АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(продължава от миналия брой)

В същото време в западната част на континента са създадени НАТО (1949 г.) и малко по-късно, по плана на френския външен министър Шуман, е поставено началото на обединителния процес с формирането на Европейската общност на магнатите на въглищата и стоманата (за контрол над военната промишленост, за която те са двете основни суровини). Договорът е подписан от властниците през април 1951 г. и влиза в сила през юли на следващата година. Въглищно-стоманената общност включва ГФР (Западна Германия), Франция, Италия и трите страни от БЕНЕЛЮКС (Белгия, Холандия и Люксембург).
Следват редица нови договори: споменатите Римски от 25 март 1957 г. и 1 януари 1958 г., в резултат на които е създадена първата европейска икономическа общност, известна като „Общия пазар“. Следващата стъпка по пътя на обединението в сегашната му форма е осъществена с договора от Маастрихт (1992 г.), когато Общностите получават днешното си име – Европейски съюз. С Амстердамския договор – в сила от 1 май 1997 г. – се засилва ролята на европейския парламент и бюрокрация (правителството на комисарите и общите полицейски и наказателни функции). Лисабонският от 1 декември 2009 г. и други договори целят засилването на интеграционните процеси.
Досега родилните мъки на европейските политици и бюрократи са се увенчали с включването на 28 страни в ЕС. Още пет (Исландия, Турция, Сърбия, Македония и Черна гора) кандидатстват за членство, а други три (Босна и Херцеговина, Албания и Косово) са „потенциални кандидати в чакалнята“.
По този начин към наддържавната общност на капиталистите се прибавя и съюзът на властниците, с което се получава така нар. „полития“ (име на политическа единица, в която всеки може да вложи каквото си иска съдържание). Важно е да се подчертае дебело, че в нея господстват бюрократите и магнатите на капитала, чиито държави се движат с три различни скорости, измерени „в евро (по данни за 2010 г.) с БВП на глава от населението“, както следва:
I-ва група: Люксембург (69 100), Дания (42 200), Швеция (37 000), Холандия (35 600), Ирландия (34 900), Австрия (33 900), Финландия (33 600), Белгия (32 400), ФРГ (30 600), Франция (29 800), Великобритания (27 000), Италия (25 600);
II-ра група: Испания (23 100), Кипър (21 100), Гърция (20 400), Словения (17 300), Португалия (16 200), Малта (15 000);
III-та група: Чехия (13 800), Словакия (12 100), Естония (10 800), Литва (8 300), Латвия (8 000), Полша (9 300), Унгария (9 800), Румъния (5 700), България (4 800). (За сведение на патриотите, които вместо да се поровят в цифрите, разтягат локуми с 1100-годишна давност – „ето Симеон пристига и т. н.“, – и не искат да знаят, че БВП на РБ представлява 0,3 % от този на Европейския съюз, а от световния е пренебрежимо малка величина.)
В това „общежитие“, поради противоречивите интереси на капиталисти и властници от различните европейски държави, „съжителството“ се съпътства от колизии и непрекъснати пазарлъци. През 2005 г. пропада опитът за създаване на обща европейска конституция като стъпка към образуване на бъдещите Съединени европейски щати. Поради противопоставянето на САЩ, опитите за създаване на обща Европейска армия са неуспешни, тъй като тя би изпразнила от съдържание НАТО като военна организация, в която доминират Пентагонът и американската армия. Досега проектът за милитаризиране на Европа остава все още в ембрионален стадии. Ако ролята на европейския военно-промишлен комплекс е значително по-ограничена от американския, една от причините за това е, че зад капиталите на САЩ и ЕС стоят различни по мощ армии. От друга страна, поради антисоциалното законодателство на европейския парламент срещу жизненото ниво на „нисшите“ класи и „тихата и безкръвна“ класова война на националните капитали срещу тях, се увеличава социалната поляризация в целия Европейски Съюз, като тя е най-голяма в страните с най-слаба съпротива на „V-то съсловие“.
Резултатът е един своего рода Съюз на европейските властници и капиталисти, с БВП от 18 трилиона долара – на първо място в света (приблизително 25% от световния брутен продукт по данни за 2011 г.), с население от 504 милиона души – на трето място – и армия, по-малочислена от… севернокорейската. Това е хибрид от икономически гигант и военно джудже.
В условията на империализма, наречен ГЛОБАЛИЗАЦИЯ, сред въоръжените до зъби държави-динозаври, борещи се за овладяване на световните пазари и на „жизненото пространство“ на планетата, в свят на държавност, милитаризъм, и капитализъм, подобен „колос на глинени крака“ е нежизнеспособен и обречен.
В своята планетарна стратегия САЩ имат нужда от т. нар. Атлантическа общност, към която, в перспективата на изпреварващия ги икономически, а след това и военно Китай, ще направят всичко необходимо, за да присъединят Украйна и Русия. На подобни „съюзници“, както и на ЕС, Вашингтон гледа като на регионални „партньори“, които могат да получат „полагащите“ им се „регионални късове“ от световната баница, само ако приемат да обслужват „глобалните“ интереси на американския капитализъм и империализъм. Тези цели не се споделят от Европейските съюзници-конкуренти, които не са забравили миналото си „величие“ и не желаят да се задоволят със слугинската роля на защитници на планетарните имперски интереси на САЩ. Съзнавайки това противоречиво Атлантическо „единство“ и необходимостта от създаване на обща армия за защита интересите на своя Съюз, те предприемат без особен успех многократно различни инициативи в тази посока.
Процесът на милитаризиране на ЕС се забавя след 1991 г., когато агонизиращият СССР не може да застраши сигурността на държавите-членки на Съюза. Вместо да разпуснат НАТО обаче, САЩ извеждат армиите му вън от пределите на Атлантическата общност, за да го превърнат в световен жандарм. Провежданите военни операции (в „горещите точки“ по света) често са против интересите и на страните от ЕС. Обявената „война срещу тероризма в целия свят“ преследва тройна цел: потушаване на всякакви заплахи от нарушаване на „така създалото се“ световно социално и интернационално статукво, поставяне под свой контрол на енергийните източници (на първо място петрола в Близкия изток) и настаняване на части от американската армия във всички стратегически пунктове на планетата.
В отговор, водещите държави от ЕС, които не се радват особено от включването им в операции, целящи утвърждаване на имперското господство на САЩ не само над въпросните „горещи точки“, пристъпват на Хелзинкската конференция към изработване на обща отбранителна политика и създаване на собствени „сили за бързо реагиране“ с… „миротворска и хуманитарна роля“. Всички, без Дания, решават да се създаде до 2003 г. общоевропейска военна сила от 100 000 души с 400 бойни самолети и 100 кораба, годна да интервенира в своята „сфера на влияние“ (на първо време в Африка) в срок не по-голям от 60 дни, като се поддържа нейната боеспособност най-малко в продължение на една година. Германия обещава 13 000 войници, Великобритания и Италия по 12 000, задълженията на другите са по-скромни. От своя страна Франция, Германия, Белгия и Люксембург вече са образували своя „Еврокорпус“ с личен състав от 60 000 души, а през 1995 г. Франция, Италия, Испания и Португалия се договарят за създаването на обединени въоръжени сили (ЕВРОФОР) за осъществяване на операции под егидата на ЕС.
По време на войната на САЩ в Ирак, френското и германското политически ръководства са против нея и стигат до заключението, че за ефикасното дипломатическо противопоставяне на САЩ ще им бъде необходима, макар и в по-отдалечена перспектива, една „силова поддръжка“, тоест силна общоевропейска армия. Обсъжда се също и превръщането на „Еврокорпуса“ в единни европейски въоръжени сили, включващи освен армията, ВВС и флота, осигуряване на координацията им, съблюдаване на единни стандарти и създаване на своего рода европейски Пентагон в брюкселското предградие Тервурен. Идеята намира изненадващата поддръжка на Великобритания в лицето на Тони Блеър, което смущава Вашингтон и предизвиква енергичните му възражения в полза на НАТО.
Поради настъпилата криза и американското противопоставяне, финансирането и ангажирането на военните индустрии за реализацията на тези планове си остава засега на хартия, но този въпрос едва ли ще бъде свален от дневния ред на ЕС, освен ако последният не се разпадне.
С оглед изложените факти и крачки „напред и назад“ в мирното конституиране на Съединените европейски щати „отгоре“, някои разделят историята на Европейската интеграция на четири етапа, напомнящи някогашните „етапи в строителството на презрелия социализъм“. Както е известно, всичко завършва със самопризнанието на покойния Живков през 1989 г., че ставало дума за едно… недоносче. Дали съдбата на ЕС ще бъде подобна или глобалната системна криза на капитализма ще предизвика неговия „спонтанен аборт“, ще стане ясно в едно недалечно бъдеще.
Основните задачи, прокламирани от „отците – основатели на ЕС“ са:
1) осигуряване на общ вътрешен пазар за капитали, стоки, хора и идеи;
2) обща парична единица (еврото) и митнически съюз;
3) общо политическо, полицейско и юридическо „пространство“;
4) охрана на външните граници срещу евентуално ново „преселение на народите“ към ЕС, наследил Римската империя, която е разрушена и завладяна от инвазията на „варварите;
5) споделени правомощия между съюзната бюрокрация и нейните институции и националните им аналози в отделните държави-членки;
6) всемерно укрепване на социално-икономическото (и „морално-политическо“) единство на страните и гражданите в ЕС.
Всички тези цели, както не е трудно да се види, са в интерес на едрия европейски капитал и властта на бюрократите в Брюксел:
– „Общият пазар на труда“ позволява набиране на евтина работна ръка от „бедните роднини“, с което и цената на „отечествените“ наемни роби, имащи засега по-висок жизнен стандарт, пада.
– Общата валута облагодетелства конкурентоспособността на най-развитите европейски икономики.
– Общото полицейско и юридическо „пространство“ и охраната на границите трябва да улеснят наказателните операции срещу „тероризма“, „подривните елементи“ и най-вече срещу класовата борба и бунта на безработните, гладните и преследваните в „общността“.
Крайната политическа, икономическа и социална цел, както посочихме в началото, е създаване на Империя на европейския транснационален капитал, олицетворена от една Европейска федеративна свръхдържава, способна да противостои в конкурентната борба за световно владичество срещу САЩ, Китай и другите, появяващи се в процеса на „глобализацията“, гигантски военно-икономически и финансови образувания, както и за консолидиране на класовото господство на буржоазията в стария континент.
Една от бариерите срещу тези цели се оказва най-голямата, многолика криза, която Европейският съюз преживява от основаването си. В нейната основа стоят фактори от различно естество.
Тази криза на капитализма не е от класическите, циклични-четирифазни кризи от времето на Маркс. Тя не е конюнктурна, нито преходна, а засяга самото съществувание на капитала.
Финансовата криза на съвременния капитализъм, чиято основа е съкращаването на наемния труд в реалната икономика, е само една от проявите й. Кризата обхваща банките и борсите – центърът на финансовата власт, където се реализират най-големите печалби и се контролират невиждани в миналото натрупвания и „движения“ на капитали. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *