„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

(продължава от миналия брой)

На фикцията за човешкия разум, опитващ се да обясни и да оправдае света, материалистът Бакунин противопоставя самия живот.
Тук в самия Бакунин като че ли се води някаква борба. Рационалистичните елементи на неговия светоглед се опитват да защитят своята самостоятелност.
Син на привилегирован и просветен кръг, всестранно образован човек, бившият хегелианец и настоящ революционер е пропит с освободителните традиции на епохата на Просвещението, принципите на 1789 година, на утопистите. Гениален диалектик и безграничен ентусиаст, Бакунин, разбира се, не може да не плати дан на „просветата“, на „науката“, на „мисълта и разума“.
„Мисълта“ определя мястото на човека в животинския свят. „Мисълта“ отделя „човешкия мир“ от всичко останало в органичния свят. „Мисълта“ твори историята на човечеството. Увлечен от великата координираща сила на човешкия разум, Бакунин отъждествява разума, идеята, логоса с реалната действителност. „Всичко, което е естествено, е логично и всичко, което е логично, съществува и трябва да съществува в реалния свят: в природата, в собствения смисъл на тази дума и в по-нататъшното развитие – в естествената история на човешкото общество“.
„Науката“ е универсално средство за освобождението на човечеството.
На религиозната и метафизическа мисъл, която постулира „съществуванието на бога“ и с това налага ограничения на правата на човешкия разум, отказ от чувството за справедливост и отрицание на човешката свобода, Бакунин противопоставя „рационалната наука“ и „пропагандата на социализма“. Рационалната философия не е авторитарна, а е анархистична: „тя се организира свободно отдолу нагоре и признава само опита като свое единствено основание… Бог, Безкрай, Абсолют… се отстраняват напълно от рационалната наука“. Така Бакунин завършва своите рационалистически твърдения с истинска прослава на „всемирната наука“: тя е „едно от най-скъпоценните съкровища“, „едно от най- славните дела на човечеството“. Нейната гибел би била връщане на човека с няколко хиляди години назад към състоянието на неговите прародители – горилите. Като поставя трагичния въпрос: какви са причините за бавния прогрес, близък до стагнация, довеждаща до отчаяние, което представлява най-голямото нещастие на човечеството, Бакунин отговаря: „Причините са много и една от най-важните, разбира се, е невежеството на масите“. (II-276; III-150-158)
С това си преклонение пред знанието и науката, Бакунин е наследник на епохата на Просвещението и на утопистите. Зрелият Бакунин обаче не е само това. Редом с рационалистическите струи във философията, от него бликат други могъщи потоци и в тях се разкрива истинското значение на бакуниновото творчество. В тях той черпи силата си за построяването на своята оригинална, последователна анархистическа философия на историята.
Като изпреварва съвременния „антиинтелектуализъм“ и предугажда фината аргументация на Анри Бергсон, Бакунин пише красноречива страница, посветена на автоматизма на „вкочанените“ идеи:
„Всяко ново поколение намира в люлката си цял свят от идеи, представи и чувства, които получава в наследство от миналите векове…, както в света на фактите, въплътени и реализирани в хората, така и във всички обкръжаващи го неща от първите дни на живота му… Човешките идеи и представи първоначално не са били нищо друго, освен продукт на действителни факти и събития… По-късно… те придобиват сила, достатъчна, за да станат на свой ред причина за нови явления… Те завършват с това, че променят и преобразуват, наистина много бавно, човешкото съществувание, обичаи, институции – с една дума всички отношения между хората в обществото… И когато поколението достигне зряла възраст…, то намира в себе си, както и в заобикалящото го общество, цял свят от установени мисли и представи, които му служат като изходна точка и му дават своего рода суровини или тъкан за собствената му интелектуална и морална дейност…“
Тази великолепна страница, разкриваща обусловеността на духовния живот на човечеството от неговото минало, неразривната връзка между всички морално-интелектуални достижения на човечеството, гигантския колективен труд, изразходван за придобиването и укрепването на идеи, превръщащи се по-късно в общ фонд, е заедно с това и най-мощният бунт против приемането в наследство на „нелепи, но неизбежни идеи, фатални в историческото развитие на човешкия ум“, идеи, „освещавани в течение на векове от всеобщото невежество и глупост, както и от добре осмислените интереси на привилегированите класи…“ и т. н.
Тази страница е страстно възмущение против поробването на човешките маси от колективното съзнание на предшестващите общества, против обкръжението на всяко общество и на всяко поколение в него от своеобразната интелектуално-морална атмосфера, поглъщаща наред с чувството за безопасност и чувствата на рутинност, посредственост и общност на интересите. „В тази неизбежна и заедно с това отвратителна опека са заложени високите препятствия към моята реална свобода – на моето поколение и на моето общество“. (II-273-276)
По-нататък пламенният протест срещу заробването на настоящето се превръща в открита атака против „идеята“ въобще и нейните претенции за господство над живота. Мисълта създава единство, но то не е конкретно и реално. Идеята винаги е абстрактна и затова винаги е отрицание на реалния живот. Науката живее отразен, несамостоятелен живот; тя констатира представи, понятия за живота, но не е самият живот. Тя има определени граници и е длъжна да помни, че не е всичко, а само част от всичкото, част от живота, от безкрайния живот на световете или поне от живота на човешките общества.
За мисълта и за науката са достъпни само постоянните отношения и трансформации на нещата, но не и тяхната материална и индивидуална същност, не самата реалност и истинският трепет на живота. Науката мисли за живота, но не мисли самия живот. „Науката е непоклатима, безлична, безчувствена, обща, отвлечена… Целият живот е бързо протичащ и преходен, тръпнещ от реалност и индивидуалност, от чувствителност и стремежи, от страдания и радости, от потребности и страсти. Той сам, самопроизволно, твори неща и всички реални същества. Науката не създава нищо, тя само констатира и признава творенията на живота. „Тя е безсърдечна… не може да схване конкретното и може да се движи само в абстракциите. Вмешателството на хората на науката и на традиционните теоретици на историческия процес в непосредствените житейски дела – не само че е безполезно, но е и дълбоко вредно. Техните формули и доктрини опростяват и изтощават живота. Предлаганото и сътвореното от тях е „бедно, до смехотворност отвлечено, лишено от кръв и жизненост, мъртвородено…“
Бакунин произнася безпощадна присъда над правителството на „учените“. То може да бъде само аристократично, „безсилно, смешно, безчовечно, жестоко, угнетяващо, експлоатиращо, зловредно“. „Всички извори на живота биха пресъхнали под неговото абстрактно и многоучено дихание“. „Управлението на живота от науката не би могло да има друг резултат, освен оглупяването на цялото човечество“.
„Това, което аз проповядвам – заключава Бакунин, – е бунт на живота против науката“, защото науката е едно вечно жертвоприношение на светкавично протичащия и преходен, но реален живот пред олтара на вечните абстракции“… (I-237, 272; II-192-197, 202; III-155, 175)
Бакунин обаче е далече от отрицанието на „авторитета“ въобще. У него „няма абсолютна вяра в никого“, тя би го превърнала в роб, в „оръдие на чужда воля и интереси“. Той обаче е склонен да признае авторитета на специалиста, обусловен от свойственото за съвременното общество разделение на труда. В едни истински свободни и равноправни обществени условия, всички са длъжни да се редуват като ръководители и ръководени. Щом няма и не може да има „постоянен, универсален авторитет, понеже не съществува универсален човек“, то доброволната и временна „взаимна власт не може да не съществува“. Накрая, Бакунин е готов да признае „абсолютния авторитет на науката“, но отхвърля „непогрешимостта и универсалността на представителите на науката“. (II-168-171)
Животът, първенството на живота, е централен фокус на бакунистката философия. Животът крие в себе си неограничен творчески потенциал, той е самото творчество. Животът е конкретен и реален; той господства над мисълта и определя волята. (II-74, I-237).
С мъжествени, изковани слова Бакунин изразява любимия принцип на своето философстване: „Живот с всички свои преходни възвисявания и великолепия – надолу в многообразието и смърт със своята вечна и несравнима монотонност – нагоре в еднообразието на единството“. „Реалното многообразие е живот, логическото единство – смърт“. (В ранните писма на Бакунин има огромен брой твърдения, предвещаващи неговата зряла философия за първенството на живота над абстракциите. В писмата му от Петропавловската крепост звучат упорити и патетични химни на жизнен реализъм и постоянно осъждане на метафизиката и абстракциите. Те – вън от всяко подозрение – са в пълно съзвучие с мислите на свободния, анархистическия Бакунин.)
Тук е ключът към това понятие, което е същността на анархистическото мировъзрение – СВОБОДАТА. Свободата в учението на Бакунин е начало и край на човешкото. Отделянето на човека от животинския свят, образуването и укрепването на човешкия свят, всички бъдещи перспективи на човека произтичат от свободата, дишат със свободата, хранят се с нея. Но да се осмисли понятието за свободата докрай, означава преди всичко да се осмисли нейният творец – самият човек.
В общия строй на природата, човекът заема свое особено, никому другиму не принадлежащо място. Както всичко останало в света, човекът е преди всичко „напълно материално същество“. В него няма нищо, което не би било материя и продукт на „грубата материя“. Неговият „великолепен ум“, „висши идеали“, „безкрайни стремежи“ са материя, неговият разум, „единственият създател на целия наш идеален свят“, е „свойство на животинския свят и най-вече на абсолютно материалния мозъчен механизъм“. Всички интелектуални и морални действия имат за свой единствен източник материалната организация на човека. Никакви форми на „спиритуални или извънматериални въздействия“ ние не познаваме. Никой никога не е виждал и не може да види „чистия дух, освободен от всяка материална форма“, съществуваща независимо от животинското тяло. С една дума, човешкият и целият останал свят са слети в едно, в общия жизнен материален поток. Между тях няма разрив на непрекъснатостта. Човешкият свят е непосредствено продължение на органичния свят.
Човекът е животно; по пряка линия той е произлязъл, ако не от горилата, то от някакъв неин сродник; да се освободи от своята животинска природа е невъзможно. Но… човечеството е нейната последна и усъвършенствана проява и едновременно с това е растящото отрицание на животинското начало в човека. Последният може и е длъжен да преработи своята животинщина и да я очовечи чрез свободата. (II-144, 147-148, 156, 203-205; III-154, 158; IV-86, 106-109). •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *