АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

 

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

hfjfhgjfСписание „Международен мениджър“ публикува доклад от март 2006 г. за други 27 310 души с капитали над 50 милиона долара и 3220 – с над 100 милиона. От последната група 2932 са номенклатурчици или наследниците им, като 1566 са в провинция Гуандун (Кантон), 225 в Шанхай, 195 в Пекин, 172 в Дзянсу, 141 в Шандун и 79 в Ляонин. Освен баснословни капитали, те държат и най-важните постове в предприятията, финансите, в строителството, в търговията с жилища и офиси, във външната търговия и т. н. В Гуандун те притежават 20, а в Шанхай – 9 от 10-те най-големи строителни компании. В провинция Дзянсу 15-те най-големи строителни компании и 22 от фирмите за недвижими имоти принадлежат на дечица и внучета на висши функционери като вицегубернатора на провинцията, депутатите в китайското „Народно“ събрание, втория секретар на провинциалния комитет на ККП или бившия председател на съда в провинцията. Те държат в пипалата си империята на „пазарния социализъм“.

„Спестяванията“ на социално силните китайци възлизат на 54% от БВП за 2008 г. По този начин се създават огромни валутни депа, с които се финансират различните проекти. Наред с централната китайска банка са създадени още четири гигантски банки с английски имена (които са сред 10-те най-могъщи в света). Те контролират вътрешния пазар, 50% от банковия капитал и обслужват финансовите операции с чужбина, в индустрията, строителството, търговията и земеделието. Ценните им книжа, от които държавата държи контролните пакети, са обект на борсови спекулации по цял свят. От 1990 г. се откриват непрестанно нови частни, кооперативни и смесени с чуждестранни капитали банки. Китай има и три големи борси – една в Хонконг (основана от англичаните през ХIХ век) и новооткритите през 1990 г. в Шанхай и в ултрамодерния многомилионен град Шенжен. Акциите на големите частни предприятия, от които 7 са сред 20-те най-високо котирани на световните борси, са контролирани от държавата, както при „дирижирания капитализъм“ в нацистка Германия през 1933-1945 г.

В остатъчния все още незасегнат от приватизацията държавен сектор (индустрия, банки или услуги) цари абсолютна корупция и техническа изостаналост поради липсата на инвестиции. Този сектор също е в ръцете на „принцовете“ – изтърсаци на най-висшата номенклатура. Чрез „лова на мишки“ те се превръщат в олигарси за негова сметка. Сред тях е и по-малката дъщеря на Дън. Корупцията, срещу която властта декларира, че води борба, е неизбежен резултат от овластяването на партийната и държавна бюрокрация. Известно е, че властта ражда корупция, а еднопартийната диктатура и монополът на ККП – абсолютна корупция! Власт и корупция са неделими и премахването на втората е невъзможно без ликвидиране на първата. Понякога, в борбата между клановете на номенклатурата за подялба на плячката, някоя „изкупителна жертва“ попада под ударите на „Темида“ и присъдата се огласява високо като тържество на справедливостта в царството на „пазарния социализъм“, но растящата пропаст между богатство и мизерия генерализира социалното недоволство.

Ускореното развитие на китайския капитализъм усилва прилива на пришълци и бегълци от селата в градовете, които се вливат в редовете на един 150-200-милионен пролетариат. В предишните страници цитирах данни за месечни заплати от порядъка на 100 до 200 долара, но това е валидно за китайската „работническа аристокрация“. Масата е значително под това ниво, а на дъното в градовете са безработните, лишени от каквито и да било социални осигуровки и средства за съществуване.

За високата степен на експлоатация на работническата класа може да се съди по данните за 2011 г.: „доходът на човек от населението“ е възлизал на 8600 долара, т. е. на едно „средно“ четиричленно китайско семейство с двама работещи „са се падали“ 34 400 долара годишно, докато реално те са получавали от 5 до 10% от този дял.

За преобладаващата част от заетите в китайските филиали на големите и малките чуждестранни фирми, картината на „трудовия им живот“ е смразяваща. В китайския клон на компанията „Епъл“ работят над един милион работници. Там се произвеждат най-модерни лаптопи, таблети, смартфони, памети, електронни четци, електронни игри, конзоли и пр. Работниците са наблъскани по 8-10 души в „спалня“. На „работното си място“ те сглобяват ръчно и на крак по 5000 частици от горните „джаджи“ в продължение на „работен ден“, понякога по-дълъг от денонощието, срещу 31 цента на час, при „наказателен режим“, който ги лишава от правото да разговарят, да ходят до тоалетната без разрешение от надзирателя и най-вече да се организират в синдикати (нарушението на последното се наказва от „правосъдието на народната република“ със затвор до 12 години). С мизерните си заплати те трябва да издържат роднините, които не могат да избягат от селата, а с останалите центове не могат да си позволят дори „порциона“ на затворници и концлагеристи. При този modus vivendi самоубийствата и полудяванията не са рядкост. Компанията е намерила „решение“: около прозорците на фабричните помещения са опънати мрежи, както в тюрмите, за да бъдат улавяни самоубийците, потърсили спасение в салтоморталето. Не е по-розово положението им и във фабриките на „патриотичните китайски индустриалци“. Казват, че процентът на самоубийства във филиала на „Епъл“ бил по-нисък от средния за градските и селски райони на К“Н“Р. Такова е положението в началото на ХХI век на класата, от чието име ККП упражнява „диктатурата на пролетариата“.

Тези ужаси не се посрещат навсякъде безропотно. Както съобщава Ройтерс, южнокитайският град Дзънчън в (провинция Гуандун) е поставен в обсадно положение заради това, че се е превърнал в полесражение от тридневните протести на населението срещу ареста и малтретирането на бременна улична продавачка, отишла там да търси препитание. Бунтовете са придружени с палежи на правителствени сгради и замеряне на „силите на реда“ с камъни и бутилки с коктейл „Молотов“. След кървавото потушаване на „безредиците“, в които според различни източници са паднали между 140 и 400 жертви, полицията е предлагала за награда жителство на доносниците, улеснили идентифицирането и арестите на демонстранти, взели „по-шумно“ участие в социалните протести. За изпълнението на „патриотичния дълг“, на тези очи и уши на китайската ДС са се раздавали „премии“ от 773 до 1545 долара, статут на „праведен добър гражданин“ или звание „отличен работник“, а китайските палачи са изпращали на близките на разстреляните фактури за цената на куршумите. Тези „процедури“ на властта правят понятни методите на негрите от Южна Африка, които в борбата срещу апартейда възпираха кандидатите за премии и награди с обръчи от гуми, пълни с бензин, превръщащи предателите в… живи факли.

При „раздържавяването“ в полза на наследниците си, старите номенклатурчици се страхуват да не бъде отслабен партийния контрол над разпределението на БВП и борбата между „бащи и деца“ да не отприщи растящото недоволство на нисшите слоеве. Само през 2011 г. официално са регистрирани 180 000 „масови инцидента“ или два пъти повече отколкото през 2008 г. Световните медии избягват да говорят и пишат за „стихийните стачки“, чийто брой в Китай е около 90 000 годишно. Казионните профсъюзи са напълно дискредитирани и ККП не може да разчита повече на тези си „трансмисии“ срещу появата на независими работнически асоциации и автономни синдикати. Засега те обхващат около 1% от 153-те милиона пролетарии. Властта е принудена да ги толерира като отдушници. Срещу организираните от тях стачки, които са „незаконни“, тя използва като посредници в преговорите „независими“ адвокатски колективи. Подобно класово примирие обаче е временно, Както казва Дуан, един от младите синдикалисти, избран от колегите си срещу кандидата на казионната китайска федерация на профсъюзите: Отношенията между капитала и труда в условията на „пазарния социализъм“ загрубяват все повече и макар в конституцията да е записано, че обществената собственост поставя край на експлоатацията на човек от човека, класовата борба съществува и компартията ще трябва да се промени. Иначе работниците ще я задължат или… отхвърлят.

Рисковете от социални експлозии се увеличават от растящото социално неравенство между местните „реформатори“ и Петото съсловие във всеки регион. Тези противоречия в развитието на днешен Китай, довели до свръхзабогатяването на един на хиляда и облагодетелстването на още десет на сто привилегировани от „външната партия“, срещу 90% „проли“ (по Оруел), го превръщат в „общество на две скорости“. Мнозина „отговорни другари“ се чувстват като седнали върху тенджера под налягане. С това се обяснява и ръстът на бюджета „за сигурността“, който се приближава до военните разходи. „Вътрешният враг“ може да се окаже по-опасен от външния.

Интензивността на социалните конфликти ще покаже дали китайската „перестройка“ няма да завърши като „съветската“. Поучено от прецедента, китайското ръководство засилва цензурата. Интернет е под наблюдение – в него намират силен отзвук борбите в защита на социалните права, на околната среда или против корупцията на централните и местните властници. Целта е да се прекъсне „нерегламентираният обмен“ на сведения и координирането на действията на пробуждащото се Пето съсловие в „източния гигант“, преди да е станало късно.

Още по-тежък проблем за диктатурата са „многото китайци“, които живеят в селата. Те са между 57% и 64% от населението. От около 800 милиона души, 323 милиона са ангажирани активно в селското стопанство, което продължава да бъде един от основните сектори на китайската икономика. Доходите на селяните са 3,33 пъти по-ниски от мизерните надници на работещите в градовете и това неравенство продължава да се увеличава. Селските „кооперативи“ или „комуни“, създадени по времето на Мао, са разтурени и „полуприватизирани“. За сметка на урбанизацията и развитието на инфраструктурата, държавата и частните капиталисти са експроприирали около 6 700 000 хектара обработваема земя, но обезщетенията на дребните собственици не надхвърлят 10% от пазарната ѝ цена. Собственици на земята в Китай са така нар. селски „колективи“, създадени от държавата, които раздават средно по 6,5 декара на всяко от 200-те милиона индивидуални арендаторски семейства. Дотациите на соц-правителството са едва 6% от общите доходи от земеделието, което не пречи на официалния агитпроп да твърди, че 400 милиона китайци вече са се измъкнали от бедността. За сравнение, в Япония тези помощи възлизат на 58%. През последните 30 години около 200 милиона души са напуснали селата, за да търсят работа в градовете.

По оценки на Организацията за икономическа кооперация и развитие аграрният сектор все още осигурява 40 % от работните места в КНР (срещу 71 % през 70-те години на ХХ век) и произвежда под 15 % от БВП. Въпреки напредването на пустините и намаляването на обработваемата площ с около 2 500 кв. километра годишно, селскостопанското производство се е увеличило с 90% между 1990 и 2003 г., но в 2030 г. предстои изхранването на 1,6 милиарда гърла, тоест на 22 % от световното население със 7 % от обработваемата площ на планетата. Тогава Китай ще трябва да внася ежегодно 400 милиона тона зърнени храни, което е равно на днешното му производство или на световния износ. Проблемът се утежнява от това, че демографският растеж ще продължи най-малко до 2040 година. Гладът за земя и храни ще предизвика експлозия на световния житен пазар и тежки кризи в Третия свят, който няма да може да плаща “скачащите“ цени. Поради противоречието между увеличаването на “градската“ безработица, дължаща се на индустриализацията на земеделието и на намаляването в перспектива на ангажираното в селското стопанство население до 6-7 % (в страните от Първия свят то е само от 1 до 3 %), китайските власти ще се изправят, преди развитите капиталистически страни, пред нерешимия за капитализма проблем за създаване на нови работни места. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *