„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат
(продължава от миналия брой)

 „Вън от обществото, човек би останал вечно див звяр или светец, което е почти едно и също… Изолираният човек не може да осъзнае своята свобода… Той не може да бъде факт на уединението, а на взаимодействието, не на изключването, а на съединението… Аз съм човек и свободен само дотолкова, доколкото признавам свободата и човечността на всички обкръжаващи ме. Само уважавайки тяхната човешка същност, аз уважавам собствената си човечност… Моята лична свобода, потвърдена… от свободата на всички, става безгранична“. (II-262-275; III-183.186; IV-35, 53, 71, 250; V-48-49.)
В едно от писмата към близките си той пише: „Жените почти навсякъде са роби, без тяхната пълна и безгранична свобода, нашата собствена е невъзможна“.
Безкрайността на общественото развитие гарантира безграничното развитие на самия човек. В този смисъл човекът е в постоянно развитие. До смъртта си той не може да се счита завършен, неговата природа е неизчерпаема. Тук е източникът на нейната уникалност, изискваща любов и уважение. (Писмо от крепостта към близките му от неизвестна дата.)
Броят на формулировките, в които Бакунин, по собствените му думи „фанатичен привърженик на свободата“, видоизменя нейната дефиниция, може да бъде увеличаван по желание, но и приведените са достатъчни, за да се почувстват мощните извори на неговия оптимизъм, бликащ в призивите му към колективен труд за осъществяване на свободата. Тази задача е неизчерпаема и безкрайна. Съдбата на човека, осъзнаващ до край своето предназначение, звучи като вълнуваща поема.
„Мимолетно и незабележимо същество сред безбрежния океан на всемирните промени, с непозната вечност зад себе си и също така неизвестна вечност пред него, мислещият, деен и съзнаващ своето човешко предназначение индивид, остава горд и спокоен със съзнанието за собствената си свобода, която е извоювал, просвещавайки, подкрепяйки, освобождавайки и в случай на нужда, бунтувайки се срещу обкръжаващия го свят. Ето неговата утеха, награда и единствен рай“. (III-179).
За практическото осъществяване на свободата обаче е недостатъчно осъзнаването на човешкото му предназначение, малко е и осъзнаването на неговите права и тези на стоящите редом с него. Мисълта трябва да премине в действие, човекът е длъжен да стане бунтовник. „Бунтът на човешката личност против всяка – божествена и човешка, колективна и лична власт“, е необходимият, отричащ момент на свободата. (II-267).
Властта, независимо от нейния характер, е отрицание на свободата и затова бунтът за свобода е бунт против всяка форма на власт и основно изискване на човешката природа, доколкото в нея е заложен инстинктът за самоосвобождение.
Властта е зло, носещо със себе си двояка деморализация. От една страна, тя развращава властника, насаждайки и в най-просветения, безкористен и чист държавник презрение към народните маси и преувеличение на собственото достойнство. От друга, тя (властта) е безусловно отрицание на основния принцип на човешкия морал: уважение към всяко човешко същество, признаване за всеки, дори в случай на неговото нравствено падение, на възможността да се издигне до осъзнаването на своята човечност. Властта, с неизбежното самооблъщение, със самия факт на съществуванието си, изпразва от съдържание принципа на уважение към човека“. (III-202-203).
Бацилите на властта са разсети по всички исторически стъпала на човешкото общежитие. Зародишите на авторитарната психология са познати в най-ранните общества. Най-новите етнографски, антропологически и социологически изследвания не са оставили камък върху камък от нашите представи за първобитните идилии, където уж всичко било обгърнато от пасторална простота, любов и кристална яснота в отношенията. В тези общества още не са били осъзнати напълно антагонизмите, нямало го е груповото самосъзнание – неизбежна предпоставка на класовата борба в съвременното разбиране на думата, но е имало вождове, герои, пастири и старци, имало е стадо, обикновени бойци и тълпа, издигнатите са били награждавани за талантите, за войнската доблест или ораторския си блясък на съвета, а самият вожд и другарите му, провъзгласили го за такъв, са чувствали изкопаната пропаст между тях и стадото и са знаяли каква мъка очаква „овцете“, престъпили закона на доброволно признатия от тях вожд. В тези най-ранни тотемни общества нарушаването на правилата за тотемните ловни зони и пасбища, за тайните на фетишите, за междугруповите брачни отношения и пр., и пр. са заплашвали непокорните с изгнание, с осакатяване или смърт. Легендите за „златните векове“, непознаващи доброто и злото, принудата и морала, които предшествали новата ни история, отдавна са рухнали, потънали в кръв, грехове и престъпления.
Бакунин, въпреки че не е знаел най-новите изследвания, не се е заблуждавал относно истинското социално съдържание на времената от „човешката зора“. Прозорлив съдник на човешката природа, той по-малко от всеки друг е могъл да предполага, че властта е зъл фантом, внезапно нахлул в историята. (Кропоткин е казал за Бакунин: „Нима хората, които той е вдъхновявал във Франция, в Италия, в Швейцария, нима Варлен, Елизе Реклю, Кафиеро, Малатеста, Фанели, Гийом, Швицгебел и толкова други, групирани около него в знаменития Алианс, не са били най-добрите хора на латинската раса в тази велика епоха? Струва ми се, че неговата оценка за хората е била поразително вярна“. – I-8). Той е знаел, че властническият инстинкт е необходим елемент на животинската природа, неразделно свързан с борбата за съществувание: „Инстинктът да заповядваш на другите, в първоначалната си същност, е плътоядният, животински инстинкт на дивака“. В последвалата история, той приема разнообразни форми, външно смекчени и облагородени, но по съществото си е останал не по-малко зловреден; неговото действие дори се е засилило, вследствие прилагането на науката. (За „буржоазната наука“ в IV-8).
„Ако в човешката история съществува дявол – възкликва патетично Бакунин, – то това е властническият принцип. Заедно с невежеството и тъпотата на масите, върху които винаги се е базирал и без които не би могъл да съществува, той единствен е породил всички нещастия, всички престъпления и всички срамни факти в историята“. (IV-255; V-6.)
И никъде липсата на свобода не се е отливала в толкова завършена и откровено цинична форма, както в държавата от съвременен тип, в която попската или светска религия, обичаи, норми, научно-философска аргументация, филистерска покорност и благотворителност – са се обединили, за да оправдаят исторически, логически и психологически непобедимия фетиш в съзнанието на подавляващото мнозинство от гражданите.
Не е удивително, че в представите на Бакунин, кипящи от чувството за свобода, властническият принцип и съвременната държава са се слели. Държавата става негова квинтесенция, отричаща го и отричана от него. Никой никога, без да изключваме Ницше, не е давал толкова убийствена, всестранно унищожителна характеристика на държавата като Бакунин.
Държавата е „…абсолютното ограничение и отрицание на свободата на всеки в името на свободата на всички или на „общия интерес“… Където започва държавата, там свършва личната свобода и обратно“. (III-186.)
Държавата „…не е живо цяло, нито естествено човешко общество…“, тя е жертвоприношение, както на всеки отделен индивид, така и на всички местни сдружения; абстракция, убиваща живото общество, ограничение или по-точно казано – пълно отрицание на живота и на всички части, съставляващи общността в името на така нареченото общо благо…; тя е олтар на политическата религия, на който се принася в жертва естественото общество; тя е канибал, всепоглъщащ човешки жертви, подобно църквата…; тя е по-малкия брат на църквата“. (IV-88.)
Изтъркания аргумент в защита на демократичната доктрина – необходимостта от ограничаване на част от свободата за обезпечаване на остатъка от нея – Бакунин отклонява с цитираната по-горе неотразима формула: „Свободата е неделима: не може да се отреже част от нея, без тя да бъде умъртвена“.
В този смисъл за Бакунин формата на държавата е без значение. Основаващата се на всеобщото избирателно право демократична република може да бъде дори по-деспотична от монархията. „Демокрацията“ също е построена върху „надмощието“, господството и насилието, тоест върху „скрития деспотизъм“. Тя може да се превърне в най-непоносимия, най-страшния и най-безапелационен деспот, ако под предлог за представителството на всеобщата воля започне да потиска с цялата тежест на своето „колективно могъщество“ свободата и свободното движение на всеки от своите подчинени граждани. Републиката има своята чисто „отрицателна стойност“, доколкото е премахване, унищожение на монархията. Падането на монархията обаче съвсем не ознаменува утвърждаването на свободата и справедливостта. (I-98-99, 136-137, 208; II-43-44; III-123-126, 187.)
Бакунин обаче сочи, че критиката на държавата въобще и на демократичната в частност съвсем не предполага принципното уеднаквяване на монархията с демократичната република: „Най-несъвършената република е хиляди пъти за предпочитане пред най-просветената монархия“. Последната е постоянно угнетяване, докато републиката познава моменти на относителна свобода. В демократичния режим се опитват да издигнат масите до обществения живот, монархията не прави никога това. (III-201).
Той изобличава безпощадно лъжливата природа и на „народната държава“ на социалдемократите-марксисти. В „Алианса“, възразявайки срещу политиката на компромиси, в частност на всякакви съюзи с буржоазията, изгодни само на нея, а не на традиционно мамените маси, той с няколко думи се разделя с модния по онова време демократичен лозунг. „Народната“ държава е „противоречие, фикция, лъжа…, много опасен капан за пролетариата. Държавата, колкото и народна да е по форма, винаги си остава институт на насилието, господството и експлоатацията и следователно – вечен източник на страданията, робството и нищетата за народните маси“. (V-19-20.)
Бакунин не прави изключение и за така нар. диктатура на пролетариата, която по твърденията на марксистите трябвало да бъде преходна форма към утвърждаването на безкласовото социалистическо общество. Той казва: и тук, пролетариатът неизбежно ще се превърне в играчка на стихийните сили и на взелите властта негови „представители“, които ще изиграят предателска роля спрямо своите братя. Работникът, попаднал в законодателното събрание или седнал в министерското кресло, станал държавен мъж, неизбежно се превръща в „буржоа и може би ще стане по-буржоазен от самите буржоа“.
Всяка диктатура – лична или колективна – е „тесногръда, сляпа, неспособна да проникне в дълбините на народния живот, нито да го обхване в цялата му широта. Революцията престава да бъде революция, когато действа деспотично. Социалната революция може да бъде резултат само от непосредственото творчество на народните маси. Революцията се организира само отдолу нагоре. (IV.20, 177, 185, 257 и др.) •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *