АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Преди да изложим нашето мнение за кризата на ЕС и тежките тенденции в развитието му, които ще определят неговото бъдеще, и да формулираме своята позиция по въпроса ДА БЪДАТ ИЛИ НЕ ЕВРОПЕЙСКИТЕ СЪЕДИНЕНИ ЩАТИ?, каним нашите читатели на едно задочно или виртуално посещение на експозицията в Брюксел, посветена на антиутопичното бъдеще на Европа – информация за която ще намерят в януарския брой на „Свободна Мисъл“ от 2014 г. Откриването на музея, в който се помещава изложбата, е станало в… „Деня на Европа“ – в четвъртък на 9 май 2014 г., в една потънала в мрак, затворена и изоставена триетажна сграда на бивше училище-интернат, на 10 минути пеша от Централата на ЕС в Брюксел, в един квартал, лишен от всякакъв архитектурен стил и наречен – като за ирония – „Европейския“.
Плакатът съобщава, че „приятелите на Обединена Европа“ са организирали Първата интернационална изложба за живота в бившия Европейски Съюз, който, под теглото на собствените си противоречия се е разпаднал през 2018 г. Известен оптимизъм вдъхва надеждата, че крахът на ЕС би означавал години, а може би десетилетия, които ще разтърсят света много по-силно, отколкото срутването на бившия СССР от сцената. От друга страна, той може да накара посетителите – врагове или приятели на планираното изграждане на Европейската федерация или конфедерация – да се замислят върху последиците от подобна „хегелианска шега на вероятната ни бъдеща история“.
Фикцията ни отвежда в 2064 г., тоест след половин век. Посетителите могат да се „насладят“ на неотминалите ги ужаси… в различните помещения на Музея. Сменящи се картини приковават вниманието на зрителя върху последните десет години от историята на Съюза и неговия Общ пазар, т. е. от 2008 до 2018 г., когато Европа „е била приспана, ако не от своя просперитет и стабилност, то от илюзията за вечния мир на Емануил Кант“ (според брошурата, която организаторите раздават на посетителите пред вратите на „Музея“).
„Това не е научна фантастика – обяснява авторът на идеята, фламандски театрал, – а една свръх-реалистична възможност. Мисля, че се намираме в повратна точка на историята и е императивно наложително да предвидим и най-ужасния възможен сценарий, който с всеки изминал ден става все по-вероятен“. Навън гълъбите цвъкат, туристите се разхождат по „Гран Плас“, а щастливите и безгрижни брюкселчани пазаруват и се готвят за своите летни ваканции, ведно с евро-дупетати и бюрократи, които с чувство за изпълнен дълг очакват един заслужен и добре платен отдих за лето господне 2014-то.
* * *
Кризата на ЕС, започнала след „тридесетте славни“ следвоенни години, е част от глобалната криза на световния капитализъм. От няколко десетилетия светът е разтърсван периодично от нейните трусове, чийто край нобеловите лауреати и „експертите-сеизмолози“ в икономиката и финансите оповестяват успокоително и… упоително. Когато през 1987 г. се разрази една от поредните финансови бури, чиито вълни погълнаха дребни, средни и едри състояния за трилиони долари, сред хора от ободряващи певци, които възвестяваха нейния финал и виждаха „светлина в края на тунела“, един от малцината трезви гласове сред силните на деня, които се чуха, беше този на покойния архиепископ на Париж – кардинал Жан-Мари Люстиже, който каза: „От днешната криза ще излезем, може би, след 50 години…“, без да уточни защо и по какъв начин. И тогава, както и при днешната вълна, започнала издигането си през 2008 г., експертите и политиците казваха, че се касае за финансова криза, която е засегнала и реалната сфера на икономиката, но тя ще премине и „пак ще дойдат хубавите дни“.
В действителност става дума за криза на господстващата социалноикономическа и политическа система, наченала през 70-те години на миналия век, която оттогава продължава да разтърсва апериодично болния обществен организъм. Ние не твърдим, че последните ѝ пристъпи от 2008 г. насам вещаят края на системата. Ще има нови краткотрайни оживления, преди тя да ни приближи до момента на бифуркация, в който „размахът на крилата на пеперудата ще бъде достатъчен“.
Тази всестранна и всеобхватна криза не е сравнима с никоя от предишните и е резултат от извършващата се пред очите ни Роботронна революция (РР), която е нейната обективна и незаобиколима основа. Новите технологии в производството, в услугите и в средствата за комуникация, в обработването и разпространението на информацията, в които са обединени роботи и компютри (електроника), навлизането на информатиката и кибернетиката в икономиката, науката и културата революционизират с космически скорости всички области на живота и ускоряват мълниеносно историческите и политическите процеси. Това неизбежно ще доведе до изкореняване на всички институции на днешния свят, до радикална промяна на всякакви отношения в него и до „съревнование при извършването на социалната революция в намиращите се на различно ниво на развитие зони на европейския капитализъм“.
Като намалява броя на заетите в икономиката, РР води до свиването на производителния и общественополезен труд изобщо и на наемния в частност, и като следствие намалява принадената стойност, която е основата на печалбата и броя на платежоспособните консуматори. Заедно с пазара се свиват и печалбите, които поради разгъващата се Роботронна революция ще клонят към нула. Капиталистическата система се оказва застрашена в своя корен – печалбарството.
РР минира пазара, засилва конкуренцията, която от своя страна ускорява концентрацията и централизацията с поглъщането на едрите капитали от най-едрите и подчинение на държавите от свръхдържавите, с което се ликвидира дори формалната и фасадна демокрация. Така конкуренцията, т. е. съвкупността от мерки и политики на капитала, целящи увеличение на печалбите чрез дъмпинги и инвестиции, ускорява РР, а тя – края на капитализма. Колкото повече се инвестира, толкова по-непреодолима става кризата.
„Националните“ капитали ще бъдат принудени да търсят отдушници във всички посоки и във всички сфери, но възможностите им са ограничени: върху арената на световния пазар вече са се настанили или тепърва ще пристигнат новите конкуренти. Там си дават сражения най-напредналите в РР финансово-търговски и военно-промишлени комплекси. Изправена пред всеобщия фалит на „приятели“ и „врагове“, капиталистическата машина ще бъде принудена да работи все повече на „празни обороти“.
Временните оживления сред спекуланти и аферисти са измамни и са за сметка на „партньорите“ и на по-изостаналите в развитието си „национални“ капитали. Последните, шибани от конкуренцията, разбират, че се води борба на живот и смърт и също ще заложат на РР, но докато я извършват у себе си, те ще изнасят проблемите си на европейския и световния пазар, които стават тесни и недостъпни. В подобна перспектива капиталистите ще бъдат принуждавани да продават на кредити, които никога няма да бъдат погасени.
Кредитите се поглъщат най-вече от държавите, но бюджетните приходи, с които ще се изплащат лихвите на кредиторите, идват от скубането на перушината на поданиците под формата на данъци, емитиране на „ценни книжа“, заеми и т. н. Това ще добави нови гордиеви възли към съзряващите класови и международни конфликти. С погасяването на вътрешните заеми (които възлизат на трилиони долари) и на годишните бюджетни дефицити от стотици милиарди долари, финансовият и монополистически капитализъм на Запада ще се опита да задължи целия свят. От друга страна, за да съхрани механизма на стоковото производство и неговия мотор – печалбата, капиталът си създава палиативен пазар с почти фиктивни купувачи. Сред тях, едни от най едрите са борсите и… армиите. Те са последните вътрешни отдушници за господарите на днешното общество. Тази финансова и икономическа политика и съпътстващите я борсови спекулации поляризират обществото във всяка от страните, разделят го на малцина „нови богаташи“ и на стотици милиони „нови бедни“, на „хубавите“ и непристъпни квартали, в които живеят обградените от частни преторианци милиардери, и превърнатия в гето на омразата и мизерията „пети свят“, който вече не може да бъде локализиран географски…
Оставайки в капиталистическата си и властническа черупка, със сегашните социалноикономически, политически и военнополицейски йерархически структури, с отношенията на командване и подчиненост, и с формите на собственост, производство и разпределение, това общество, основано върху държавността и експлоатацията, е осъдено да се въоръжава! То няма друг избор и изход! При запазване на старите обществени структури и отношения, въоръжаването е пряко следствие от Роботронната революция и тук никакви реформатори, хуманисти, пацифисти, еколози, дружества за защита на животните или „обществено мнение“ не могат да променят нищо, дори да го желаеха искрено.
В своя марш към свръхвъоръжаване, военнопромишлените комплекси повличат със себе си всички останали – малки, средни и големи. Така стигаме до втория невралгичен пункт върху европейската и планетарната сцена, където цяла верига от проблеми комплицира и изостря още повече международната обстановка, ескалира и размножава конфликти от всякакво естество, и в крайна сметка дестабилизира социалното и интернационално статукво.
Казахме, че изоставащите в развитието на РР у себе си са осъдени да я извършат, ако не искат да бъдат удушени от конкуренцията. За да сторят това обаче и да продължат своя курс на свръхмилитаризация (с всички свръхмодерни, сеещи масова смърт оръжия на една нова „звездна война“), освен от астрономически финансови средства, които ще търсят от конкуриращите се свръхдържави и мулти- и транснационалните компании, те ще се нуждаят от реформи в ширина и дълбочина, засягащи всичко – от реорганизацията на икономическите отношения и нова организация на индустриалното и селскостопанското производство и тяхното управление, през откриване на простори за обмяната на мисли и информация, на изследвания и учебни програми, чак до външната си и вътрешна политика. Тоест, те ще се нуждаят от свои… „гласност и перестройка“. До какво водят те вече знаем.
Понеже принадената стойност намалява обективно (по-малко „работни ръце“), тя се преразпределя в полза на едрия капитал, за сметка на V-то съсловие и разорената дребна буржоазия, която също става жертва на кризата.
Вместо да плащат нормални работни заплати, капиталистите, стремейки се към максимални печалби, съкращават доходите на своите работници. Същата е „съдбата“ и на т. нар. средна класа, поради което растящото потребителско търсене на жителите от „богатите“ западни страни отдавна не отговаря на реалните им „заработки“. Тази класа обаче се считаше за база на днешното общество с господстващите в него „елити“, на държавността, на пазара и на социалната, икономическата и финансовата му стабилност. Нейният произход ни обясняваха с трудолюбието, с умението да се „мисли творчески“, да се намират „свежи предприемачески решения“ и най-вече с „равните шансове“ за „деловия успех на деловите хора“, който се измерва с големината (обема) на печалбите, на натрупаното имущество, на банковите сметки и дебелината на портфейлите. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *