АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

Причината за такава политика на управляващите партии от социнтерна Стендинг вижда във „фаустовската сделка“, чиято същност е отпускане на кредити и временни безлихвени помощи за лишените или получаващи ниски доходи прекарии. (Той не казва кой е Мефистофелът на социалдемократическия „Фауст“, продал отдавна душата си, когато още в началото на ХХ-ти век влезе в политическата игра, чийто залог беше спечелването на късове власт и привилегии за министри и депутати социалдемократи срещу предателството им спрямо Петото съсловие, което те имаха претенцията да представляват.) Тъй като падежът на сделката настъпва, Стендинг препоръчва на „левицата“ час по-скоро да изработи привлекателна стратегия“, съобразена с „изискванията на ХХI век“, за прелъстяване на „опасните класи“.

Много време няма – предупреждава той – неофашистките сирени могат да привлекат прекариата и ако не му се предложи „прогресивна алтернатива“, той ще захвърли „своя алтруизъм, толерантност и уважение към различието“. Английският социалдемократически философ не желае да си спомни, че фашизмът и войната бяха последната защита на капитала срещу „опасните класи“ през 20-те и 30-те години на ХХ век и че именно милиардерите, с мълчаливото съгласие на „левицата“, финансираха неговия възход в Италия, Португалия, Германия, Испания или коя и да е страна в Европа и света, над която надвисваше заплахата от Социалната революция. Днес Стендинг упреква социалдемократическите вождове, че, вместо да протегнат ръка на прекариата, „са се оставили да бъдат подмамени от обаянието на новия елит на свръхбогатите, от който се надявали да получат финансова и друга подкрепа“. Така, обръщайки гръб на Петото съсловие, те се изправят пред разочарованите „прекарии“, които не желаят да подкрепят с гласа си техните кандидати в изборите. „За да се спре неофашизмът (като привържениците на „Чаеното парти“ – фракция в републиканската партия на САЩ, на Британската национална партия, Националния фронт във Франция, „Истинските финландци“, шведските демократи, Берлускони и др., които напоследък регистрират важни изборни успехи), на прекариата трябва да се предложи това, към което той се стреми“. Стендинг разбира, че само с обещания за нови работни места едва ли ще привлекат хората с ниски доходи или лишените от тях: „Нужна е нова Райска политика, която да преоткрие троицата Свобода, Равенство и Братство (и навярно вечно блаженство в царството небесно – б. а.), неща, които прекариатът разбира…“

„Трябва да се води борба за контрол върху ключовите активи на системата за производство на егалитаристка основа, дори равенството никога да не бъде постигнато. Важна е поетата посока“. Той укорява ненаситната алчност и апетитите на социалдемократическите властници, които са позволили под тяхно ръководство да се увеличи неравенството и да се появят соцмилионери като Кракси, Дюма или Шрьодер. „Във Великата трансформация, която предстои (или вече преживяваме), прогресивната политика трябва да се изгражда върху борбата за равенство и за контрол над най-важните активи на икономиката в полза на оформящата се основна класа“. (Стендинг запазва в тайна как прекариатът ще контролира държавата и капитала?)

Днес, продължава той, въпросните ключови активи са: икономическата сигурност, от която е лишено мнозинството, докато богатите тънат в лукс, което подхранва екстремизма и ксенофобията. Социалните помощи, „малките“ или предоставените от държавата „обществени работи“ вече не могат да прелъстят многократно „прекарваните“, още повече, че „помощите“ се раздават от корумпирани държавни чиновници, които ги „отклоняват“ към своя джоб. Вместо тях, се предлага „гласуване на закон, който да легитимира правото на всеки законен жител на държавата да получава минимален доход, независимо от това дали работи, или не“.

Говорейки за „равенство“ Стендинг, който е враг на идеята за Социална революция, предлага да се „постигне консенсус“ за равенство между мултимилиардерите и Петото съсловие, чрез раздаване на… „минимални доходи за интегриране“ в днешното общество, в което, както във френското от навечерието на Великата Френска Революция, „висшите“ са на път да се смалят под 4%, а „нисшите“ да надхвърлят 96-те процента на абат Сейес. Социалдемократическият отговор на предизвикателството, което прекариатът отправя към това общество, е стар, ако не като света, поне колкото Римската империя, която в добавка към хляба е гарантирала за своите лумпени и зрелища. В ХХI век „новите“ соцстратези препоръчват да се набута… по един комат хляб в устата на протестиращите прекарии, за да млъкнат. „Тази мярка – казва авторът на „Новите опасни класи“ – била защитавана от великите утописти Томас Мор, Том Пейн, Бертран Ръсел и др. видни обществени мислители и икономисти.“ Тя била на път да се реализира в днешна Бразилия по схемата bolsa familia (фамилна стипендия), отпускана за 50 милиона души. (В една страна, която заема челната позиция в световната ранглиста на неравенството!) Така то щяло да се „снижи“ и да даде своите положителни резултати: срещу такова „изравняване“, подпомаганите гласували вече неколкократно за „прогресивните бразилски политици“. (У нас на това му казват „купуване на гласове“).

Като констатира, че едно нищожно малцинство „прави нелегитимно пари от парите“, за да се намали неравенството, Стендинг иска „да се осигури със закон едно справедливо разпределение на финансовия капитал („забравяйки“, че той е плод на спекула, хазарт, взаимно мамене и перманентно изяждане на дребосъка от едрите финансови акули), да се увеличи бюджетът за обществени нужди, достъпът до правна помощ, да се намалят бюрократичните прегради към помощите, да се осигурят повече паркове, библиотеки и обществени… тоалетни; пожарните команди и охраната да обслужват всички, а не само богаташите“…

За да се проведат в живота тези „егалитаристки мерки“, „прогресивните лидери трябвало да произлизат от средите на прекариата и да познават неговия modus vivendi“. Иначе неизбежно се отива към провал, защото „пожарите и бунтовете в английските градове вече излъчват сигналите за събуждане“ на Петото съсловие. Десницата ще ги демонизира, прибягвайки до репресии, а средната класа ще ги приеме с равнодушие. Затова, за да се избегне адската политика, спасението е в… „райската“.

Изглежда Гай Стендинг отстои на светлинни години от истината.

  • Никакви „райски обещания“ вече не могат да помогнат – РР ликвидира „пазара на труда“, а с него и капитала – младите няма къде да продават работната си сила (защото няма работни места), а увеличението на трудовия стаж за пенсиониране при масовата безработица на 15- до 24-годишните е пълен абсурд.
  • Такива мерки свидетелстват за абсолютното неразбиране на епохата, в която „елитите“ продължават да витаят във виртуалното пространство на финансовите спекулации и да търсят напразно „ниши“ и начини да съхранят свиващите се печалби, спестявайки от социалните бюджети;
  • „Прогресивните лидери“, дори да произлизат от прекариата, щом седнат в министерските кресла, престават да имат каквото и да е общо с „прекариите“;
  • „Формите на неравенство“ са резултат от съществуванието на държавата, тоест на онази част от „елита“, която се подвизава в сферите на политическата власт – професионални политици, бюрократи, военни и полицейски началства, които срещу разделяне на плячката, с помощта на манипулации и репресии гарантират „правото“ за богатите на мързел, на мошеничество, на произвол, на охолство и на разкош;
  • „Фашизмът“ е субпродукт на изпадналия в безизходица частен капитализъм;
  • Прекариите са резултат от „фактора РР“, от глобализацията и от волята на властници и капиталисти да съхранят йерархията и класовото общество. Срещу тях „прекариатът“ има само едно оръжие – Социалната революция (с материална основа – роботронната). Ако останат „със скръстени ненужни ръце на празни гърди“, най-вероятно прогнилият свят на капитала и държавността ще се срути, затрупвайки ги под развалините си.

Наред с изброените до тук либерални, консервативни, социалдемократически или тоталитарни подходи и различните им комбинации, с които се търси „решение на квадратурата на кръга“, съществуват още множество сценарии. Реализацията на кой и да е от тях обаче – включително на „левия“ – не обещава нищо друго, освен удължаване агонията на човешкия род в условия на деградация, дегенерация и кретенизация, предшестващи духовната му смърт и физическия му край.

Общ статус, ранглиста и тенденции в развитието на „великите“ сили в „глобалното село“

В предишната част на „АПОКАЛИПСИСА“ посочих обитателите на подземните етажи на социалната пирамида в съвременния свят като негов революционен потенциал, защото Социалната революция е въпрос на живот и смърт за „опасните класи“.

За определяне вероятността на революционната (или контрареволюционната) перспектива в съвременния капитализъм, е необходим и анализ на общото състояние на глобалните и регионалните сили с техните „сфери на влияние“, на съотношението между икономическите и военнополитическите им потенциали и на тенденциите в развитието им. Започвам тази операция с краха на бившия СССР и неговия „лагер“, които се оказаха „най-слабото звено“ във веригата на световния империализъм и по всяка вероятност – началото на неговия край.

Неведнъж съм определял неговата политическа и социаликономическа същност и ранг сред великите сили в света на властта и капитала, които доведоха до имплозията след 1989 г., затова отправям интересуващите се от детайлите на комплексния процес към изследването „Социология на социализма“ – една рекапитулация на заключенията, до които бях стигнал в проучванията си на маркс-ленинската теория и практика до 1973 г. (отпечатана във в. Свободна мисъл от бр. 4, 2011 г. до бр. 2, 2012 г., и публикувана интегрално в Том I на моите „Емигрантски спомени“, изд. Шрапнел, 2011 г.), както и към серията статии от средата на 70-те до края на 80-те години на ХХ век“: „Характерът на Руската революция“; „Андропов, кризата и „отмирането“ на държавата“; „Положението, причините и лечението на „болния човек на планетата““; „СССР: Реформа или Революция“; „„Международното положение“ и изходът от него“; „Бележки за държавно-капиталистическата империя на Москва“; „Мюнхен или Метерних?“ и др., в които продължавах анализа на събитията след 1973 г. и развитието на кризата на държавния капитализъм, довела до неговия крах и до създалата се най-обнадеждаваща революционна ситуация през последните десетилетия на ХХ век. Те са публикувани в емигрантския печат и в сборника „БАРУТНИ (ПО)МИСЛИ – статии 1974 – 1989 г.“, издателство „Шрапнел“, 2004, а тук ги резюмирам:

Крахът на „Третия Рим“

През октомври 1917 г. руските социалдемократи – болшевики завземат властта чрез преврат срещу женския батальон и двете роти юнкери, охраняващи временното правителство на Керенски в Петроград, и след четиригодишна кръвопролитна гражданска война установяват тоталната си диктатура, като елиминират или ликвидират противниците си. Наред с това, реализирайки програмата на „Манифеста на комунистическата партия“ на Маркс и Енгелс, те спират започналата през февруари 1917 г. революция на полупът, за да я върнат след това в… средновековието и епохата на Иван Грозни. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *