АПОКАЛИПСИС – КОГА?

печат
ДНЕШНИЯТ РЕВОЛЮЦИОНЕН ПОТЕНЦИАЛ Е НЕИЗБЕЖЕН И НЕПРЕОДОЛИМ РЕЗУЛТАТ ОТ РОБОТРОННАТА РЕВОЛЮЦИЯ И ГЛОБАЛИЗАЦИЯТА

„В начале был мятеж,

Мятеж был против Бога

И Бог был мятежом.

И все, что есть, началось чрез мятеж.“

Максимилиан Волошин

 

Големите истини често са по-прости от „колумбово яйце“. Сред тях е и тази за революционния потенциал в ХХI век. За съжаление, дори когато тя може да ни извади очите, ние не я забелязваме или се стесняваме да я посочим. Изглежда Мусолини е бил прав, когато казвал, че „някои хора трябва да бъдат смазани от истината, за да я разберат“.

В своя предговор към издадената през 2007 г. френска брошура “Един проект за Социалната революция“ бях повторил това, което по различни поводи съм казвал и писал многократно: днешният век се характеризира с два качествено нови, комплексни, противоречиви и взаимно зависими процеса, чиито сблъсък ще изправи човечеството пред съдбоносния хамлетов въпрос ДА БЪДЕ ИЛИ НЕ? Това са Роботронната революция (РР) и Глобализацията (Г) като фактори на Социалната революция. Първата представлява масовото нахлуване на електрониката, компютрите и роботите във всички сфери на живота и замяната на човешкия труд в различните процеси и операции на производството, разпределението и услугите от роботи и автомати. Глобализацията е резултат от подтикваната от РР икономическа, финансова и империалистическа експанзия на финансовия капитал, стремящ се към планетарно господство, вследствие неговата свръхконцентрация и свръхцентрализация. В основата на тези процеси стоят все по-нарастващият внос-износ на хора, стоки и капитали в страните от целия свят, непрекъснато увеличаващата се „делокализация“ на производствените мощности от „Първия“ в „Третия“ свят и неравномерното икономическо развитие на отделните страни, региони и континенти. Тези фактори и безмилостната конкуренция между големи и малки водят до замяна на дипломатическия език с този на оръжията и на политиката – с нейното „продължение“ войната.

Тези два процеса оказват своето неотразимо и променящо из основи всички политически и социално-икономически структури и отношения в днешния свят: държава, капитализъм, класи и нации, междудържавни съюзи и коалиции, военни пактове, полицейски и юридически „пространства“ и т. н. За разбирането на тяхната революционизираща роля вече има огромна литература – книги, брошури, статии, дебати, конференции и др. Сред тях си позволявам да посоча и моя скромен пионерски сборник от статии на тема „Краят на държавата и капитала“, писани в периода от 1973 г. до 1999 г. Както посочвам там, тези революционизиращи днешната политическа и социално-икономическа система фактори създават необходимите и достатъчни условия за унищожението на всяка национална, континентална или „глобална“ държавна организация на обществото, както и на интернационалните мулти- и транснационални структури на капитала, на неговите локални пипала, и заедно с тях – за премахването на всички форми на собственост в икономиката (частна или държавна) и на социалните отношения между наемен труд и капитал, на господство и експлоатация, а следователно – на йерархията и на класите.

Наред с разрушителната част, РР и глобализацията подготвят необходимите социални и интернационални, материални и технологически условия за градивната роля на Социалната революция, тоест за замяната на днешното общество с анархокомунистическото в световни мащаби.

В тази си поредна статия се спирам телеграфно на един не по-маловажен аспект от общата и частна теория на революцията, който беше само наченат в нашите разисквания: този за появата на новия революционен потенциал или за породените от РР и от глобализацията на капитала и на политиката нови социални сили, които, ако не искат да загинат заедно с целия човешки вид, могат и трябва да извършат Социалната революция.

Едно от най-важните следствия от кръстосването на горните два фактора във века на залеза на последната йерархическа и класова система, е появата на днешните “опасни класи“ (по аналогия с работническата класа от ХIХ век), за които през последното десетилетие заговориха единогласно политици, военни и полицаи, икономисти, юристи, магнати и финансисти, психолози, социолози и политолози, философи, футуролози и тем подобни научни лакеи.

Опасните класи са търсените и открити най-после в ХХI век „труженици“ от погребалната агенция на историята. В тяхно лице теоретиците и практиците на Социалната революция ще намерят необходимия революционен потенциал, за да съкратят времето на последната фаза от развитието на днешната система, която за краткост наричат пазарна демокрация.

Кои са те и каква е тяхната приблизителна численост?

В литературата намираме най-разнообразни понятия за „новите опасни класи“: прекариат, „излишни“, лумпенпролетариат, „нисши класи“, в енциклопедиите – техните дефиниции, а в статистическите годишници и статии – данни за тях.

ПРЕКАРИАТЪТ, подобно на пролетариата, е понятие въведено от мюнхенския професор по социология Улрих Бек. Терминът е латински – от precarium = несигурен, опасен, рискован, негарантиран, нестабилен, стоящ върху пясък. В него се включват работници, които нямат никакви социални гаранции, работят без трудов договор или са с временен такъв, заети са на непълен работен ден или седмица, извършват надомна работа или са на временно повикване за изпълнение само на дадена поръчка и т. н. „Прекаризацията“ се предопределя от налагането на „дерегулация“ на трудовите отношения, които работодателят (капиталист или държава) може да разтрогне по всяко време, щом това увеличава печалбите му. Жертви на прекаризацията, която е най-тясно свързана с РР, стават все по-голям брой от днешните наемни работници, включително средни и висококвалифицирани кадри. Сред тях процентът на „социално слабите“, тежко болните, безработните е най-висок. Един френски пример илюстрира жестоките последици от несигурността, в която живеят този вид наемни работници. Само за периода 2008-2010 г. 30 души от наетите във Франс Телеком са се самоубили. Причината за това е, че 2/3 от общо 66-хилядния персонал на компанията, макар и с доживотни трудови договори, са вече принудени да сменят работата, цеха или канцеларията, в които работят, на всеки 2-3 години.

Друг нивелиращ резултат: след финансовия крах в САЩ, започнал през 2008 г., много фирми последваха примера на бившия СССР след 1991 г. – те съхраняват работните места, тоест работниците остават в списъците на компаниите, но ги пускат в неплатен безсрочен отпуск, поради което те се лишават от всякакви доходи. В средата на 2009 г. Националното статистическо бюро за труда съобщава, че над 30 милиона души са преминали на свита до минимум работна седмица или нямат никаква работа. Фиктивните работни места няма да станат реални дори ако последва нов икономически бум.

В същото време, чрез „гъвкавостта“ на работното време и работните места, капиталът атакува и ликвидира една по една различните социални придобивки на работниците, резултат от тяхната вековна класова борба. Доскоро работодателите бяха принудени да заплащат за тези придобивки. Така в САЩ процентът на здравно застрахованите е намалял от 69% през 2000 г. до 60% в 2009 г., като делът, изплащан от работодателите, спада от 74% на 54%. През 1980 г. пенсионната каса е плащала на 89% от пенсионираните, а през 2010 – само на 52% от тях. Много фирми налагат увеличено участие на работниците в застраховането им. Форд например от 2008 г. насам изисква те да плащат 20% за всяка медицинска услуга и по 400 долара за застраховката си, а всеки нает на работа след 2003 г. няма пенсионна застраховка и е трябвало да се откаже от помощите за наем, за образование на децата и от платения си отпуск.

Деиндустриализацията или „делокализацията“ (преместването на промишленото производство в страните на „Третия свят“, където работната ръка е най-евтина) се извършва с ускорени темпове. В англосаксонския свят, най-вече в САЩ и във Великобритания, тя маскира до известна степен процеса на прекаризацията, но поражда ред други нерешими проблеми, за които ще стане дума в това изложение. При такава система на трудовите отношения, профсъюзите се обезкръвяват бързо (в САЩ например сегашната численост на членовете им е стигнала своето най-ниско ниво от 70 години насам – от времето на прословутата „нова сделка“ на Франклин Рузвелт), а тяхната боеготовност е отстъпила място на пазарлъците и сделките между синдикалната бюрокрация и високоплатените чиновници на държавата и капитала. На много места работодателите сами създават конкурентни, угаждащи на тях и на държавата жълти „профсъюзи“, със заплащана от тях бюрокрация, поради което организирането на старата класическа синдикална съпротива срещу капитала се превръща във „фантазия“.

По-долу са представени някои, макар и частични, официални данни за процесите на „прекаризация“ в света, за тяхната скорост и за числеността на милионите „прекарии“ (вместо пролетарии) – на първо място в страните от „първия свят“, за да станат ясни мащабите на явлението:

Италианският град Прато (в региона Тоскана) е имал през 1989 г. 180 000 жители, в по-голямата си част текстилни работници. По същото време там пристигат 35 китайци, които работят нелегално в една малка изба. Двадесет години по-късно – през 2008 г. китайците в Прато са 45 000 или 1/5 от населението, работещи в 4200 китайски фирми, които произвеждат над един милион дрехи всеки ден. През 2010 г. само 20 000 пратчани имат редовна работа. Този бърз процес на превръщането на пролетариите в прекарии е типичен за глобализиращия се свят.

Според лидера на Японската конфедерация на профсъюзите Сакуджи Дайкоки над 17 милиона души в страната са на временна работа или работят на непълно работно време. Статистиката не дава точни числа за броя или процента на прекариите. Според други източници в Япония те са 1/3 от работещите, а в Южна Корея и Испания са половината от работоспособното население. В 30-те страни на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа, 1/3 от заетите напускат ежегодно работното си място, а в САЩ процентът им е още по-висок – 45%. Там през 60-те години на ХХ век средностатистически един работник е имал през живота си четирима работодатели, а сега те са станали вече девет. Друг бич: само в автомобилната индустрия в Мичиган през периода 2000-2009 г. са съкратени 3/4 от работните места. (Това се нарича функционална гъвкавост!) •

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *