„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат
(продължава от миналия брой)

В доанархистическия си период Бакунин се е изказвал за възможността и дори за желателността на диктатурата. Такова е известното място в неговата „Изповед“. Същия характер имат и неговите предположения за възможната диктатура на Муравьов-Амурский, в когото първоначално той очевидно е вярвал, предполагайки, че радикалната диктатура би била за предпочитане пред разпуснатия, неустойчив и непросветен деспотизъм на Романовците.
Всяка аргументация в защита на държавата му изглежда несъстоятелна. Биха били безсмислени всякакви опити да се оправдава държавата с това, че тя ограничава само тази свобода, която е насочена „към несправедливостта и злото“, и обратно – че обезпечава дейността, целяща доброто и справедливостта. Подобна аргументация е противопоказна на основната концепция за свободата, която не позволява разчленяването и ограничаването ѝ, както и да се мотивира подобна операция, тъй като свободата престава да бъде такава. Подобна защита на държавата е само подновен вариант на старата тема за свободата на Ева, на която било забранено да поглежда само в една от стаите на двореца и т. н., и т. н…
Тази аргументация е безсилна и лицемерна също и от историческа гледна точка.
Всички теоретици на „обществения договор“, като се започне с предшествениците на Жан-Жак Русо и се завърши с неговите последователи, с готовност твърдят, че до момента на доброволното, свободно и съзнателно създаване на държавата, разликата между добро и зло въобще не е съществувала. Това е бил онзи фантастичен „златен век“, в който „егоизмът е бил върховен закон и единствено правило: доброто се е определяло от успеха, злото – само чрез провала, а справедливостта не е била нищо друго, освен признаване на свършения факт“. Общественият договор бил открил ерата на разграничаване на доброто от злото. Било конструирано понятието „общо благо“, провъзгласено като върховен критерий при определяне на целесъобразността и нравствеността на всеки акт. Всичко, което водило към обезпечаване и защита на общото благо, било добро и всичко противно на това благо, било признато за зло. (III-184-188.)
Така се родила съвременната „светска или лаическа“ държава, отхвърлила космополитния морал на християнството, без да го издигне до хуманитарния. Държавата в своето обособено, затворено съществувание – твърде тясно, за да може да обхване интересите на цялото човечество – не е в състояние да осъществи изискванията на всечовешкия морал.
И така, в съвременната държава християнството е само „предлог и фраза“. Действителното основание на държавния морал, на новия фетиш, погребал всички останали, подчинил на себе си всички нужди и изисквания на човечността като такава, обусловил цялата историческа практика на държавата, е „държавният интерес“. За да защити този „интерес“, за да отстои своята „ограниченост“, своя „колективен егоизъм“, държавата не само жертва индивидуалната свобода, но се въоръжава до зъби и използва всеки случай, за да заграби чуждия залък, без да се спира пред кръвта и жертвите. Държавата е немислима вън от империализма. „Държавата трябва да изяжда, за да не бъде изядена, да завоюва, за да не бъде завоювана, да поробва, за да не бъде поробена… Държавата е най-въпиещото, най-циничното и най-пълно отрицание на човечеството… Тя признава човешкото право, човечността и цивилизацията само вътре в собствените си граници и още по-точно – само вътре в своя апарат, и то най-вече в горните етажи на държавната йерархия. Чуждите народности, както и своята, намираща се вън от апарата, тя може да поробва, съсипва или унищожава произволно.
„…Не съществува ужас, жестокост, светотатство, клетвопрестъпничество, измама, кална сделка, цинична кражба, безсрамен грабеж и подла измяна, които не биха продължили да извършват ежегодно представителите на държавата, без всякакво вътрешно стеснение и оправдание, освен разтегливото, толкова удобно и същевременно толкова страшно слово: държавния интерес“. (I-69-70, 117; III-190-191; IV-89, 234.)
Така израства исторически тази огромна военно-полицейска, всепроникваща, самостоятелна, неумолима бюрократична същност, доминираща над хората, над техните стремежи, свобода, живот, изсмукваща като вампир от хората всичко, което в тях е най-скъпоценно и оригинално, и предаваща всичко това в жертва на отвлечената чиновническо-счетоводителска посредственост. Така държавата живее – със систематичния грабеж и насилие, било под лицемерната маска на утвърждаването на призрачните свобода и равенство, било под лъжливия предлог за предпазване от злото и стимулиране на доброто, или накрая, просто по силата на присъщото ѝ цинично самодоволство. Затова не може да се мечтае, от порочната в основата си държава – толкова по-деспотична и агресивна, колкото е по-зряла и по-усъвършенствана нейната конструкция – да се роди надеждата за освобождение на човека и утвърждаването на човечността. Прав е Макиавели: „Престъплението… е необходимо условие за политическата мъдрост и за истинския патриотизъм…, могъществото на държавата се поддържа само чрез престъпленията“. (I-84; II-270; III-34, 192.)
В миналото държавата е имала могъщ предшественик и продължава да го има като свой съюзник до днес – църквата. Тяхната същност е една и съща; целите и средствата им съвпадат; съдбите им са еднородни. Църквата и държавата са еднакво убедени, че човекът е глупав по природа, че са необходими мерки за спасението му от самия себе си, от неговата глупост и поквара. Те са убедени, че свободата на човека трябва да бъде принесена в жертва за преобразяването му – в светец , съгласно църковния идеал или в добродетелен гражданин, съобразно държавния, макар че през всички времена църквата и държавата са били „най-главните разсадници на пороците“. И най-съвършената държава не може да съществува без религията, понеже „Божественото провидение“ санкционира постоянно държавните дела.
„Държавата, младши брат на църквата,… е историческото освещаване на всички деспотизми и на всички привилегии. Тя е политическото основание на всички икономически и социални поробвания, самата същност и център на всяка реакция“… „Държавата… е грамадна гробница, в която се принасят в жертва, убиват и погребват всички прояви на личния и местния живот… Държавата е абстракция, поглъщаща народния живот… Тя е израз на всички жертвания на личността“. (II-56, 219-220; III-194-195; IV-89-90, 258, 260, 264.)
Бакунин, чужд на всяко наивно превръщане на фикцията в независима реална същност, е разбирал превъзходно, че зад държавата-абстракция винаги стои някой определен и реален субект, извличащ за себе си и за приятелчетата си, недвусмислени, напълно осезаеми изгоди от държавния фетишизъм. Държавата и нейните институции защитават реалните класови интереси на господарите и на привилегированите.
Системата, с чиято помощ господстващите „правоимащи“ и привилегировани класи осъществяват своите намерения и цели, се нарича патриотизъм. Бакунин си е давал ясна сметка за сложността на това понятие. В него той е различавал четири основни типа: естествен или физиологически, религиозен или фанатичен, политически и икономически.
Естественият патриотизъм е първоначалната животинска страст, свойствена на всички степени на животинския живот и представляваща елементарна проява на борбата за съществуване – това е всемирното изяждане един други. В условията на човешкото общежитие естественият патриотизъм е „инстинктивна, механична и съвършено лишена от критичност привързаност към общоприетия, наследен, традиционен начин на живот и също толкова инстинктивна механична враждебност към всеки друг начин на живот…“ Естественият патриотизъм е най-ярката форма на човешката ограниченост и следователно е отрицание на човечността. В наши дни този патриотизъм е най-вече съдба на дивашките или полудивашки слоеве, съхранили се благодарение на нищетата и невежеството в цивилизованите общества.
Като правило патриотизмът в нашето време носи печата на класовата целесъобразност. Той приема един или друг характер, в зависимост от ценностите, които под негова маска привилегированата класа защитава в даден момент. Надраствайки рамките на класовите искания, този патриотизъм става политика и едновременно „висш морал“ на държавата. Патриотичното чувство днес е дълг на гражданина, който го задължава да прави всякакви жертви. В капиталистическото общество единственият искрен и естествен патриот е буржоата, защитаващ с помощта на своята държава своите социални и политически привилегии. Затова национализмът, националистическият шовинизъм и патриотизмът като класови методи на буржоазията за защита на интересите ѝ, ще изчезнат само с гибелта на обществото на капитала. ( I-72; III-190-193; IV-90-101, 136.)
Отделни критици и до този момент намират мними противоречия във възгледите на Бакунин по „националния въпрос“. Говорят за пристрастието му към славяните, в частност към Русия, за ненавистта му към немците и пр. Ако оставим настрана отделни, прекалено остри, както е всичко у Бакунин, изрази и се запознаем с цялата съвкупност от неговите възгледи и разсъждения на тази тема, отсъствието на всякакви шовинистични нотки става безспорно. Би било нелепо да говорим за „руски патриотизъм“ при Бакунин, след неговата вдъхновена реч през 1847 г. на полския митинг в Париж, след неговата „Изповед“ или суровите му съждения по адрес на Русия в по-късните анархистически писания. Той казва, че „руското име е станало синоним на груб гнет и позорно робство“, не се скъпи на тежки изрази за руския цар, православната църква, висшите класи и срещу руската държава: „Повсеместните казионни кражби, хазнокрадството и ограбването на народа са най-точният израз на руската цивилизация“; „руската империя представлява и осъществява най-варварската, антихуманна, срамна, ненавистна и подла система“. Подобни категорични, публични изявления изобилстват в неговите съчинения. Бакунин наистина вярва в огромните възможности на руския народ – „тъмен, задушен от нищетата и варварското управление, но същевременно могъщ, своеобразен свят…, дишащ универсална свежест…, свободен от предразсъдъци“, вкоренен в западно-европейската култура. Той вярва, че руският народ ще внесе в историята „нова вяра, ново право, нов живот“ и казва за себе си: „аз съм привърженик на руския народ, а не патриот на държавата или на Всерусийската империя и мисля, че не би се намерил друг, който да изпитва по-голяма ненавист от мен към нея“. Съмнително е дали такава любов към руския народ и вяра в неговата бъдеща историческа роля, обусловени от културната му младост и неразкритите докрай негови сили, биха могли да се квалифицират като патриотарско пристрастие. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *