„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

(продължава от миналия брой)

Така обективният ход на нещата и световните причинно-следствени връзки, определящи мястото на човека в космическия поток, подготвят собствения си отрицател, който постоянно напредва в дълбините на бунтарските си замисли и усъвършенства своите практически методи. Революционерът не е фокусът на историята, изхвърлен от стихийните ѝ сили върху нейната сцена, за да му даде възможност „да се налудее“; революционерът влага в своето отрицание силата на своя субективен исторически смисъл, като продукт на „разумната“ действителност. Бунтовникът може да е сгрешил в изчисленията на обективните условия на съществуванието, в патоса на своя порив може да е рискувал да поиска „невъзможното“, да е извършил тежки грешки, разкривани от последващата история, но самото му право на бунт е безспорно, по силата на обективния ход на нещата и на иманентния му творчески инстинкт. Грешките в изчисленията, стратегическият крах и дори разгромът не принизяват нито правата ни, нито нашите реални възможности да се гмурнем в „разумната“ действителност и да опитаме по своему да променим „обективния“ ход на нещата. Това е война, в която победител може да бъде всяка от страните. Историческият опит е показал, че именно „научните теории за общественото развитие“ са най-обилният източник на грешки; обективният ход на нещата дава право на революционера, независимо от степента на съвършенство на неговите априорни формули.
Подобно построение обаче няма нищо общо със сляпата вяра, с „вярвам, защото е абсурдно“ на Тертулиан. “… Какво е логично в природата и в историята? Не е толкова лесно да се определи… За да се знае това до такава степен, че никога да не се греши, трябва да се познават всички причини, влияния, действия и противодействия, определящи природата на всяко нещо или факт, без да се изключва нито една от причините, дори най-отдалечената или най-слабата. Коя наука или философия може да се похвали, че е в състояние да обхване и да изчерпа всичко това в анализа си? Трябва ли заради това да се съмняваме в науката? Трябва ли да я отхвърлим затова, че ни дава само онова, което може да даде? Това би било безумие, много по-зловредно от първото“.
Свободата в отношението към „разумната действителност“, към „естествения закон“, се заключава в познанието, признаването и използването им за целите на по-нататъшното освобождение. Задачата на науката е откриване и систематизиране на законите, а задача на практиката е въвеждането им, по пътя на народната просвета, сред широките маси. Успешното осъществяване на тези задачи решава въпроса за практическата свобода, понеже с усвояването на тези закони отпада необходимостта от институциите на принудата в съвременното обществено устройство. Човекът е свободен, доколкото признава и се подчинява доброволно на естествения закон; регулирането отвън трябва да отпадне.
Дори да се признае, че гносеологичният и психологическият бунт против „закона като такъв“ е възможен, че ако не цялото общество или някаква обществена организация, а отделен конкретен индивид – в пристъп на неистов логизъм, на теоретически или практически егоцентризъм, накрая, в резултат на катастрофален афект, може да вдигне глас против основите на битието, все пак ще бъде ясно, че подобен бунтар въстава не против законите и закономерностите, а против самата тяхна идея, против нормите на собственото си съзнание.
Бакунин никога и никъде не е проповядвал такава крайност. Неговият бунт против „науката“ и „научните закони“ или против империалистическите претенции на разума въобще е бунт против правото на науката и научния закон да имат самостоятелно битие, а не против стремежа на науката към създаване на свои „логически единства“, не против опитите, с помощта на своята специфична методология, да обясни самия живот. Неговият бунт е насочен срещу опитите да се подчини животът на науката, против наивните претенции на последната да вярва, че нейните закони са законите на истинското битие, против опитите да се разкрие същността на живота, с помощта на нейните – по неизбежност ограничени – формули – да се разбере светът като „представа“. Прагматичният смисъл на научното знание е напълно ясен на Бакунин. Разбира се, ограничената роля на научното знание, противопоставянето на неговите скромни възможности на всемогъществото на живота не може да бъде оправдано от гледна точка на последователния позитивизъм, но именно този непоследователен позитивизъм, проведен съвсем последователно в цялото бакунистко учение за живота, е основната черта на неговата философия. Бакуниновото „Света ще преобърна“, независимо от съблазнителния титанизъм на тези думи, съвсем не е лозунг на революционера-полубог, опитващ се да разтърси междупланетните пространства.
„Всичко ще преобърна“ има обаче необятни хоризонти, ограничени не само от обективните норми на битието, но и от революционния гений и здравия смисъл на самия Бакунин. То има отношение към всяка историческа форма на обществено устройство, към всяка социално-правова система, макар и да въплъщава идеално очакванията и указанията на даден момент, но само към него. Доколкото за Бакунин възходът на реалния човек от животинското към човешкото не е имал предели, за него не би могъл да съществува позитивен обществен строй, който би поставил точка на по-нататъшната еволюция на човешките общества. Бакунин никъде не е изразил това пряко. Борбата срещу властническия фанатизъм го завладява до такава степен, че той, реалистът, прекарал целия си живот като скиталец, не може да отдели време за разсъждение за „другите светове“, които ще възникнат върху развалините на държавите. Мисълта за невъзможния краен анархистически идеал обаче, мисълта за „перманентната революция“, по мое убеждение, е трябвало да бъде естественият извод, произтичащ от общата философска концепция на Бакунин. В това още повече ни убеждават думите, стоящи зад „всичко ще преобърна“, във фразата, приписана на Бакунин от Райхел: „пред вечността всичко е напразно и нищожно“. Твърде очевидно е, че тези думи имат смисъл само ако „всичко ще преобърна“ визира нещо позитивно и историческо, което не постулира личността като метафизическо „Аз“. Ако Бакунин се опитваше да се утвърди в качеството си на извънвременна и извънпространствена субстанция, абсолютно независима и свободно творяща, то за нея естествено е трябвало да отпадне заплахата от „вечността“.
Перманентната революция не може да бъде тълкувана като непрекъснато отрицание, като отрицание заради самото отрицание. Революцията винаги съдържа в себе си градивен смисъл – не само в призивите и в лозунгите, но и в труда, в работата за укрепването на „новото“. То трябва да премине през стадия на приспособяването, на услугите, преди да бъде отхвърлено на свой ред от процеса на перманентната революция в името на нови търсения. Теоретичното отрицание в сферата на мисълта и практическото отрицание в сферата на бунта настъпват тогава, когато завоеванията на революцията са встъпили в автоматичната фаза на своето битие, която ще завърши като фетиш.
Перманентният бунт на Бакунин е отрицание на „Царството Божие“ на земята – тази последна точка, в която толкова дълго е вярвала и продължава още да вярва социалистическата есхатология. Те обаче не са краткотрайно увлечение по вечната мания, неспособно да се спре за миг, за да си даде сметка за ставащото. Зад стихията на бушуващото в Бакунин отрицание, зад неговия разрушителен патос изследователите обикновено не могат да почувстват мощта на неговия градивен гений. Цялата Бакунинова философия на историята се свежда за него до две равнозначни положения: отрицание на животинското в човека и утвърждаване на човечното в него. В реалния живот двата постулата се сливат в едно, понеже се взаимно се следват и неизменно обуславят. По такъв начин, във философско-историческата концепция на Бакунин отрицателният елемент е напълно уравновесен от положителния.
Крилатата фраза на Жул Елизар – псевдонимът под който през 1842 г. Бакунин публикува прочутата си статия „Реакцията в Германия“, – с която въпросната статия завършва: „Духът на разрушението е творчески дух“ или „Страстта да разрушаваш е творческа страст!“ и която мнозина тълкуват като универсално-абсолютната формула на отрицанието, е по същество формулата на културата, изразена с гениална лаконичност, която няма нищо общо нито с нихилистичната взискателност, нито с упоритостта на скептиците. Тази крилата фраза, предвестник на бурята, разкрива превъзходно смисъла на бакунинското отрицание. Разрушението е присъщо и неделимо от творчеството. То има смисъл само дотолкова, доколкото е съпътствано от съзиданието. Върху това е поставен акцентът на крилатата фраза. Най-много може да се говори за равноправие на двете части на формулата и тя не трябва да се тълкува в смисъл, че Бакунин изобщо не е искал да строи и е черпил енергията си изключително от отрицанието.
Обратно, утвърдителният патос на Бакунин е могъщ, убедителен, радостен. Неговата свобода не е само бунт срещу робството, но и освобождаване на новия свят. Никой социолог не е успял да покаже така необходимостта от „съществуването на второто“, както Бакунин. Неговото „революционно дело“ изисква не само разрушителни страсти, но и воля за създаване на ново общество: „отрицателната страст е абсолютно недостатъчна, за да се издигнем на висотата на революционното дело, но без нея последното е немислимо и невъзможно, защото не може да има революция без всеобхватно и страстно разрушаване – спасително и плодотворно разрушение, – защото само от него и чрез него се зараждат и възникват нови светове“. (I-90) •

АЛЕКСЕЙ БОРОВОЙ

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *