„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

(продължава от миналия брой)

Бакунисткият проблем на последователното човешко освобождение е едновременно с това и проблем на културата. Отрицанието на животинското като фактор на прогреса предполага не само стихийни, вътрешни изменения, не само придобиване на нови истини, извлечени от безкрайните дълбини на духа под влиянието на непознаваемите капризи на „всемирната логика“, но и целенасочена борба, прилагане на абстрактно „мислене“ и „мускулна сила“ към конкретните нужди, натрупване на опит, неговото предаване, по-нататъшно развитие и т. н.
Бакуниновата лава се стича и изгаря всичко по своя път, за да разчисти място за утвърждаване на нови ценности, а не за фетишизиране на сметища. Бакунин е могъл да изложи Рафаеловата мадона на крепостните стени на атакувания от абсолютизма Дрезден, могъл е да вдигне светотатствено ръка срещу „Тюйлери, Парижката света Богородица и дори срещу Лувъра“ в първите дни на социалната революция, като на монументи, неотделими от деспотизма в паметта на парижкия пролетариат (IV-197), но подобни проекти на разрушението за Бакунин не са били нито „Изкуство заради самото изкуство“, нито божествена игра на безотговорно разрушителния дух.
Бакунин е вкусил прекалено много от плодовете на най-изтънчената човешка култура, за да не знае действителните мащаби и стойност на обектите на своите посегателства. Никаква веднъж постигната култура обаче не е могла да се превърне за него във фетиш, затормозяващ по-нататъшните човешки постижения. Културата е премяна, в която човек облича историческите си потребности. Със съдбата на последните е свързана и съдбата на културата.
Ако обобщим казаното дотук, считаме, че имаме право – колкото и парадоксално да звучи това за традиционните представи – да говорим за системата на Бакунин, дори за Бакуниновия „догматизъм“.
Бакунин не е учен, нито експериментатор, макар че в други условия при хегелианската си начетеност и изключителната диалектическа надареност би писал трактати по всички правила на схоластиката. Той не е и спокоен, хладен наблюдател. Бакунин е преди всичко трибун, импровизатор, който винаги сяда на писалището с някаква практическа цел. Дори затрупан от своите многобройни основни теми, отстъпления, подробни вмъквания, разчистване на сметки и пр., той неотклонно и настойчиво се връща към едни и същи основни линии на своя мироглед, които поддържа с една и съща аргументация. В крайна сметка, ядрото на неговото учение може лесно да бъде изолирано от общата маса на неговите съждения и да образува това, което нарекохме негова „догматика“.
* * *
Своите философски позиции Бакунин определя като позитивизъм и научен материализъм. Позитивизмът, наричан от него също „рационална наука“, „всемирна наука“ или „рационална философия“, е за него преди всичко освобождение от призраците на религията и метафизиката. Позитивизмът е система, която не приема нищо на доверие, отнася се критично към всички явления, построява всички свои твърдения върху опита. Позитивистката система не е аристократична или авторитарна като религията и метафизиката, а свободна и демократична, която се строи „отдолу нагоре“. Нейно основание е достъпният всекиму опит. Изходната точка на позитивистката социология е природата, а пътеводна нишка – самата физиология на човека. (III-152-155, IV-54)
„Научният материализъм“ е „действителното основание на всяка истина“.
Докато оформя своите разбирания за материализма и материята, главно в споровете си с идеалистите, Бакунин отхвърля решително идеалистическата концепция за материализма. Тя е уродлива операция над света на опитите, целяща порицаване на „презряната материя“. Материята на идеалистите е толкова произволна и недоказуема представа и същност, каквито са Бог, Сатаната, Безсмъртната душа и пр. Тяхната материя е „нисша инертна, безформена и безжизнена маса“, „остатък от реални същества, на които са били отстранени силата, движението, живота, ума“ (който идеалистите наричат „дух“). Бездейна и глупава в сравнение с идеалистическия бог, тя е плод на собственото им идеалистическо въображение.
Под материя и материален свят Бакунин разбира „целия сбор, цялата стълба от действителни неща и същества, като се започне от най-елементарните неорганични тела и се стигне до строежа на мозъка…, всички прояви на реалния свят в човека и вън от него…“ Материята на Бакунин „не е презряната материя“ на идеалистите, не е caput mortuum (безжизнен труп), не е измислица. Тя е жива, „стремителна, вечно подвижна, деятелна и плодотворна“. (II-148, V-62-65)
В основата на неговата обща материалистическа представа за същността на световния процес лежи следната „аксиома“: „Всичко, което съществува, всички същества, образуващи безкрайния свят на вселената, всички съществуващи в света предмети, каквато и да е тяхната количествена и качествена природа, големи, средни или безкрайно малки, близки или безкрайно далечни, си въздействат и противодействат взаимно, пряко или косвено, независимо от желанията ни. Тези непрестанни действия и противодействия се комбинират в единно движение и съставляват това, което наричаме причинност, живот и всеобща солидарност“.
„Всеобщата солидарност“ – пояснява Бакунин – това е всемирна, естествена и необходима, но съвсем не предопределена предвидима комбинация от безкрайно множество частни действия и противодействия. Разбира се, тя не е „нещо абсолютно“, а е производно, резултат от едновременното действие на частните причини“, образуващи „всемирната причинност“.
Бакунин е убеден, че в подобна конструкция на космоса „няма място нито за предвзети планове, нито за „предварително предвидени и инсталирани закони“, и че между така построеното „реално всемирно единство“ и „идеалното единство“ на религиозната и философска метафизика няма нищо общо.
Но – възможно ли е познанието на „всемирната причинност“, ако няма „творящ“ световете – понеже Бакунин счита, че понятията „Творец“, „творение“ са способни да породят недоразумения с представи за живота – даден отвън, чрез един първоначален тласък, импулс – за раждане, развитие и смърт на всяко същество, на всеки свят? Не! „Абсолютната свързаност и безкрайност на реалните трансформации на вселената“, „можем да предполагаме с разума си, като вечно движеща се и действена солидарност, като всемирния живот, но никога не можем даже да ги обхванем с въображението си и още по-малко да ги опознаем“. (III-156-162, 176-177. Ако във въодушевеното лирично определение на материята се чувстват нотки, които сякаш нарушават позитивистката хармония, то те са следствие от учението за единната, безкрайна, всемогъща и затворена в себе, си непознаваема „всемирната причинност“, която не е добита от опита и създава нова метафизична същност.)
Атеизмът на Бакунин е логически извод от неговата материалистическа концепция за света. Бог с неговите атрибути е продукт не само на идеалистическата логика, но и на логическите антиномии на идеализма, понеже идеалистите постулират едновременно бога и човечеството, безсмъртието и човешката култура, абсолютизма и свободата. У тях, човечеството е откъснато от света и поставено между двата идеалистически полюса – божественото и животинското, без да разбират, че тези понятия характеризират една и съща същност.
Бакунин извършва щателен преглед на така нар. доказателство за „божието битие“, разкривайки последователно призрачността на аргументацията – учението за традициите, т. е. за древността и всемирността на вярванията, за първоначалната световна хармония, за абсолютното съвършенство на бога и т. н.
Бог е продукт на човешката мисъл, бог е абстракция, родена в определени исторически условия, от определени исторически причини. Исторически позитивните религии са плод на колективното съзнание. Те са специфично отражение на някои страни на обществения процес. Религиозното вярване израства от инстинктивния и страстен протест на човека против непоносимите условия на земното съществувание. При масите, които не са израснали до осъзнаване на социалната борба и социалната революция, божествеността става символ на последващото възмездие за изпитаната несправедливост на земята. Така небето се „обогатява с отпадъците на земята“.
Израснала от човешкото съзнание, небесната символика обаче подчинява човека и неговото реално съществувание. Тя се преобразува в самодостатъчна и независима същност и властва неограничено над породилия я творец. От днес бог е всичко, светът – нищо; бог е господар, човекът – роб. Религията убива разума у човека, производствената му мощ, чувството за справедливост, стремежа към човечност. Идеализмът, изповядващ божественост, осъжда човека на „безизходно скотство“. Ако човек иска да бъде свободен, той е длъжен да отхвърли и разруши религиозната система, защото исторически божеството се е превърнало в съюзник на тираните, на мъчителите и експлоататорите на народните маси.
Обръщайки се към съвременните му събития, Бакунин поставя въпроса:
„…Къде бяха материалистите и атеистите? – В Парижката Комуна. А къде бяха идеалистите и вярващите в бога? – В Народното събрание. Какво искаха парижките революционери? Те искаха окончателното освобождение на човечеството, посредством освобождението на труда. А какво иска сега победоносното Версайско събрание? Окончателното падане на човечеството под двойното иго на духовната и светската власт…“
Теоретически и практически човешката свобода е възможна само при категоричното унищожаване на „фикцията за небесния владика“. (II-150-163, 182-186, 259-260, 267, 280; III-149-152, 166, 176, 180; IV-102-104; V-60-67.) Забележките на отделни критици на Бакунин за религиозното или мистичното в неговите възгледи, са построени върху недоразумения. Без да говорим за неговата обща концепция, изключваща категорично всичко „божествено“, у него на тази тема има и определени указания, които не оставят никакво място за съмнения. Още в статията си „Реакцията в Германия“ той пише: „Ние сме длъжни да действаме не само политически, но и самата наша политика трябва да действа религиозно – религиозно, в смисъл на свобода, чийто единствен истински израз е справедливостта и любовта“. В недатираното си писмо до Э. Сторжевский той пише, че „напълно се е отказал от това да признае бог научно и теоретично“, но го търси „в хората, в тяхната любов, в тяхната свобода и сега в… революцията“. Тук мистична е не същността, а терминологията. Става дума не за вяра в бога, а за трудността или даже за невъзможността да се дефинират понятия с терминологията на чистия разум. Свободата, революцията, равенството и някои други понятия, като завършени реални единства, са нещо повече от механичната съвкупност на политически, исторически, психологически и други представи, свързани с тях. Те говорят не само на нашия разум, но и на нашите чувства, на нашата воля, на нашата природа като цяло. Тези лозунги и митове се превръщат в нещо, което често остава неосъзнато и от самите нас. Тях Бакунин нарича „религиозни“.
При това, той счита за нужно да подчертае, че научният материализъм проявява себе си в живота като практически идеализъм; обратно, идеализмът, независимо от близостта му до небето и всички негови вербални финтифлюшки, е изкалян в действителния живот от най-вулгарния материализъм. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *