АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

По всичко изглежда, че след вековете на кървави и изтощителни войни между „съюзните“ държави-членки, които не могат да се освободят от бремето на своето минало и противоречивите интереси на настоящето си, осъществяването на тази грандиозна цел е безнадеждно закъсняло.

ЕВРОПЕЙСКИЯТ СЪЮЗ (ЕС) – „ОДА НА РАДОСТТА“ ИЛИ НОВИЯТ БОЛЕН ЧОВЕК НА ПЛАНЕТАТА?

ИСТОРИЯ, СЪЩНОСТ, ПРОЯВИ, ОЦЕНКИ, ПРИЧИНИ, ОБЯСНЕНИЯ И ПРОГНОЗИ ЗА КРИЗАТА В ЕВРОПЕЙСКИЯ СЪЮЗ

Амбициозната цел на „отците-основатели“ на ЕС е създаването на една континентална свръх-държава на европейските властници и капиталисти, която да затвърди класовото им господство и да ги превърне в равностойни партньори-конкуренти на другите свръхедри хищници в борбата за световното „жизнено пространство“.
По всичко изглежда, че след вековете на кървави и изтощителни войни между „съюзните“ държави-членки, които не могат да се освободят от бремето на своето минало и противоречивите интереси на настоящето си, осъществяването на тази грандиозна цел е безнадеждно закъсняло.
След като приключва своето околосветско пътешествие през 1937 г. професор Константин Кацаров пише книгата си Светът отблизо. В нея отделя глава – „Европа от далече“, – в която казва:
Всички, които живеем на Европейския континент, сме повече или по-малко предубедени в превъзходството на Европа спрямо останалия свят и всички носим не малко предразсъдъци в тая насока. Европа живее, лелеяна от самомнението, че тя е центърът на земята. За времето на откривателските експедиции през XVI век и за цели три века по-късно – това е било в много голяма степен вярно.
Днес, обаче (1937), съотношението между Европа и останалия свят се е променило коренно. Светът извън Европа крачи с трескаво темпо по пътя на културата и на прогреса. Той догонва Европа. В много неща и на много места, светът извън Европа я е задминал вече. […] Но най-важното – днес сърцата на всички жители на земята, извън Европа, туптят най-интензивно за прогрес, за благоденствие, за свобода, за равенство. Лицето на земята „извън Европа“ се е издъно променило. Светът извън Европа се е култивирал, този свят се е модернизирал, този свят се е механизирал. Заедно с това светът извън Европа е изгубил почти напълно някогашната си романтичност.
А какво е днес самата Европа?
На новодошлия в Европа прави впечатление, че този претенциозен континент представлява спрямо останалия свет само една относително твърде малка територия, с относително слаби природни източници. Той е пренаселен от много на брой, хетерогенни и мразещи се помежду си народи. Тези европейски народи са духовно високо надарени, но и доста похабени – най-напред от религиозни, а по-късно и от политически раздори. Те говорят на много и различни езици и са организирани в твърде много на брой, дебнещи се за война държави. […] Някога само една част от това високо надарено и предприемчиво европейско население бе успяло, овладявайки моретата, да открие и подчини останалия свет и да го накара да работи за него. Обаче, това време изглежда е изживяно. Откритият от Европа свят е еволюирал, той се е еманципирал и следвайки свои пътища, макар и въведен в съвременната култура от Европа, отказва да я следва, защото в много случаи я превъзхожда. Европейският континент е наистина люлката на съвременната култура. Той даде и своите кръвни рожби – Америка, Канада, Австралия. Но тази майка, като че ли е вече отпаднала. Умствените и физическите й способности като че я изоставят. Тя често боледува, свадлива и скарана с близки и далечни. Материалните й източници са ограничени и тя често прибягва до заеми. Външният й вид също не е блестящ, но все още се облича изрядно, макар и старомодно. Честолюбието не й позволява да признае своя залез. Затова тя ходи на всички приеми и би се чувствала страшно засегната, ако не я поканят. Но като че ли е наближил моментът, когато Европа ще трябва да почувства и осъзнае умората си.
(1937 г.)

Вместо „да послуша“ покойния професор, Европа, в която се конкурират и стремят към господство над Света трите тогавашни форми на капитализма (финансов-частномонополистически на пазарните демократи и плутократи от Англия и Франция, към които се присъединиха САЩ, държавнокапиталистически на Сталинската номенклатура и смесен-“националсоциалистически“ на Хитлеристка Германия, който е един икономически хибрид в незавършен преход от първия към втория), за по-малко от четвърт век се превръща още веднъж в бойно поле, върху което остават костите на 50 милиона души и разруха за стотици милиарди долари (по тогавашния курс). Така, след Втората световна война и края на колониализма, се приключва с евро-центризма – „старият континент“ окончателно престава да бъде „пъпът на света“.
Заплашени отвътре (от присъщи – и, в перспектива, пагубни – за капитализма социални конфликти, катализирани от разрушителните последици на войната) и отвън (от бившия СССР и в по-далечен план от… САЩ), европейските политици и капиталисти решават да се обединят, за да могат да се противопоставят по-ефикасно на вътрешните и външните си врагове. В този смисъл ЕС е недоносената рожба на три войни: „две горещи“ – Първата и Втората световни – и „Студената“.
Съществена роля за това „съюзяване“ изиграва нуждата на Капитала от общ пазар: националните пазари на разединения континент, разпокъсан от границите на националните държави, стават тесни за туземните капиталисти и властници, и те събарят бариерите, но с това противоречията между тях не отпадат. Оказва се, както ще видим, че в условията на капитализма и държавността е невъзможно да има „справедливо“ разпределение на печалбите, на привилегиите и на властта, както и трайно, мирно обединение между неравни по икономическа и финансова мощ и политическа и военна сила „партньори“ с непремерени „апетити“. Към това се добавя и така наречената „петролна“, всъщност системна криза, в която Европа навлиза през 1973 г. Колкото по-тежка става тя (а това е неизбежно, независимо от „оптимистичните прогнози“), толкова повече противоречията между европейските капиталисти, държавни мъже и бюрократи ще вземат връх, минирайки основите на тяхното обединение.
В миналото „разширяването и овладяването на пазарите“ се е решавало чрез колониализма и войните – само през ХХ век се разразяват двете споменати световни войни. След Втората от тях, на международната арена се утвърждават икономическите и военни колоси на САЩ и СССР. Тогава Европейските страни пристъпват с учредителните Римски договори от 1957 г. (първоначално между шест от страните на Западна Европа) към решение на проблемите на своите капитали, чрез създаване на общ пазар и прокламиране на „четирите свободи“ в него или свободното преместване на капитали, стоки, услуги и работна сила.
Шест десетилетия по-късно необходимостта от разширяване на пазара възниква отново, този път в глобален мащаб, а планетата е… една. Засега.
Сегашното включване на повечето от европейските страни в ЕС не е първото и навярно няма да бъде последното им обединение. Досега то се е извършвало „отгоре“, а „братският съюз на народите“ – „отдолу“, който единствен може да стане траен и отворен към съюзяване на човечеството от шестте континента на основата на социалното равенство, индивидуалната свобода и международната солидарност на тружениците остава само мечта на най-светлите европейски умове, сред които е и нашият Бакунин, участвал в първите практически опити за реализирането му по време на потушените революции от 1848-49 г. в Европа, останали в историята под името „Пролетта на народите“.
„Обединението отгоре“, със силата на оръжието, е осъществявано по насилствен път многократно от грабители и завоеватели. Исторически свидетелства сочат, че първото е на келтите (това е общото име на племената брити, белги, гали, бои, хелвети и др.), завладели няколкостотин години преди Христа части от континента, простиращи се от Британските острови до Мала Азия (включително и част от днешна България). След тях в Европа се изграждат („с цивилизаторска и обединителна цел“) последователно Римската империя, тази на Карл Велики, която е резултат от нашествието на „варварите“ от Азия и „Свещената Римска империя на германската нация“ (с Отон I), които „обединяват“ под своята власт населението на големи части от континента, с различна продължителност.
През развитото Средновековие (нещо като живковия „развит социализъм“), под „духовната власт“ на папите в Рим (Ватикана) е осъществено и първото „мирно обединение“ на народите в Западна Европа „отгоре“. То начева с папа Григорий VII през ХI век и достига своята кулминация при папа Инокентий III в началото на ХIII век, когато организираните от него 20-годишни кръстоносни походи и инквизицията вземат около милион жертви. Борбата за надмощие над феодална Европа между папи и крале (германски, а после и френски) продължава с променлив успех до началото на Ренесанса към края на ХIII век и дошлия на смяна абсолютизъм. Папа Инокентий III е същият онзи „наместник на Христа“, който в началото на ХIII век организира най-продължителните кръстоносни походи или „Свещени войни“ (своего рода джихад преди джихадистите) срещу албигойците (катари/богомили), като казва на „рицарите“ си: – Колете ги наред, пък горе господ ще отдели добрите от лошите!“ (Caedite eos! Novit enim Dominus qui sunt eus!) – в отговор на кръстоносците, които обърнали неговото внимание върху един дребен детайл – в Лангедок, в гр. Безие, наред с албигойците, живеели и добри… католици.
В по-ново време, вместо да обяви война на аристокрацията и на вълните на една всеевропейска Жакерия, като продължение на Великата френска революция (1789-1794 г.) и да ускори световната история с цял век, Наполеон предпочита да нахлузи императорската корона и да „обедини“ с походите на своята „Велика армия“ редица европейски държави, в които назначава за короновани глави роднините и генералите си. Всичко обаче завършва на остров Света Елена в… стари дантели и с малко английски арсеник, в името на правата на Човека…
В най-новата история, по време на Втората световна война (1939-1945 години), в Европа е въведен хитлеристкият „Нов ред“ чрез краткотрайната окупация на повечето европейски страни от вермахта на нацистка Германия. След края на „хилядолетния Райх“ и Втората световна война следва разделението на Европа от „тримата големи“ в Ялта. В окупираната от сталиновите „витязи“ Източна Европа е създадена империя „от нов тип“, която, заедно с Варшавския пакт и СИВ, също минава в архива на историята през 1989-1991 г. •

(следва)

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *