Бъдещето и анархизмът

печат

e4009cea2e010b7b9fb7c7ae73c57ce4„Утопията“ би била в състояние да поведе хората – стига да е убедително представена.

Бъдещето отдавна не е това, което беше – има такъв израз. Стремежите и вижданията на предстоящото остаряват, действителността често изпреварва мечтите и очакванията – попарва прекомерния оптимизъм или потвърждава хвърления наслука песимизъм. Мерилото на настоящето, чиито корени се намират в миналото, ни лъже.

Програмата на анархистите за промяна на обществото обаче не бива да бяга от „изобразяване на утопии“. За да съществува борба за промяна, е нужна определена, разбираема цел, буквално човек да може да си представи как ще живее в свят без държавност и без конкуренция с околните за хляба, покрива и други нужни за живота неща. Без този образ на бъдещето няма мотивация за борба. При това борбата ще изисква лишения, сервира рискове, налага дори и жертви, в това число и непрежалими. Ако днешният „избирател и данъкоплатец“ не види по-добра перспектива, както лична, така и за семейството си, за обществото, ако наистина това го вълнува, спрямо сегашното си положение, надали би се решил да „пусне питомното“. Нищо, че „питомното“ е доста диво и кръвожадно – той е роден в него, научил се е да се приспособява, да открива гънки на относително благополучие в иначе неблагополучната среда. Вероятността да го пребият „хулигани“, много добре известни на полицията, докато е в парка с внуците си, някак му се вижда „лош късмет“. Да го спрат и пак пребият вече полицаи, когато се прибира нощем у дома след веселба с обилна почерпка – и това е „да бях си траял и изпълнявал, нямаше да ме сполети“. Само че „лошият късмет“ зачестява – спестил пари за почивка, отива на плаж, но преди да стигне до морския бряг, го спират „собственици на имот“ и му искат пари. Седнал в ресторанта да се нахрани – изяжда кебапче с антракс, понеже някой дребнаво алчен е продал месо от болно животно в кланицата. Удари ли го болест – линейката първо не пристига навреме и може да се превърне в катафалка, второ – не го питат какво го боли, а дали е здравно осигурен. Обикновеният човек, свикнал да се нагажда, вече няма мегдан за нагаждане. Докато работи, ако изобщо има постоянна работа, все сколасва да не потъне, но утре ще го уволнят, съкратят, ще му задържат или намалят заплатата, докато такси, данъци, цени в магазина се качват. Пределът на приспособяване е близо, а за някои вече е достигнат.

Странното тук е, че чашата на търпението се оказва доста дълбока. Хем няма накъде да мърда, хем не смее да строши рамките, в които се задушава. Освен да изтрещи, да се обеси, самозапали, или застреля първия, който му е причинил щета. Или да си го изкара върху беззащитни – точно така правят все повече младежи, поклонници на идеологии с култ към насилието. Само че това не е излизане извън рамките, не е алтернатива – всички подобни деяния се вписват в логиката, духа и границите на реалните „ценности“ на капиталистическото общество, и то обществото на бедняците с остатъчни спомени за по-благо минало, ако не лично тяхното, то това на родителите им.

Без „утопична“ цел ни остава да импровизираме всичко от нула, и то всеки път. В хаоса на импровизацията предимство имат организираните – държавата преди всичко, бандите и бизнесгрупировките. В мъглата „искаме хубав утрешен ден, но не знаем точно какъв“ именно организираните налагат своите модели – но в тях и без това живеем всички: постъпките ни са съобразени с диктата на държавата, на бизнеса, както и на по-дребните от изброените дотук бандити. Тоест, след бурни, може би даже наистина масови размирици, Матрицата на текущото ни съществуване просто ще се презареди. Вероятно дори в по-безмилостна версия. И страхът от това „да не стане по-зле“ блокира съпротивата. Просто защото несъзнателно е прието за истина, че „по-добре е невъзможно да стане“. Напротив! Може! Но от само себе си няма да се случи.

Така „утопията“ би била в състояние да поведе хората – стига да е убедително представена. Липсата на ярка картина обаче буди недоверие, наборът отвлечени лозунги поражда подозрението, че авторите на „утопията“ сами не вярват в нея, сами не знаят какво искат – как да последваш идеите на несигурни в целта си хора!

Да, бъдещето се променя с настоящето. Открития, неочаквани технологии, непредвидени обстоятелства, дори баналните масови вкусове объркват подробните чертежи на „утопията“. Чудесата обаче ще се обърнат с „тъмната“ си половина, ако не строим „утопията“, в която те са поставени към нас със светлата си страна, защото ще липсват групировки с власт и изгода от „тъмната страна“. Ако сега не започваме да градим свят на свобода, равенство и солидарност, то роботите ще ни оставят без средства за съществуване, ще станат наши надзиратели, а останалите чудеса ще се изливат върху днешните елити, ако изобщо ни пощадят.

Не предлагаме работа за идеално бъдеще. Предлагаме такова бъдеще, в което всеки сам, заедно с другите хора, да може да строи свое лично бъдеще – и то да е добро не само за него, но и за околните – само така няма да си съперничи с тях, а ще получава помощ. •

Васил Арапов

Подобни публикации

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *