АПОКАЛИПСИС – КОГА?

(продължава от миналия брой)

Прекаралият 40 години от „трудовия си живот“ в британската бюрокрация Сирил Норткот Паркинсън, в един от своите „закони“ е обяснил не само как се извършва деквалификацията, но и деградацията в чиновническата бюрокрация, независимо от нейния произход – от пролетариата или от „когнитариата“:

„Ако интелигентният чиновник иска да съхрани службата си, на своето работно място той трябва да избягва всякакви сериозни разговори, от които би проличало интелектуалното му превъзходство. (Началствата не търпят превъзхождащите ги). Там той може да говори за конни надбягвания, за футбол, за конкурси „Мис Вселена“ или за „раздаването на Оскарите“, за модни ревюта или за ТОТО, за това как е прекарал отпуската си или какъв сериал е гледал по телевизията, изобщо за каквото си иска, само не и за проблеми, за събития или за комплексни ситуации, чиито анализ изисква надхвърлящи филистерския кръгозор интереси, задълбочени познания и интелектуален капацитет. В противен случай, той ще бъде изхвърлен, като чуждо тяло, защото началството прочиства от антуража си всеки, който стърчи с няколко сантиметра, не дай бог с цяла глава над него. Когато в подобна атмосфера старият началник бъде повишен, преместен на друга „работа“ или умре, го замества някой от подчинените му, който провежда същата прочиствателна операция по отношение на колегите си. Така, само след няколко смени, в британските йерархични структури на всяка от институциите, бюрократичните ведомства и държавни служби започва истинско състезание по… идиотизъм“.

Такъв е „законът за противоестествения йерархичен и бюрократичен подбор“!

Интеграция в интеграцията

или предложения на отдавна интегриралата се в капитализма социалдемократическа „левица“ за интегриране на „опасните класи“ в него

За по-младите поколения е необходима кратка историческа справка. Разногласията между партиите във Втория интернационал (1889-1914 г.) по въпроса за пътя към властта и използването й като инструмент за смяна на капитализма със социализъм, започват в началото на ХХ век и завършват с окончателен разрив по време на Първата световна война, когато предвожданите от Ленин руски болшевики „се наведоха“, по собствения му израз, „за да вземат търкалящата се по улиците на Петроград власт“ през октомври 1917 г.

Лидерите на социалдемокрацията избират парламентарния път към властта за разлика от маркс-ленинските „революционери“, чиято абсолютна диктатура ги превръща в тоталитарен „авангард“ на държавния капитализъм и гарантира безразделното им господство в рухналата империя в продължение на 75 години, за да завърши с обратния преход от държавен към частен монополизъм, който ги връща в изходната точка.

Бакунин обаче предупреждава, че властта корумпира всеки, който я вземе, независимо от пътя към нея. Преди и след краха на Втория интернационал, вождовете му са опитомени и интегрирани напълно в капиталистическото общество и стават част от политическия му елит. Така, изхвърляйки на порции марксизма (окончателната им и официална раздяла с него се извършва през 1959 г. на VI конгрес на дошлия на смяна Социнтерн в Хамбург), те изпреварват и в това отношение „революционерите“. Разкаялите се след 1989 г. блудни дъщери, сред които и преименувалата се БКП, са приети с разтворени обятия и днес заедно образуват световната демократична „левица“. Тя не е хомогенна и сегашните й съставки (социалдемократи, порозовели болшевики или „зелени“) предлагат различни „решения“ на проблемите на петото съсловие. Малцина все още бръщолевят за някакъв мъгляв, недефиниран „демократичен социализъм“, докато болшинството е за „социален капитализъм“.

През 2011 г. на научен конгрес (ако паметта не ми изневерява, участващите в него „учени“ бяха еколози) се твърди, че за да получи „американски“ начин на живот, населението на земята се нуждае от 4 планети и половина, което е дипломатичен начин да се каже, че трябва да бъде съкратено с близо 80%.

В публикуваната през същата 2011 г. книга „The Precariat: The New Dangerous Class“ („Прекариатът: новата опасна класа“) авторът й Гай Стендинг, английски философ, социолог, експерт и политик навярно от лейбъристката шарлатанска школа, ако употребим бакунисткия речник и език, казва унило и тревожно, че „Прекариатът придобива общо съзнание за уязвимостта си“ (което не вещае нищо радостно за социалдемократическите гувернантки и техните „работодатели“). Той изразява страха на „средния“ британски филистер от „новите опасни класи“ и дава своя социалдемократически отговор на предизвикателството, което прекариатът е отправил към „левицата“.

Спирам се по-подробно върху изложените от този автор мисли и идеи, защото макар и фалшива алтернатива, те са кредото на привилегированите слуги на капитала и „доброжелатели на нисшите класи“. Освен това, те импулсираха написването на тези редове, в които конспектирам отдавна зреещия анархистически отговор срещу новите глобални военнополицейски, политически, идеологически, икономически, финансови и пазарни, „предизвикателства“ на „елитите“ към човечеството.

Книгата е пореден опит за измама на Петото съсловие и в същото време свидетелства за духовната и идейна нищета на днешната „левица“. В главата, озаглавена “Прекариатът – социалдемократическото предизвикателство“, Гай Стендинг прави нелицеприятни констатации за проблемите на съвременния капитализъм и предлага решения, които излагам дословно, защото са характерни за мисленето и политиката не само на доминиращата в Англия лейбъристка „левица“ спрямо раждащата се „нова основна класа“ или реформисткото крило на демократическата партия в САЩ.

Привеждам един по-дълъг пасаж, който доизяснява същността на „новата опасна класа“ и проблемите, които тя създава или може да създаде скоро на съвременното капиталистическо общество:

„Прекариатът включва не само лишените от трудова сигурност, въпреки че мнозина са на временни трудови договори, работещи при непълна заетост в телефонни центрове за помощ или по споразумения за подизпълнителство. Съставен е от онези, които имат чувството, че животът им е изграден от несвързани звена, в чиито контекст те не могат да изградят една желана професионална кариера и да комбинират балансирано формите на работа и труд, с тези за забавление и свободно време. Заради гъвкавия пазар на труда, при който професионалните общности са унищожени, прекариатът не може да изгради своя социална памет, т. е. чувство за принадлежност към общност с достойнство, статус, етика и солидарност. Всичко му се изплъзва. Членовете му осъзнават, че при отношенията си с другите, над тях е надвиснала сянката на безнадеждно бъдеще, тъй като е малко вероятно да влязат отново във взаимоотношения със същите хора. Прекаризираното съзнание е съзнание без корени, прескачащо от тема на тема, страдащо от крайно разстройство на вниманието.

Прекариатът е и скитник в отношенията си с другите. Тъй като няма професионален живот, по-малко образованата част от тази класа гневно избухва, както при привидно безсмислените бунтове в Англия през август. Той пренебрегва бъдещето, защото долавя, че няма бъдеще за губене.

Прекариатът не се състои само от жертви; голяма част от образованата младеж, която е част от него, съзнателно поставя под съмнение трудовата етика на родителите си. Но, независимо от това, разрастването му е ускорено от неолибералната глобализация, която провежда огъвкавяване на трудовия пазар, превръща всичко в разменна стока, преструктурира социалната закрила от универсална (за всеки) към избирателна и подбира „облагодетелствани“, в зависимост от средствата и поведението им“.

В книгата си Стендинг открива, че „за пръв път в историята, доминиращата левица не разполага с прогресивна програма“, защото е “забравила, че всяко прогресивно политическо движение се основава на гнева, на нуждите и на очакванията на формиращата се основна класа (прекариатът), чието грозно и разрушително лице се видя по време на палежите в Лондон и бунтовете в цяла Англия през август 2011 г.“

Авторът казва, че е от особена важност политиците, особено „левите“, да разберат защо прекариатът се разраства, какво иска и че не е съставен от лумпени. Предвид умножаването и пробуждането му, те трябва да бъдат нащрек, защото в противен случай “палежите ще се окажат само начало“, а… новата опасна класа може да ги изяде заедно с „най-хубавия от възможните светове“. За да се избегне подобна развръзка, трябва да й бъде „предложена прогресивна политика и привлекателна програма“. Съветникът на „лявата“ част от английския политически елит и професор по „задгробни науки“, е разбрал, че парализиращият страх, който извира от вярата във всемогъществото на държавата и репресивните институции, спрямо които отделният индивид и атомизираният колектив бяха безпомощни, вече започва да се разсейва и да изчезва. „Опасните класи“ са на път да се превърнат „в класи за себе си“, а в атмосферата се носи мирисът на революционна ситуация.

„Тази намираща се в процес на разлагане и изграждане опасна класа е разделена на разочаровани и огорчени фракции, обединени от несигурността и страха. Част от нея може да се обърне към десния екстремизъм, а друга – да се насочи към анархистично поведение – както в Лондон и в провинцията на Англия – или към политическа апатия“. (Която едва ли може да бъде трайна!)

Трета част от прекариата, според Стендинг, търси напразно „зелената социална демокрация“ и точно това е „предизвикателството“, стоящо пред блока на СД и зелените. Те трябва да намерят отговор в създаване и изразяване на програма, която да привлече мнозинството в един прогресивен, съграждащ (и най-вече сдържащ) консенсус“. Стендинг забравя, че наскоро дори в „страната с неограничените възможности“ републиканците в американския конгрес отхвърлиха категорично предлаганите от Обама мизерни социални мерки даже за едно най-евтино медицинско осигуряване на 50-те милиона мизерстващи лумпенпролетарии и прекарии, чийто брой оттук-нататък само ще се увеличава. От предложения изход можем да заключим, че за такива като Стендинг Петото съсловие е стадо от преживни добичета, които се нуждаят от свежо, прясно… сено или поне от „зелени очила“, т. е. от илюзията, че може да го получат. Той се надява, че с „привлекателната програма“ ще могат отново да измамят „оформящата се основна класа“, след което да я изпратят в „салон за разкрасяване“, за да я напудрят и снабдят малка част от нея с перуки и кюлоти, а останалите – в публичния дом под грижите на старата СД „маминка“ и нейните философстващи професори и субпродукти – от училищата и църквата до медийните звезди, социолозите и идеолозите. Консенсусът на Стендинг не е между „прекариите“ и останалите „опасни класи“, чийто социален проблем е решим единствено чрез организацията и революцията, а между социалдемократическия „елит“ и господарите на света. Той признава, че за увеличението на прекариата в Англия е допринесла най-много лейбъристката политика на Тони Блеър, но ни успокоява, че навсякъде – от САЩ през Гърция, Италия, Испания и Германия до Токио е така и това е предизвикало повсеместните демонстрации и бунтове на младите. •

(следва)

print

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *