„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

(продължава от миналия брой)

Какво преобразува животното в човек? Какво го поставя на самостоятелната, висша и единствена степен в безграничната йерархия на живите същества?
„Три основни принципа – отговаря Бакунин – съставляват съществените условия за всяко човешко развитие в индивидуалната и колективна история: 1) човекът-животно, 2) мисълта и 3) бунтът“.
Разбира се, способността да се мисли и волята да се бунтува съществуват и при други животински видове. Но само при човека умът достига онази степен на развитие, която може да бъде наречена мисловна способност. От всички животни само човекът мисли, само той е надарен със способността към абстракции, откриваща му пътя към анализа, експерименталната наука и по-нататъшния теоретически и практически триумф над животинския и материалния свят. Накрая, само човекът е надарен с тази властна любознателност, която го води по безкрайната стълба на познанието и го въоръжава с необходимите средства за подчинение на природните сили. Тази любознателност е най-човешката от всички човешки потребности; чрез нея той става човек в истинския смисъл на думата. И само човекът – любознателен и мислещ – може да развие и да укрепи в себе си това чувство – потребност от възмущение, бунт, – с което строи живота, разрушава овехтелия порядък, без което самият живот би се превърнал в застояло блато“. (II-144, 147; III-158, 163-164, 167, 172, 178.) Любопитно е да се съпоставят тези положения на зрелия Бакунин с неговите младежки контури. В „Записките“ от 4 септември 1837 г. четем: „…Животът е блаженство; да се живее, значи да се разбира, да се разбира животът. Зло? Само ограничеността е зло, ограниченост на духовния взор. Човекът още не е свободен, но в него е заложена възможността за безгранична свобода и за блаженство. Тази възможност лежи в съзнанието. Човекът е съзнателно същество. Съзнанието е освобождение, завръщане на духа – от крайността и ограничеността към неговата безкрайна същност. Степента на съзнателност на човека е степен на неговата свобода. Хегел казва, че само мисълта отличава човека от животното. Тази разлика е безкрайна, тя прави от човека самостоятелно, вечно същество…“
Така сред природата, в обществените условия, човекът-животно, възприемчив, жаден, страстен започва да твори своето „второ съществувание“, да строи за себе си новия човешки свят, отговарящ на плановете му и издигащ заедно с него своя собствен ръст. В тази борба за „свой свят“, диктуван му от „всемирния поток на живота“, от „всемирната причинност“, от „природата“, човек намира своята воля, утвърждава своята свобода и „човешко“ достойнство. Така цялата човешка история е едно прогресивно отрицание на първобитното животинство на човека и развитие на неговата човечност.
Общежитие, колективен труд, колективна мощ, са необходими условия за раждането на човешкото, за планомерната борба за осъществяване на свободата. Обществото е дърво, а свободата е неговият плод. (II-156,262; III-159-160, 168-169, 171)
Теорията за последователния ръст на човешкото за сметка на унищожаването на животинското почива върху солидна материалистическа основа.
Този „велик принцип“, в съгласие с „научния материализъм“ – „единствен отправен пункт, както при изследването и развитието на позитивната наука, така и за революционното движение на пролетариата“ – Бакунин формулира по следния начин: „Както в материалния свят неорганичната материя… е определящата основа за органичната материя…, така и в социалния свят, който може да се разглежда като последна известна нам степен на развитие на материалния свят, развитието на икономическите процеси винаги е било и продължава да бъде определяща основа за всяко развитие на обществото – религиозно, философско, политическо и социално“.
Той нееднократно противопоставя на лъжливия идеалистически принцип, извеждащ явленията от идеите, единствено верния материалистически принцип, утвърждаващ идеите като отражения на явленията, сред които са и икономическите – материални по същество и основа за останалите обществени явления. В основата на най-“абстрактните“ и „идеални“ съперничества и борби винаги е лежал материалният интерес. В този смисъл, човешката история, с цялата съвкупност от свои явления и процеси, е продължение на борбата за съществуване, свойствена на цялата органична природа. Накрая, самите принципи на Интернационала и тактиката на неговата революционна борба, са били изградени под влиянието на Маркс, върху признанието на икономическия фактор като основополагащ за социалния процес.
Бакунин обаче, верен на плуралистичния подход (и многофакторния анализ), отговарящи на общата му концепция за „живота“, и съзиращ във всеки монизъм само един повече или по-малко успешен опит за установяване на най-полезното „логическо единство“ (т. е. „умъртвяващо живота“), е далече от това да признае монистичния принцип на „икономическия материализъм“ като абсолютно, единствено, реално основание на общия социален процес. Принципът е верен, доколкото претендира за установяване на закономерности в социалния процес, но е условен и относителен, доколкото има претенции за абсолютно и универсално значение. В този случай тези претенции са неправомерни и измамни. (I-247; II-138-143; IV-85; V-68-70.) Бакунин, като бивш хегелианец, се изказва критично и за диалектическия метод, „удряйки самара, за да се сеща марксисткото магаре“. Той се опитва да докаже с негова помощ как доктринерският идеализъм се изражда неизбежно в практически материализъм.
За Бакунин е реален само животът („Вечно зелено е дървото на живота, теорията братко, сив е пущинак“ – Гьоте във „Фауст“); в социалния процес единствената истинска реалност е ЧОВЕКЪТ. Само такъв смисъл може да има неговото учение за системното и прогресивно отрицание на животинското начало у човека. Това отрицание – естествено и неизбежно и, като такова, разумно (исторически и логически едновременно) – е източник на интелектуално-моралните ценности в човешкия свят.
Така, върху почвата на отрицанието на животинското, развитието на способността да мислим и потребността от бунта, се изгражда човешкият свят, с неговите антагонистични и многообразни форми на организация на интереси. В процеса на борбата израства груповото, а по-късно и класовото съзнание, шлифова се класовата воля, изработват се класови методи на настъпление, стихийният, естествен автоматичен процес и творческата воля на угнетените маси, стремящи се към свободата – такива са реалните източници на всички обществени явления.
Връщаме се към свободата.
„Свободата е най-великото слово, означаващо най-великото нещо, което никога няма да престане да възпламенява сърцата на всички живи хора“. Вън от нея доброто не съществува; тя е източник и абсолютно условие за всяко благо, което е достойно за това наименование. Самото то не е нищо друго, освен свобода. Свободата е последният предел, висшата цел на човешкото развитие. Реалното освобождение е истинската цел и най-висшият резултат на историята.
И така, свободата е цел и път. Целият смисъл на човешкото съществувание е в свободата; историческият път на човека е път на непрекъснатото и последователно самоосвобождение. Понятието свобода обаче изисква формално определение. При Бакунин то е изразено в гениалната по лаконичност и точност характеристика:
„Свободата е неделима: не можеш да отрежеш част от нея, без да я убиеш“.
Свободата е самият живот. Също като живота, тя е цялостна, неделима, неповторима. Не може да бъде разчленявана; покушението над най-незначителния неин къс означава отрицанието й, нейната гибел. На библейската Ева е било забранено да се докосне до плодовете само на едно дърво, но тази забрана е била равносилна на пълното отрицание на нейната свобода. Нейното неподчинение на забраната е било истинско въстание; то е открило пътя към човешката свобода.
Положителното съдържание на свободата се заключава в утвърждаването на човечността, т. е. в утвърждаването на справедливостта и добротата.
Двете начала не са плод на логическа спекулация, нито са следствие от теологически или юридически принципи. Те са напълно реални и се коренят в животинското на нашата природа. Егоизмът и социалността са неотделими от всички животински общества, но само в човешкото те биват осъзнати и окончателно оформени. Справедливостта, предполагана от свободата, е присъща на човешкото съзнание; нейният смисъл е в изравняването на правата на хората върху материалните и духовни средства, необходими за развитието на тяхната човечност. Справедливостта е „пълна свобода на всеки сред пълното равенство на всички“. За Бакунин тя е естествената крачка в развитието на личността, нейния преход от икономическата изолация към свободния съюз. Любовта е неотделима от справедливостта, понеже истинската, реална любов предполага равенство на хората. Любовта на висшите към нисшите е деспотизъм, докато любовта на нисшите към висшите е робство и лакейство. (II-195-196, 262, 289; III-123, 145, 168, 183-187, 215; IV-61, 200).
Исторически човекът е „най-индивидуалистичното и най-свободното“ от всички същества в животинския свят и заедно с това – най-социалното сред тях. Обществото е естествен и единствено известен нам начин на съвместно съществуване на хората, управляващо се от собствени закони, имащи стихийната сила на природни закони. Човекът става такъв само чрез колективната дейност на цялото общество.
Обществената мощ е безгранична. От момента на раждането си човек се приобщава към могъщия, универсален, действащ със стихийна сила фонд от вярвания, учения, навици, образуващи основата на неговото индивидуално съществувание. Фатално лишен от избор, човекът е свързан с естествени корени с обществото, в което се е родил; последното поставя неизгладим печат върху му.
Радикалният бунт против това общество е така невъзможен, както и бунтът против природата, защото към обществото, както към природата, са неприложими общоприетите морални критерии за добро и зло. Обществото е „безкраен, положителен и първичен факт, предшестващ всяко съзнание, всяка идея, всяка интелектуална и морална оценка; то е самата основа, то е светът“.
Самата истина, доколкото не е кабинетна абстракция и логическо единство, умъртвяващо най-пъстрия и хаотичен живот, е продукт на неговия реален опит. Тя дължи своя произход на надличностен обществен процес. Истината се ражда стихийно от нуждите на масите. (Писма на Бакунин до Херцен, в том ХIХ от събраните съчинения на последния, под редакцията на Лемке, стр. 155, 319, 352)
Общественият живот е една непрекъсната взаимозависимост на хората. Това е своеобразната атмосфера, вън от която човек не може да диша. В обществените условия на съществуване се ражда духовният свят на човека: неговата мисловна способност и потребността от бунт. Затова те са неизбежна предпоставка за свободата и човечността му. Самата свобода, нейната степен, се познава само в съвместното съществуване с останалите. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *