АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
(продължава от миналия брой)

ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

В резултат, остатъците от крепостничеството и частният капитализъм в Русия са заменени с одържавената икономика, помешчическо-капиталистическата класа – с партийната и държавна номенклатура, а самодържавието – с диктатурата на олицетворявания от административната, военно-полицейска и стопанска бюрокрация държавен капитал, на който тя стана колективен собственик. Посредством диктатурата си „новата класа“ води тенденциите на концентрация и централизация на капиталите до последния им предел. Създаден е един-единствен държавен тръст – от който съсобствениците получават своите дивиденти според ранга им в партийната и държавна йерархия. „Новото“ класово общество, което се различава от класическия частен капитализъм по своята форма на собственост, притежава всички негови атрибути: наемен труд и капитал, стоково производство и пазар, принадена стойност и печалби, резултат от експлоатацията на работническата класа, конкуренция, империализъм, войни и колониализъм.

На тази основа се разгръща класовата борба на пролетариата от индустрията и земеделието срещу диктатурата на държавния капитал, която, за да утвърди и разшири господството си, обявява борбата между „дружеските класи“ за престъпна и пуска в ход репресивните полицейски институции. За да смаже бунтовете и стачките на въставащия пролетариат, „новата“ господстваща и експлоататорска класа обикновено ги потопява в кръв. От друга страна, с ръста на държавния капитал, империалистическата експанзия сблъсква интересите на Москва с тези на останалите имперски хищници и води до засилване на милитаризма и опасността от конфликти и войни.

В смисъла на гореизложеното, резултатите от Руската революция през 1917-1921 г. ни позволяват да я определим като една закъсняла и ретроградна модификация на буржоазните, чиито терор няма аналог в историята.

Перспективата на една революционна развръзка в държавнокапиталистическата система се основава на социалните експлозии, започнали с Махновщината в Украйна през 1918-1921 г., с въстанието на работниците и матросите в Кронщад срещу болшевишката диктатура, избухнало през март 1921 г. (петдесет години след Парижката Комуна под знамето на нейните идеали) и повторното закрепостяване на руските селяни, наречено „колективизация“, което поглъща жертви (по признания на Сталин пред Чърчил) колкото още една гражданска война. Войната на класите продължава в страните от Източноевропейския колониален двор на Московската метрополия след окупацията им в края на Втората световна война. Нейните върхове са достигнати по време на стихийната революция на работническите териториални и производствени съвети в Унгария през октомври 1956 г. и борбите на полската работническа класа за хляб и свобода през 1956, 1970, 1976 и 1980-1989 г. Анализът на

класовите борби, на процесите на гниене в империята и на придружаващите ги международни събития обяснява краха на създадената от Ленин и Сталин система, която, като за гавра, наричат „лагер на… мира, демокрацията и социализма“.

Поражението на режима в една Трета световна война като продължение на „Студената“ също би облагоприятствала създаването на небивала революционна ситуация.

През 1975 г., две години след моята първа „Рекапитулация“ на събитията от 1917-1945-1973 г., сякаш в потвърждение на надеждите ни за една велика Социална революция в „съветския“ блок, в пресата проникват извадките от два секретни доклада, предназначени за дипломатите на Вашингтон. Първият – на тогавашния държавен секретар на САЩ Хенри Кисинджър за световното положение и вторият – на неговия заместник Хелмут Зоненфелд, отговарящ за американската източна политика. В своя доклад за страните от поверения му ресор, той прави няколко проникновени констатации и изводи, които е добре да напомним, за да стане по-ясна причинно-следствената верига от събития през годините и десетилетията до днес.

Анализирайки данните и процесите на Изток, Зоненфелд стига до заключение, че „Съветската“ империя навлиза в своята най-тежка криза от годините на създаването си, която вещае грандиозни социални и международни сътресения. Най-близко до критичния праг, след който следва експлозия, е Полша. (Прогнозата му датира от 1975 г. – 14 години преди развръзката!) Предвид всеобщата криза на „съветския“ блок, заместник-държавният секретар на САЩ предупреждава тревожно американската дипломация и висша администрация, че е възможна верижна реакция от въстания в страните от Източноевропейската периферия и от там – в метрополията и вътрешната периферия (от „съюзните“ републики) на СССР. Понеже се касае за революционни процеси в огромен масив от територии и хора, контролът над които е несигурен и за които все още няма измислени „завеси“ и „стени“, докладчикът се опасява, че революционната „зараза“ може да се разпространи и в Западна Европа, намираща се по това време в разгара на своята поредна и най-тежка следвоенна криза, импулсирана от началото на РР, която политици и икономисти свързват несъстоятелно с така наречените петролни шокове.

„Перспективата“ на една социална революция от Владивосток до Атлантика, предупреждава Зоненфелд, може да струва на САЩ много по-скъпо от Третата световна война. (Две десетилетия по-късно тогавашният германски канцлер Хелмут Кол изразява същите опасения пред Бил Клинтън по повод руската криза.) От тези констатации и прогнози на заместника на Кисинджър следват препоръките му за американската политика. Сред тях за отбелязване са две.

Като заявява, че Западът не се стреми към ликвидирането на СССР, Зоненфелд съветва да се работи за „реформирането“ на застрашената империя. Той вижда изход в две взаимно допълващи се посоки. Върху интернационална плоскост – в „преустройство“ на метрополията и перифериите ѝ, по подобие на „общежитието на народите“ в бившата Британска империя, а във вътрешен план препоръчва умножаване на елементите на смесената икономика, както в някогашния ленински НЭП или по-близкия до нас югославски „социализъм“ с неговия „самоуправляващ се“ сектор в индустрията, наред с държавния и частния и една по-голяма „отвореност“ на реформираната империя към световния пазар. В същата 1975 година тези препоръки бяха маскирани като „третата кошница от Хелзинки“… с нейните „свободни движения на стоки, хора и идеи“.

Както е известно, ръководството на Кремъл подписва Хелзинкските спогодби, но избира другия, „класически път“ за изход от кризата. С войната в Афганистан то разчита на бърза победа и експлоатирането ѝ за замазване на цепнатините в „монолитния“ блок. Вместо очакванията, кризата се задълбочава с редуващи се топли и хладни вълни, образувани от алтернативно сменящите се рецидиви на „мирно съвместно съществуване на системите с различен обществен строй“ и на мини-“студени войни“. (По същество това са модификации на политиката на съвместно управление на преразпределения с Ялтенската спогодба от 1945 г. следвоенен свят). Междувременно, през 1976 г. и 1980 г. в Полша избухват масовите и окървавени стачки, за които предупреждава Зоненфелд. Второто вдигане на полската работническа класа води до създаването на независимия синдикат „Солидарност“ с неговите десет милиона членове.

В тази атмосфера през 1981 г. Каспар Уайнбъргър – военен министър на САЩ по време на Рейгъновото управление – заявява в интервю пред „Шпигел“: „Скоро СССР ще слезе от световната сцена не с гръм и трясък, а със скимтене“. За тази откровеност, на която малцина обръщат внимание, военният министър е критикуван, защото повдига завесата над истинското положение на нещата, което противоречи на официалната пропаганда на Вашингтон. Тя цели мобилизация и „затягане на коланите“ в полза на военно-промишления комплекс и представя фиктивната мощ на СССР като смъртна заплаха за „Свободния свят“. Върнал се в нейния коловоз, Уайнбъргър разработва програмата на „Звездните войни“, която удвоява военния бюджет на САЩ. На това предизвикателство Москва не е в състояние да отговори. (Робърт Макнамара – един от предшествениците на военния министър – предрича още през 1965 г.: „Днес ние отделяме 10% от националния си доход за въоръжаване. За да поддържа паритета, СССР е принуден да отделя 30% от своя. Ако е необходимо, ние също можем да отделим 30% и тогава съветите трябва да престанат да ядат.“) Това „съревнование“ и смъртоносното изоставане на Москва в сферата на РР стават едни от основните причини за нейната капитулация в края на 80-те години на ХХ век.

Криза в кризата

В политбюро на ЦК на КПСС се оформят две фракции, които търсят изход от кризата и решение в две противоположни посоки. Условно те са наречени консерватори и реформатори. Израз на вътрешнопартийната политическа криза в разпадналото се на две склерозирало „обкръжение на Брежнев“ става неколкократната смяна на генерални секретари в „партията авангард“ – КПСС. За по-малко от три години, на фона на неугасващите огнища в Афганистан и Полша, вследствие борбите за надмощие на фракциите в Кремъл, след кончината на „клинично живия“ Брежнев се изреждат още два „живи трупа“: полумъртвият „либерал“ и бивш шеф на КГБ Андропов, който „ръководи“ в течение на 15 месеца СССР от смъртния си одър в правителствената болница. Посетилият го през това време шеф на Ке д’Орсе Клод Шейсон казва, че имал мозък на компютър, без да уточни от кое поколение… След погребението му връх отново взима „консервативната фракция“ на политбюро и провъзгласява за наследник на Андропов бившия шофьор на Брежнев – Черненко, който умира след нови 13 месеца. Новият генерален секретар е подвижна болница, залита при придвижването си и не можеше да се качи и слезе от трибуната без помощта на охраната. По това време, наречено геронтокрация, на подбив зевзеците казват, че ще трябват още няколко години, докато в овакантения от Джугашвили трон се изредят всички склеротици от политбюро със средна възраст над 75 години. Докато се сменят живите трупове, вътрешната и международна криза на империята навлиза в последната си фаза. Фракциите се споразумяват и старият сталинист Громико – дългогодишен външен министър на СССР и доайен на склерозиралите апаратчици от най-висшия ешелон – предлага 54-годишното протеже на Андропов Михаил Горбачов за високия пост, представяйки го като „човекът със стоманените зъби“. С настаняването на последния „цезар на Третия Рим“ в овакантените покои на Романовци настъпва истински потоп от събития и процеси, които обаче не са в състояние да реанимират изпадналата в кома империя.

Новият генерален или „минерален“ секретар се развихря. (Това си прозвище той получава заради своята безнадеждна „борба“ срещу поголовното и безпросветно пиянство – учени от Сибирската академия съобщават, че в страната има 36 милиона алкохолици!) Започват пленуми като „декемврийския“ от 1986 г., на който Горбачов изнася доклад, наречен от едни „130 страници, които разтърсиха света“, а други го кръщават доклад „погром или потоп“. •

(следва)

 

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *