Апокалиптичен оптимизъм

печат

time-41340_640В предишните броеве, по темата „Апокалипсис – кога?“ се заформи дискусия по темата за революционния потенциал около нас. Тя завърши с нещо като „песимистична теория за българския народ“ от Феранте Пала, на която бих искал да възразя. Без да твърдя, че аргументите ми са неоспорими, желая да обоснова надеждите си, че народът ни ще изненада видните доносници, патриоти и министри, които бързат да го определят като „шибан“. Целта ми не е да правя прогнози (историята познава достатъчно неудачни пророци) а да вдъхна кураж на онези читатели, които искат да работят за каузата на социалната революция зад стените на европейското гето, в което живеем.

За разлика от всички патриоти и повечето либерали, аз отказвам да разделям хората на народи, що се отнася до качествата им. Един народ може да бъде определен от език, култура, често дори от генофонд. Но да приписваме на народа личностни качества, да говорим като кръчмарски анализатори за „тъпите американци“, „мързеливите гърци“ или „шибаните българи“ е неточно (и следователно вредно) опростяване на нещата.  Грешно е да търсим в поведението на масите белези, които търсим в поведението на отделния човек. Във времената, в които дори искрените патриоти и радетели за българщината мечтаят да уредят децата си в чужбина, културата се създава по задокеански модели, а езикът все-повече се… интернетизира, не изглежда разумно да основаваме прогнозите си за поведението на хората в България върху поведението им през изминалите столетия.

Ако миналото не ни дава примери за значителни съпротивителни усилия на народа, то бъдещето може да се окаже много различно, защото факторите, които действат днес върху съзнанието на масите, са по-различни.

Тези фактори не винаги работят в полза на революцията. Глобализацията несъмнено води към криза в интернационалното статукво, но изходът от нея, ако вероятната световна война не бъде превърната в социална революция, ще бъде глобална империя на капитала. Роботизацията може да доведе както до освобождение на хората от труда, така и до заробването им под изключително гнусни форми на доносници и проститутки.

Без претенции за изчерпателност, ще посоча няколко фактора, които влияят на желанието за съпротива на масите.

Първият е бедността. Без съмнение, въпреки временните флуктуации, тенденцията по „нашите земи“ е към увеличаване на неравенството и с него – на бедността. Други фактори може да намалят ефекта от този, но неговото влияние лесно може да бъде прогнозирано и то ще бъде в посока увеличаване на желанието за съпротива.

Вторият фактор бих нарекъл „информираност“. Днес информацията се разпространява в безпрецедентни количества, скорости и форми. Засега този процес е успешно овладян и монополизиран от масмедиите, но технологичните предпоставки за измъкването на контрола от ръцете им са налице. Монополът върху разпространението на информацията може да им се изплъзне, ако инстинктът на потиснатите им подскаже нуждата от това. Контролът върху информацията е необходимо условие за контролиране на умовете на хората.

На трето място бих посочил реалностите на идеологическия фронт, върху който теориите за свободния пазар и националната държава сякаш имат абсолютно господство. Макар и общоприети в клишираната си форма, те не са адекватни на съвремието, обречени са на изчезване и инстинктът на народа му подсказва това. Друг е въпросът какво ще ги замести, може управляващите да намерят други модели за оправдаване на едно ново статукво, но днешните подлежат на неминуемо разрушение и това може да бъде… помирисано във въздуха.

Могат да се споменат и други фактори като безпрецедентната географска мобилност и екологичната криза в световен мащаб.

Тези фактори са валидни на глобално ниво и може би влияят по-силно и по-прогресивно в други места на планетата. Те обаче несъмнено влияят и тук, и силата им расте все-повече, за сметка на характерните черти на българския народ.

Един хубав въпрос би бил кой ще се съпротивлява, след като населението тук прогресивно намалява и застарява? Близо два милиона българи заминаха зад граница, а пенсионерите са все по-голяма тежест на бюджета, въпреки усилията на правителството да намали броя чрез пенсионната и здравната система. Никога старците не са правили революция и никога няма да направят.

Историята обаче не търпи вакуум. Ако населението на нашата страна не желае да живее в нея, ще се намерят хора с повече живец. Турците и циганите, въпреки че живеят по-трудно от българите, постепенно заемат мястото им. Все-повече бедняци от Запад се заселват в изоставените села, а вълната преселници от Изток постоянно се увеличава. Вероятно ни чака етнически все по-разнородно общество, което от своя страна би било част от едно по-еднородно в идейно отношение световно такова. България може и да не стане Пиемонт на световната революция, то тя, вероятно, няма да стане и бастион на нейните врагове. •

Наблюдател

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *