия център на Шанхай Пудонг – „китайският Манхатън“ – един петстаен мезонет от 980 квадратни метра върху терасата на небостъргач, декориран изцяло от Версаче, струва 25 милиона долара. За няколко години цените на подобни „жилища“ са се повишили 50 пъти. Сред клиентите има и „патриотични“ спекуланти, дошли от Хонконг, Тайван и другите части на китайската диаспора. „Хоби“ на свръхбогатите е покупката на антики, сред които особено се цени китайският порцелан от древността. Докато „висшите“ практикуват луксозен „секс-туризъм“ в Тайланд, Малайзия, Австралия, Нова Зеландия или Южна Африка, „Средната класа“ се задоволява с вътрешния туризъм, който е по джоба на около 7% от китайците.

В раздела „Новини от Китай“ на брой 10 от ноември 2006 г., списание China Analysis повдига воала над най-перверзните и най-тъмни страни на „реформите“ на Дън и неговите следовници. Там се публикуват и отговори на въпросите: „Кои са китайските богаташи? Как са станали толкова бързо, така богати? Каква е истинската им власт в обществото? Какви са ангажиментите им спрямо диктатурата?“ Те са започнали „кариерата“ си в края на 70-те години, когато частният сектор се разглежда в официалните документи на китайската компартия като „допълнение към държавния“, за да стане по-късно „важна част от икономиката“, а накрая – „основа на икономическата система“. В този сектор се формира класата на китайските капиталисти. Според анкета на хонконгския ежедневник Синтао Дейли, осъществена от изследователските центрове на Партийната школа и Отдела към Съвета за държавните дела, 90% от богатите китайци са дечица и внучета на висши партийни и държавни функционери. Членовете на тази легална или поне „изглеждаща така“ класа са едновременно бюрократи и капиталисти. Тяхното богатство зависи от властта на семейния кръг.

В днешен Китай властниците продават скъпо и прескъпо доходните ръководни длъжности в митническия контрол, чуждестранните инвестиции, управлението на заемите от банките, търговете за разпределение на договорите за държавни поръчки, контрола на финансовите спекулации и хазарта, и др. – постове, които улесняват и ускоряват забогатяването. За да се получи разрешително или договор за строеж, е необходима подкрепа на политическата власт. От своя страна, местните чиновници са заинтересовани от рушветите, комисионите и финансовата подкрепа на частните предприемачи. Това размива границите между политическата и икономическа власт, двете се преплитат и обединяват отново върху „базата“ на частната собственост. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *