„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

(продължава от миналия брой)

В тази работа – стимулирането на революционната енергия и вдъхновяването на масите – Бакунин няма равен. Неговата революционност е неизтощима, фантастична и заедно с това дълбоко реалистична – толкова реална и фантастична, колкото е и самата революция.

Безброй илюстрации се намират в неговата „Изповед“, в по-сетнешната трескава преписка, която е водил през 1870 г. Той ту заявява, „че е пристигнал, за да се сражава и да умре“, ту съобщава по повод неудачния революционен опит, че „делото е само отложено“, ту подстрекава другарите си: „остават ви три или четири дни, за да извършите революцията“, ту изразява възторга си по повод действията на комунарите и т. н. и т. н. (II-5, 7, 11)

При цялата си неприязън към якобинците, неговата тирада за хората от 1792 и 1793 г. е възторжена: „Те бяха бесни и успяха да разбесуват цялата нация. Или по-скоро, бяха най-енергичният израз на страстта, въодушевила цялата нация“. (II-41)

Неговата революционност достига стихийна, почти нечовешка сила в гениалния и патетичен памфлет „Писма до французина“:

Спасете Франция чрез анархията. Развържете тази необуздана анархия както в селата, така и в градовете, развихрете я в цялата шир, така, че да се понесе като бясна лава, смитайки и разрушавайки всичко по пътя си: всички врагове и прусаци. Зная, че това е героичен и варварски начин… Но вън от него за Франция няма спасение… Само отчаяната и дива енергия на нейните синове и дъщери, които са длъжни да избират между робството по пътя на „цивилизацията“ или свободата по пътя на свирепата борба на пролетариата… Нужно е само и селяните да бъдат овладени от бесовете, а само една анархистическа революция може да ги всели в телата и в душите им.

Бакунин не се страхува от ужасите на гражданската война – от жертвите на хора и имущества, от лавата, изгаряща заедно с враговете и натрупаните със столетия ценности. Обществото, спасяващо се по този начин, няма да загине. Ще го спаси вътрешният му инстинкт за самосъхранение и силата на обществената инерция. Отвън за него въобще няма опасност, понеже историческият опит е показал, че народите никога не представляват такава страшна сила, каквато са в моментите, когато се превръщат в „бурно море“. Обратно, те са слаби именно тогава, когато са обвързани с властническия порядък. (IV-169, 181, 187-190)

И когато Бакунин говори на пропагандистите, изпращани във френските села:

…Който иска да прави пропаганда в полза на революцията, е длъжен сам да бъде революционер. За да вдигне хората, самият трябва да бъде обсебен от бяс… (II-49) Тези думи не биха могли да бъдат приложени към никого с по-голяма пълнота и право, отколкото към самия него.

От всички стихии, враждебни на Бакунин, най-далече от него и най-ненавистна му е била стихията на опортюнизма. Изкуството на маневрирането му е било съвършено чуждо. За него е било немислимо – поради променените условия и неблагоприятната конюнктура – да се отклони от пътя, признат веднъж за верен. Каквото и да го е заплашвало по набелязания път – поражение, плен или смърт, – отстъплението за него е било невъзможно. Бакунин е бил нравствен максималист от главата до петите. Там, където е възниквало революционно дело, той е ставал негов редник. Йерархическите въпроси не са възниквали никога пред него, по силата на мировъзрението му. („Във всяко сериозно дело – пише Арман Рос, един от най-близките му съратници – Бакунин винаги вървеше пръв, в първата редица“.)

Сериозни дела за него са били всеки бунт, всяко въстание, всяко движение против властта и в тях той е внасял, изисквайки същото и от другите, целия си присъщ нему практически идеализъм. Тук са били неговият дълг и неговата любов. („Заради успеха си – е поучавал той млад свой съмишленик – революционната дейност трябва да търси опора не в подлите и ниски страсти…, без висш, човешки идеал, никоя революция не ще възтържествува…“)

Вярата в своето призвание – истинският признак на гения – се пробужда в Бакунин рано и не го напуска никога. За пръв път тя получава патетична формулировка още при встъпването му в кръжока на Станкевич: „Божията ръка – пише той – е начертала в сърцето ми тези свещени думи, които обгръщат цялото мое съществувание: Той не ще живее за себе си…

Каква е главната идея в живота? Това е любовта към хората, към човечеството и стремежът към съвършенство във всичко“. На тези редове е било съдено да станат мото на целия му живот. В едно от следващите си писма от 1841 г. той още по-пророчески се приближава до темата за своето жизнено призвание: „Животът е блаженство, но не в нирвана, а такова, където бурята свисти и черните облаци надвисват, за да се слеят във висша хармония“. Нима тези думи не са истинско предзнаменование на могъщия и страстен вопъл на буревестника, прозвучал, като оръдеен изстрел във финала на насечената, но вдъхновена Бакунинова статия „Реакцията в Германия“?

В „Изповед“, като обобщава стремежите на младите си години, Бакунин пише следните забележителни слова:

Да търсиш своето щастие в чуждото, своето собствено достойнство – в достойнството на всички обкръжаващи те, да бъдеш свободен в свободата на другите – ето моята вяра и стремежът на целия ми живот.

Тези думи са най-точната програма на цялата му по-нататъшна дейност и най-пълната и вярна негова характеристика. •

Алексей Боровой

Вижте също: „Вместо послепис след „Бакунин“ на Боровой: Изповед, като на син пред своя… духовен баща“

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *