АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Стотици милиони селяни са оставени на доизживяване в мизерия. Извършили преди шест десетилетия маоистката революция, те продължават да бъдат на дъното на бързо обуржоазяващото се китайско държавно-капиталистическо общество и да „живеят“ в невъобразима нищета. Тези стотици милиони китайци са най-многочисленият компонент на китайското „Пето съсловие“ и на неговия революционен потенциал. В полунощ на века, призракът на селските войни ще бъде кошмарът на диктатурата на ККП и на отглежданите от нея милиардери и милионери. Положението се утежнява от факта, че „Поднебесната империя“ се превръща в главен вносител на енергетични продукти. Към всичко това ще се прибавят глад, социални трусове, съперничества, конкуренция, търговски и малки „обикновени“ войни.
Част от опаката страна на китайския НЭП и безогледната индустриализация са екологическите, демографските, здравните и други социални проблеми.
Китай изгаря повече въглища отколкото следващите седем най-големи световни потребители взети заедно и от 2006 г. изхвърля повече въглероден двуокис в атмосферата от САЩ. Според Световната банка екологичната катастрофа отнема живота на 750 хиляди китайци годишно. От своя страна, учените от СЗО сочат екологичното замърсяване като причина за преждевременната смърт на 2,4 милиона души всяка година. Властта е забранила всякакви протести, а съдилищата обикновено вземат страната на собствениците на предприятията замърсители. В официалния „Наръчник за инвестиции“, градовете в тези региони са представени с ретуширани снимки, със синьо небе и са изброени всевъзможни аргументи и предимства, насърчаващи инвестициите за развитие на химическата промишленост в тях. Месечната работна заплата на квалифицирания работник тук е 75 долара, токът е евтин, парцелите и водата – също, а данъчните облекчения за първите седем години са 50% от „нормалните“…
Не по-малък проблем за Китай е безводието и сушата. Китай има вода колкото САЩ, но e с пет пъти по-голямо население. Никъде по света не се налага толкова много хора да се задоволяват с толкова малко вода. По поречието на Жълтата река 300 милиона души страдат от недостиг на вода. Интензивното използване на подпочвени води е предизвикало само в Пекин спадането им с 25 метра. През 2004 г. 323 милиона китайци изобщо не са имали питейна вода. Заразите на замърсените води и днес убиват ежегодно 30 хиляди деца. Само 40% от живущите в градовете имат незамърсен въздух – там където няма голям брой леки коли и не се използват каменни въглища за битови нужди и в индустрията.
Жълтата и Синята река с техните притоци са отровени от отпадните води на химическите и др. заводи. Въпреки това, водите им се използват за напояване на селскостопанските земи. Рибата и скаридите в Източнокитайското море, където те се вливат, измират. Според изследване на ОИСР, от 2007 г. насам, само от „разстройство“ (холера и тиф) в Китай умират ежегодно около 61 000 души. Броят на заболелите от СПИН се оценява официално между 400 хиляди и 1,5 милиона. Неофициалните оценки са много по-високи. Ендемичен характер има и хепатит Б, от който страда около 10% от населението. Бич са птичият и свинският грип, както и долнокачествените медикаменти и хранителни продукти.
Над градовете се стели задушаващата пелена от автомобилни газове – в Китай се намират 12 от 20-те града в света с най-голямо замърсяване с фин прах и 19 от 30-те града с най-голяма концентрация на серен двуокис. В малкото болници „на глава от населението“ няма място за смъртно болните хора от рак. Вследствие рязкото увеличение на заболяванията, цели области се обезлюдяват. В сравнение със 70-те години на миналия век те са се увеличили с 83% и ракът е основна причина за повишената смъртност, като всеки пети смъртен случай в Китай се дължи на него. В изследване, озаглавено „Селата на рака“, географът Лий Лю от университета на щата Мисури пише, че през последните няколко десетилетия в Китай са се обособили повече „центрове на рака“, отколкото в останалата част на света. (За туземните учени подобни изследвания са забранени под смъртна заплаха). Според световната здравна организация (СЗО) 11% от раковите заболявания на храносмилателната система се дължат на химически замърсена питейна вода.
Китайското правителство е планирало грандиозен 50-годишен проект за 60 милиарда долара, който трябва да обърне течението на големите реки от юг на север, насочвайки годишно между 40 и 50 милиарда кубически метри вода. Но заедно с водата, която ще поскъпне петкратно, ще се пренесат и отровите, за чието отстраняване са нужни нови милиарди долари.
Китайският прираст на населението е намален до 0,6% и за три десетилетия 400 милиона деца не са се родили, в резултат на демографската политика „по едно дете в семейство“, която, ако не бъде отменена, означава разполовяване на населението на Китай през следващите 40-50 години. Този геноцид е в унисон с универсалната политика спрямо „излишните“. Децата на възраст под 14 години са 320 милиона с голям брой сираци или изоставени, като на 123 момчета има 100 момичета. Съществува и трафик (продажба) на деца – около 30 до 60 хиляди „изчезват“ годишно.
В списание „КИТАЙ ВИДЯН С ТРЕТОТО ОКО“, американски специалисти по проблемите на „Небесната империя“ предвиждат нейния разпад по подобие на бивша Югославия или СССР, вследствие неравномерното регионално и социално развитие. Този сценарий не е за подценяване, тъй като вътрешността на Китай остава незасегната от икономическата експанзия и разривът между богатите крайбрежни райони, които не искат да делят богатството си с бедните западни, расте. Това поражда пукнатини в „монолита“ и страната се движи към своето бъдеще на две скорости. Опасността се допълва от силния антагонизъм между „елитите“ и петото съсловие в „свръхразвитото“ Крайбрежие.
Срещу „морално-политическото сцепление на китайската нация“ се изправят и сепаратистките вълнения в Тибет и в мюсюлманската провинция на уйгурите. (Освен китайския етнос (хан), съществуват още 55 други, наброяващи общо над 100 милиона души (колкото е населението на Мексико) и множество различни религиозни секти, сред които най-тежки проблеми за китайските власти създават мюсюлманите (уйгури).
Отношенията със САЩ
Въпреки настъпилите геополитически промени в света, отразили се върху терминологията и тактиката на САЩ, стратегията на техните „елити“ си остава неизменна: съхранение на доминиращото положение в света. През 70-те години на ХХ век „китайска политика“ на САЩ се стреми да привлече Китай в борбата им срещу тогавашния главен съперник – СССР. Предвид тази цел и извличането на максимални печалби от едномилиардния китайски пазар, САЩ инвестират капитали, отварят собствения си пазар за неговите стоки и в началната фаза помагат на Китай в разработването на ядреното оръжие. С тази си политика американските капиталисти изиграват важна роля за ускореното развитие на китайския „пазарен социализъм“ и за „пробуждането на дракона“. Студената война между „кита“ и „слона“, както американският журналист Уолтър Липман нарича съперничещите си СССР и САЩ, завършва с капитулацията на „съветския слон“. След края на общия враг САЩ и Китай застават лице в лице. Оттогава политици и политолози определят китайско-американските отношения като най-важни за бъдещето на света. При една от „срещите на високо равнище“ на 27 юли 2010 г. във Вашингтон, Обама заявява, че отношенията между тях „ще фасонират ХХI век“. Така, вместо да овладее Евразия, която според Бжежински е ключ към господството над света, Вашингтон се изправя пред китайското „предизвикателство“ и експанзия. В същото време световният капитализъм навлиза в своята най-тежка финансова и икономическа криза от началото на 30-те години на ХХ век („голямата депресия“). Ако не успеят да я преодолеят или отсрочат с традиционните „мирни“ средства на политиката, което е малко вероятно, на Щатите не остава друг изход, освен да се опитат да постигнат това чрез нейното продължение – войната, в чиито пепелища, смърт на стотици милиони и „възстановяването“ на разрушения свят, те очакват да „поемат глътка въздух“ от перманентната, системна и по-всяка вероятност финална криза на капитализма.
Засега САЩ се надяват да присъединят Пекин към „съвместното управление на света“, подготвяйки му по този начин съдбата на Москва от края на 80-те години на миналия век. Те са обградили Китай с бази и съюзници, и са се настанили политически и военно в Япония, Южна Корея и Тайван. Същевременно са се обявили за покровител на страните-членки от АСЕАН: Индонезия, Малайзия, Филипините, Сингапур и Тайланд, към които се присъединяват Бруней, Бирма, Камбоджа, Лаос и Виетнам, чийто общ БВП през 2010 г. възлиза на близо 2 трилиона долара. Тази далекоизточна политика на САЩ отразява плана им да парират геополитическите стремежи на Китай и неговите териториални претенции спрямо част от съседните страни, участващи в този пакт, но изпреварващото икономическо и военно развитие на Китай неизбежно ще внесе радикални промени в региона с далечни последици за света.
Въпреки взаимните уверения и увещания в необходимостта от разширяване на двустранното сътрудничество и растящата икономическа взаимозависимост, това не трябва да ни заблуждава. Външната политика и дипломацията на двете свръхсили има за залог въпроса кой – кого? Отговорът зависи във висша степен от вероятните коалиции на САЩ с Япония, Русия, Индия и Европейския съюз или на Китай с тях. Стратегическите, политическите и дипломатическите им усилия през следващото десетилетие ще бъдат в тази посока.
От хилядолетия насам китайските властници определят своята страна „Център на света“, в която „Небето“ е поверило мандата на своя син императора „да царува над земята с морал и справедливост“. В противен случай (ако императорската власт ерозира) „Небето“ ще предостави мандата на зловещия Ге Мин, сътворявайки „Хаоса“, тоест народното въстание, което ще изпрати империята с императора в небитието.
Това напомняне на митологията и фолклорната идеология помага да се разбере защо Китай, унижаван в миналото от Западните имперски сили, отказва да прилага техния модел на обществено устройство и уреждане на международните отношения и защо може да издигне разбираемия за региона лозунг „Азия на азиатците“. В тази светлина, китайските властници разглеждат икономическите реформи като инструмент на стратегията, чиято цел е възстановяването на имперското влияние на Китай в света, със съзнанието, че той е единствената сила, която може да разруши установеното статукво на планетата… За тях случилото се от два века насам е само кратък исторически инцидент – техните предтечи са контролирали през 88 година от нашата ера една много по-мощна и обширна империя от Римската. Днес те възнамеряват да коригират тази ситуация, възвръщайки Китай в „Центъра“ на света.
За целта те биха могли поетапно:
• Да поставят в дневния си ред присъединяването на Тайван към “майката отечество“ по модела на Хонконг и Макао и обединението на двете Кореи със сътрудничеството или при неутрализирането на Япония. (Днес китайските стратези я разглеждат като потенциален противник, ползващ се от американския атомен чадър, но тя може да избере самостоятелната роля на свръхсила.)
• Засилване на присъствието и позициите на Китай в централна Азия (с оглед осигуряване на достъпа до петролните региони в бившите “съветски“ републики и в Иран), без да е заличен от съзнанието им спомена за Тамерлан, който би могъл да “възкръсне“ през следващите 20 години в една обединена около Узбекистан или Таджикистан мюсюлманска мини-империя. •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *