АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

(продължава от миналия брой)

Повтарящите се „малки“ монетарно-финансови кризи, които повече от три десетилетия разтърсват последователно икономиките в различни части на планетата, са на път да се генерализират. Започнали с „финансовия държавен преврат“ през 1979 г. в САЩ, когато бюрократите от Конгреса забавят за пръв път „вдигането на тавана на вътрешния дълг“ и просрочват плащанията по близо 120 милиона долара в държавни облигации, те предизвикват паника, напомняща наченалата половин век по-рано финансова и икономическа катастрофа през 1929 г., с която капитализмът „се справя“ десет години по-късно чрез… Втората световна война. Черната серия продължава с Мексиканската криза от 1982 г., дълговата криза през 80-те години, голямата криза в САЩ от 1987 г., в Европейския съюз, включително Великобритания от 1992-1993 г., отново в Мексико през 1994, в Япония през 1995 г., „неочакваната“ азиатска финансова криза от 1997-1998 г., в Русия и Бразилия през 1998-1999 г., отново в САЩ от 2000 г., след това в Аржентина и Турция през 2000-2001 г., и последната криза, която започна от 2007 г. отново в САЩ, „крепостта на световния капитализъм“, за да се генерализира и превърне в световна, всестранна социално-икономическа, политическа, енергийна, климатична, „хуманитарна“ (с глада в Африка) и накрая пак финансова криза в Исландия, Гърция, Ирландия, Португалия, Испания, Италия… Това не е „началото на нейния край“, както твърди Барак Обама, а синдром на започналата след „30-те славни следвоенни години“ неизлечима перманентна криза на капитализма, който иска да се съхрани като „цивилизация“ в каскадата от бифуркации на разгръщащата се и обхващаща планетата Роботронна Революция (РР), за която сме говорили и ще говорим още неведнъж.

Характеристики на последната вълна на кризата в края на 2012 г., когато икономическият растеж в еврозоната се сви до 0,6% и стопяването продължи

Кризата на еврото се обяснява от неолибералите с „раздутите“ разходи за социално осигуряване, за да бъдат те съкратени още, докато нарастването на кредитите и заемите увеличават катастрофално вътрешния дълг на повечето от държавите-членки и на безработицата в тях.

Скокът в държавните дългове и съотношението им спрямо БВП през същата година достига 153% в Гърция, 127% в Италия, 120% в Португалия, 117% в Ирландия, 100% в Германия, 93% във Франция, 88% в Испания, 86% в Англия при външен дълг (който се образува от сумата на държавните и частните дългове към външни кредитори) на „Обединеното“ кралство от 413%, а за Швейцария той достига 400% и продължават да растат. Отговорът на тези държави е продиктуван от неолибералната доктрина, която може да се резюмира така:

1) тенденция на превръщане на всичко в стока – всичко, което съществува на континента и върху планетата, трябва да може да бъде купено или продадено, и

2) поемане на икономиката и политиката от свръхголемите акционери на транснационалните и мултинационалните компании, които се стремят към извличане на редовни, баснословни двуцифрени проценти печалба.

Резултат от това е прилагането на политиката на затягане на коланите и нанасяне на убийствени удари върху социалното осигуряване на трудещите се и бюджетите за обществени услуги (образование, здравеопазване, безработица, пенсии и т. н.). Макар и с известно закъснение, перспективата е ЕС да последва примера на „развиващите се страни от Юга“ и Източна Европа през 80-те и 90-те години на ХХ век, в които МВФ и Световната банка налагат на туземните властници императивите на същата неолиберална доктрина. Всичко това се придружава от засилване на „дерегулациите“, от „структурни“ промени и приватизация на последните сектори на одържавените клонове на икономиката, което води до небивало обогатяване на „елитите“ за сметка на „нисшите класи“ в целия Европейски съюз и в света вън от очертанията му.

„Тройката“ (Еврокомисия, Европейска централна банка и МВФ) се съгласява да отпусне заеми, за да бъдат спасени капиталистическите икономики на Гърция и други европейски „първенци“ в надвисналата катастрофа, срещу ангажиментите да следват стриктно мерките на жестоки икономии на разходите в социалната сфера и да ускорят политиката на приватизация на националните банки, на енергетиката, на транспорта, на здравните услуги, на пощите, водоснабдяването, обществените сгради и т. н., макар че, според европейските договори, Комисията била… „неутрална относно системата на собственост“.

С подобна „социална политика и преструктуриране на икономиката“ ще се увеличат процентно печалбите и богатствата на „висшия“ 1% от населението за сметка на „социално слабите“ 99%. Поради постоянно увеличаващия се брой безработни обаче, пазарът е като „шагренова кожа“. За да продължи печалбарството в такава социално-икономическа среда, „социално силните“ навярно ще започнат да ни продават и въздуха. Неясно е „само“ къде е „невидимата ръка“, която трябва да раздава финикийски знаци на социално слабите „купувачи“?

Политиката на „рестрикции“ предизвиква различни противоречиви предложения, реакции и съждения сред „елитите“ и техните идеологически прислужници от медиите, науката и изкуството в констатациите и търсенето на изход.

Николета Батини, една от редакторките на Би Би Си, казва по повод прилаганите мерки на тази политика: ако се подложите на режим за отслабване, когато сте болен, може да се разболеете още по-тежко.

Нобеловият лауреат по икономика Джоузеф Стиглиц разглежда плана за строги икономии, като капан, който вкарва страната в порочния кръг на намаляване на разходите и колапс на растежа.

Икономическият и социален Департамент на ООН декларира: съществува общо съгласие в целия свят, че бюджетните орязвания в тези сфери, които се практикуват от много правителства, са главна причина за продължаващата икономическа рецесия.

Пол Кругман – също нобелов лауреат по икономика – признава в „Ню Йорк Таймс“: изобщо не става въпрос за възстановяване на икономиката. Натискът в полза на една „аскетична“ политика се упражнява, за да се използва кризата за печалби, а не за превъзмогването ѝ… Нейното прилагане във Великобритания ни най-малко не преследва намаляване на дълга и дефицита в бюджета; целта е да се използва паниката около строгите икономии, за да бъдат ликвидирани социалните програми. И естествено, същото стана и в САЩ.

Лобистите на европейския патронат работят в най-тясно сътрудничество с Европейската комисия, оглавявана от бившия португалски маоист Барозу, за да удовлетворят исканията на капиталистите от транснационалните компании за „гъвкавост на работните места“, за да поддържат най-ниски разходи за труд и съответно да гарантират максималните си печалби.

Въвеждането на обща валута с оглед укрепване на общия капиталистически пазар със строги финансови и търговски правила води до нова инфлационна атака срещу „нисшите“ класи. Прилаганите от Брюксел изисквания спрямо толкова различни икономики като изброените три групи страни, движещи се с три различни „скорости“, са обречени на неуспех. Еврото ще изпълнява функциите си, докато кризата направи националните антагонизми неудържими. Тогава общата валута и дори самият ЕС рискуват да изпаднат в колапс. Еврото не е причина за кризата на европейския капитализъм, но утежнява изключително проблемите за износа на страни с по-слаби икономики като Гърция, Португалия, Испания и Италия. В миналото те са решавали подобни проблеми с девалвация на националните валути, което сега е невъзможно. За да бъдат „конкурентоспособни“, те нямат друга възможност, освен намаляване на заплатите и изобщо на ползите от труда – тоест ново затягане на коланите, увеличаване на безработицата и непрекъснати атаки срещу стандарта на „Петото съсловие“. Това не може да не предизвика социални експлозии, а опасността от премахване на общата валута – напрежения между различните национални буржоазии с още по-голямо задълбочаване на противоречията, на кризата и дори с икономическа катастрофа, която няма да се ограничи само в зоната на еврото.

Песимизмът на господстващите класи е изразен в уводна статия от журналиста на в-к „Гардиън“ Лари Елиът от юни 2013 г.:

Ще бъде наивно да си въобразяваме, че може да бъде изработен координиран план за световен ръст на икономиката или че кризата в зоната на еврото ще свърши скоро, защото в този момент едни от държавите са в криза, други са на път да бъдат обхванати от нея или в най-добрия случай ще забавят скоростта на развитието си.

В такъв свят всеки гледа себе си, а грижата за другите е предоставена на… бога.

Друг фрапиращ израз на кризата е държавният дълг. Той също не е причина за нея, а е само симптом на заболяването на капиталистическата система. За да не бъде удушена от стагнацията, тя се ориентира към политиката на поддържане на пазарите, за която цел банкерите отпускат кредити с ниски лихви. Докато икономическата спирала е възходяща, всички са доволни: едни от евтините кредити, други – от значителните печалби. Когато настъпва „рецесията“ обаче, длъжниците не са в състояние да изплащат взетите заеми. Надуваните финансови балони, вследствие масовото строителството в Испания, Ирландия и Исландия се спукват. За „спасяване на банките“ са отделени трилиони, което се придружава от намаляване на бюджетните приходи. Това прави невъзможно увеличението на разходите за безработица, за „преструктуриране“ на икономиката и др. Добавят се и финансовите мошеничества и спекулации на борсата, в които всички банки участват…“с ентусиазъм“. Когато губещата равновесие финансова система стига до границите на неплатежоспособността обаче, тя започва да се срутва, което е и една от причините за банковата криза през 2008 година.

Властта и капиталът се изправят пред низходящата спирала на кризата, която се изплъзва от контрола им и буржоата решават да поискат от работниците да платят „цялата сметка“. Заемодателите са безжалостни и искат редовни плащания в брой от държавата, от предприятията и от частните лица, което създава „социални напрежения“ (на новия официален език). Кризата разкрива пред масите цялата прогнилост на „висшето общество“ и неговите банкери, политици, министри, президенти, медийни магнати, клир и т. н. Довчера превъзнасяни, днес те предизвикват погнуса и презрение. Това разтърсва масите и ги изтръгва от летаргията, засилват се критичните настроения, нарастващата ферментация на бунта и поставянето на системата под въпрос.

В обществото започва и идейна поляризация. Най-будната част на V-то съсловие търси изход. Миналото обаче продължава да тежи като воденичен камък върху съзнанието на масите, които макар и губещи вяра в реформистите и техните обещания, продължават да вървят след тях. Все пак, въпреки дълбоко вкоренените илюзии у мнозинството от работниците на Европа спрямо парламентаризма и партиите, с които са се идентифицирали в миналото, и у тях започна да пониква скептицизъм. Засега се подготвя резерв от крайно десни и неофашистки партии, но господстващите класи продължават да управляват чрез демократичните механизми на редуващите се във властта класически буржоазни партии и опитомените и интегрирани в системата социалдемократически и „ком“-партии, опиращи се и върху синдикалната бюрокрация. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *