Архивите – неудобният за държавниците свидетел

печат

Тъкмо защото са нещо като бомба със закъснител за всяка властимаща, държавна котерия – светска, клерикална или светско-клерикална – меродавните, автентични архивни, документални източници, независимо из кои земни полушария се намират и от немай-къде що-годе съхраняват, винаги представляват някаква ако не директна, то поне потенциална угроза за съответните управленски, държавни структури. Това се отнася с особено пълна сила и дори за най-новите сюжети, представящи Българската национална история. Впрочем, веднага подир Деветосептемврийския държавен преврат от 1944 година, съветските чекисти от Сталинисткото човекоизтребително НКВД повсеместно изземват всички архиви на Българската тайна царска канцелария, конфискуват цялата налична документация от Министерството на външните работи, от Министерството на отбраната (МО), от Министерството на финансите (МФ), всички оперативни дела от Дирекцията на полицията и Държавна сигурност и от Разузнавателния отдел на Щаба на войската, сиреч, реквизират се целокупно държавните архивни документи на Царство България. Още тогава Съветският съюз съвсем официално оповести, че българските архиви са трофейни и макар доста късно, едва през 1995 година, Държавната Дума на новообразуваната Руска федерация прие Закон за защита на културните ценности, според който България в края на 2011 година получава над двадесет хиляди фотокопирани страници, заплащайки долар за всяка страница от реквизирания Български държавен архив и то в частичен порядък.

През 1951 г., по указание на Политбюро на ЦК на БКП, министърът на вътрешните работи Георги Цанков през 1951 година като на пожар търси прякото практическо съдействие на съветските архивисти, обръщайки се за тази цел към ЦК на ВКП (б), и в отговор на предявената молба Лаврентий Берия екстрено изпраща в НРБ вечно неизтрезняващия сарахош и душеприказчик Николай Прокопенко – директор на Централния държавен архив на Октомврийската революция и социалистическото строителство в СССР. И ето че на 10 октомври 1951 година бива издаден Указ № 515 на Президиума на Народното събрание (НС) за създаване на Държавен архивен фонд на НРБ. Ръководството на българското МВР изпрати горещо благодарствено писмо с гореща признателност „за непрестанната и безкористна братска помощ, интензивно, непрекъснато и регулярно оказвана на българския народ от непобедимата Болшевишка партия, Съветското правителство и лично от другаря Сталин!“ И понеже Архивният отдел влизаше в структурата на МВР, не се разрешава публикуването на Указа в „Държавен вестник“, който по инерция остава строго секретен чак до 1965 година, въпреки че от 1 ноември 1961 година отдел „Архивен“, заедно с двата централни архива: ЦДИА и ЦДА, е прехвърлен от МВР към Министерството на просветата и културата, докато окръжните държавни архиви в административно, бюджетно и кадрово отношение преминават към съответните окръжни народни съвети.

В началото на 2011 година – 22 години подир драматургическото, политическо самоубийство на болшевишкия комунизъм – поредната спечелила менте-изборите политмафия – ГЕРБ – извърши главоломна, пишман-административна реформа, която яко цапардоса и многострадалната архивна система. Проведоха се многобройни конкурси за държавни служители, между които и за архивисти, които обаче поголовно бяха фалшифицирани – нещо което дотогава нито една политическа камарила не си беше позволявала да осъществява толкова афиширано, с такъв ярко-главоломен, кралимарковски размах, – и в държавната администрация вредом се нацвъкаха легиони от некадърни „калинки“ до „калинки“. „Калинкилизирането“ не подмина и архивната система, но нека акцентираме върху нейната основна функция, а именно – опазването на документите в държавните архиви. До издаването на Указ № 515 на Президиума на Народното събрание от 10 октомври 1951 година даже почти афиширано, безпрепятствено бяха унищожавани със стотици тонове архивни документи, които под една или друга форма пречеха житейски и служебно на новите върло жадни за власт български партком-болшевикоиди, ентусиазирано-изграждащи уж най-социално-справедливото общество в историята на Човечеството, откакто свят светува! Като се започнеше с полицейските досиета, уличаващи и демаскиращи по-значителната част от „народните борци“ за полицейска агентура, и се стигнеше до наистина главозамайващата, епидемично разпространяваща се икономическа корупция и откровен бандитизъм, стимулиращ многобройния активно-борчески БКП-контингент, окупирал повсеместно всички държавно-общински длъжности, то още в първите години подир „сияйната“ дата 9.IX.1944 година всякакви подобни архивни бумаги се унищожаваха дори съвсем непроверявани, превантивно и незабавно. В град Хасково аутодафетата на предполагаемите компрометиращи архивни документи дирижираха първите секретари на Градския комитет на БКП Марко Лозанов (1944-1945) и Иван Станилов (1945-1946), когато на бърза ръка бяха превърнати в ефимерен дим няколко тона, вероятно орезиляващи новите властници и културтрегери, чиито имена биха могли скандално да изскочат из полицейската архивна документация. В мемоарите си Баню Вълчев Банев, който в периода 1951-1954 г. бил служител в отдел „Архивен“ към Окръжно управление на Хасковското МВР, описва как той, началникът на отдела Тодор Сталев и колежките им Радка Николова и Калинка Георгиева две години полистно проверявали полицейските архиви от преди 9.IX.1944 година със специалната задачата веднага да унищожават архивните материали, изобличаващи в една или друга степен членове на БРП (к) и ремсисткия контингент, които са сътрудничили в една или друга степен на полицейските служби в Царство България. Когато Радка Николова се натъкнала на обемистото полицейско досие на мъжа си Иван Николов, удостоверяващо, че редовно донасял на полицейските органи, изпаднала в несвяст, та се наложило колегите ѝ да потърсят екстрено медицинско съдействие от Бърза помощ. Въобще цяла кохорта от функционери на БРП (к) и РМС в Хасковски окръг били съпричастни в една или друга степен на царската полиция и нейния гуру Никола Гешев. (ЧА-МК ф. 17, оп. 25, а. е. 74) Полицейски сътрудници се оказали редица известни, местни партком-ратници: Георги Даскалов, Гавраил Карев, Марко Лозанов, Стефан Тепелиев, Кана Докузова, Васил Караджов, Доба Караджова, Спас Дерибеев, Господин Корцанов, Петко Велчев и още две-три дузини по-нискоразредни парткомунистически и ремсистки дейци. В една информативна записка през 1959 година до ЦК на БКП по този толкова щекотлив въпрос тогавашният първи секретар на Окръжния комитет на БКП – град Хасково Янчо Георгиев чистосърдечно-ревниво се тюхка, че докато полицейската агентура сред актива на Комунистическата партия е буквално повсеместна, то „нито един активист от хасковските анархисти не е станал каил да сътрудничи на полицията“. По същия повод може да се добави, че няма и абсолютно никакви документални данни през цялото тоталитарно, 45-годишно болшевишкокомунистическо всевластие в Хасковския регион за който и да е от хасковските анархисти да е оказвал някакво съдействие на репресивните органи на „народната власт“ и нейния Цербер – Държавна сигурност… През 1976 година, въз основа устната заповед на Кирил Богданов – тогавашен началник на Хасковския окръжен държавен архив – трима архивисти: авторът на този текст Марин Караиванов, Калинка Георгиева и Стоянка Атанасова преседяха горе-долу половин година в архивохранилищата на архива из мазетата на Окръжен народен съвет – град Хасково, както и в архивохранилищното депо в село Въгларово, Хасковски окръг монотонно ровичкайки като някакви глухонеми къртици всред прашасалите, прошнуровани и прономеровани архивни документи, за да издирят и предоставят на началството си предполагаемите – гузен негонен бяга! – документални компромати, уронващи и петнящи нравствено-етичния облик на дълголетния зам. председател и председател на Изпълкома на Хасковския окръжен народен съвет през 1956 – 1976 г. другаря Пандо Ванчев. Своеобразната архивна паспортизация все пак даде резултат, защото бяха издирени дисидентските спомени на хасковския партком-деятел Желю Илчев, в които, между другото доста цветисто, почти като в „Декамерон“ на Бокачо, се описваха сексуалните подвизи на Пандо с цял харем от засукани женоря в Хасковския вилает. Въпросното порнографско четиво повече не видя бял свят, тоест изчезна яко дим, а напористият службашки кадър на петър-танчевото БЗНС бе кооптиран за член на Държавния съвет на НРБ – 1971-1976 г. и назначен за министър на съобщенията – 1976-1986 г. По време на т. нар. „Възродителен процес“ – 1984-1989 г. – държавните архиви, както и всички чиновнически структури в НРБ, бяха буквално изправени на нокти! Чиновниците хем трябваше да съблюдават спецфункциите си, хем под строй да се бъхтят из къра и землищата на промишлено-аграрните-комплекси, събирайки с хайванско затъпение селско-стопанската реколта, тъй като българските мюсюлмани: помаци и турци масово бойкотираха прибирането на земеделската продукция, а и голяма част от тях – около 360 000 души – бяха депортирани от българските власти в Република Турция. Освен това, спрямо работещите в архивната система бе издадена тацитна, демек негласна заповед да се отпочне незабавното унищожаване на всички архивни документи, съдържащи мюсюлмански (турски) имена. Авторът на настоящия текст поради своята служебна обусловеност – архивист в Хасковския окръжен държавен архив – бе пряк очевидец при изгарянето на купища такива архиви, съдържащи турските собствени имена, презимена и фамилии на български граждани и то пред очите на учителите и учениците в дворовете на училищата в селата Караманци, Сърница, Ангел войвода и Боян Ботево, както и безмълвен участник в пренасянето с камиони на тонове архиви от хасковските индустриални предприятия, учреждения и училища към Димитровградските промишлени гиганти завод Вулкан и Химкомбината, където в пещите им се състоя аутодафето на антивъзродителната документация. Цялото това възродително мероприятие се провеждаше с някакъв тъп, гьонсуратски, средновековен фанатизъм, което обаче изобщо не пречеше на Партията-Държава БКП гръмогласно, патетично да ораторствува, че българският народ живеел уж в ерата на зрелия социализъм, което пък за сетен път дефинитивно доказваше аксиомната теза на Михаил Бакунин, че „Социализмът без свобода е робство и скотство“!… •

Марин Караиванов – МАКАР

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *