„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат
(продължава от миналия брой)

 Съвършено по същия начин той се отнася и към Германия. Вярно е, че по адрес на немците у него се срещат немалко безпощадни характеристики. Като оставим обаче настрана германските социалдемократи, с които той е имал специални сметки и които, във всеки случай, не са му оставали длъжни, Бакунин е критикувал „официална, бюрократична, военна, аристократична и буржоазна Германия“, той е критикувал „Камшико-германската империя“, немския патриотизъм, немските бюрократи и офицери – последните повече от всички; и накрая благочестивите, чиновнически и шовинистични теории на немския университет, но никога не е заклеймявал „народна Германия“ и нейните народни маси. Империите – руска и германска, – с всичките им атрибути, са едно, а народите – руски и германски, – жертви на отечествените политически системи, са друго нещо. Сравнявайки немеца и славянина, Бакунин действително е казвал, че първият „се е сраснал с палката“, докато другият „трябва да бъде държан под палка“. От тази обща характеристика, може би твърде субективна, съвсем не се правят изводи за необходимостта от унищожение на немците като такива или за съвършената им интелектуална и морална негодност. Напротив, той нееднократно отбелязва положителните качества на немския народ – те са „сериозни и работливи, учени, пестеливи, порядъчни, пресметливи и отговорни“, „организацията при тях е доведена до възможно най-високата си степен, каквато никой друг народ не е достигал“. Даже за ненавистните му немски офицери той намира такива думи: „Те превъзхождат всички офицери в света с положителните си и обширни теоретически и практически знания за военното дело, с горещата и напълно педантична преданост към военния занаят – по своята точност, акуратност, изложение, упорито търпение, а също и по относителната си честност“. В края на краищата, неговите забележки за отсъствието на свободолюбивия патос у немците, за привързаността им към дисциплината и дресурата, за техния страх и преклонение пред силата, съвпадат с характеристиките на такива негови съвременници като Щирнер, Хайне, Берне и др., които никой не се е осмелил да нарече лоши немски патриоти.

И накрая, по повод прословутия бакунистки „панславизъм“, ето какво е казал: „Аз желая германското могъщество и величие, но не и угнетяването на славяните от Германия“. Неговата любов към славяните и в частност към руснаците винаги е била по-слаба от любовта му към свободата и равенството.

В обективно-психологически смисъл, решаващо възражение против упреците срещу зрелия Бакунин в „национализъм“, е неговата неуморима международна революционна дейност.

Могъществото на съвременната държава не е пречило на Бакунин да установи правилни перспективи за нейното бъдеще. Държавата е исторически необходима. Тя е била така необходима за човека, както неговата първобитна животинска природа, първоначалната му ограниченост или теологическите заблуждения на хората. Но държавата, порочна по същество, носи в себе си автоматично и лечението против историческото зло: тя е обречена на гибел и трябва да изчезне, понеже със самото свое съществувание буди чувства на протест, възпитава бунтовници и подготвя революцията. (II-270; III-192)

Теорията на Бакунин за революцията е неразривно свързана с неговото учение за БУНТА. Последният не е само конкретно-исторически взрив на груповата или класова воля против гнета. В представите на Бакунин бунтът е нещо онтологично, основна стихия на човешката природа, вън от която е невъзможно образованието и по-нататъшното битие на „човека“. Бунтът е първичен инстинкт, откъсващ човека от животинското „царство“, определящ неговото особено битие и изграждащ неговата култура. (II-111, 147)

Наличието на този могъщ първоначален инстинкт обаче е недостатъчно за осъществяване на революцията. Затова не стига и нищетата с призрака на гладната смърт. Не стига и смазващото чувство на отчаяние. Накрая, не е достатъчно и желанието за революция, волята за революция.

„Революциите не се импровизират“. „Революцията не е детска игра“. Необходимо е още цяло, осъзнато до край, антагонистично чувство, способно да вдигне не само отделни разгневени групи, но и широките народни маси. Необходимо е класово самосъзнание, тоест разбиране на непримиримостта между интересите на пролетариата и интересите на всички останали класи, нужно е разбиране, израстващо от всекидневния класов опит. „Необходим е и общонароден идеал, исторически изработващ се винаги от дълбините на народния инстинкт… Нужна е обща представа за своето право, и дълбока страстна – ако щете, религиозна – вяра в това право. Когато такъв идеал и такава вяра в народа се срещнат с нищетата, довела го до отчаяние, тогава Социалната революция е непредотвратима, близка и никаква сила не може да я възпрепятства“. (I-94-95; IV-21, 177.)

Най-после, антагонистичното чувство, израснало до силата на убеденост в „своето право“, тласкащо масите към революция, естествено предполага необходимостта от осъзнаване на интересите и организация на класата.

Съществува своего рода традиционно убеждение, че анархистическото учение въобще, и учението на Бакунин в частност, не отделят или отделят твърде малко място за въпросите на организацията. Подобна гледна точка изглежда най-малко странна по отношение на Бакунин, дори само поради видната му роля в I Интернационал и в Алианса. Освен общите съображения обаче, в съчиненията на Бакунин има немалко места, където принципното значение на организацията получава особено и всестранно разяснение.

Независимо от отсъствието на завършена теоретическа формулировка на понятието обществена класа, Бакунин не само е разбирал отлично класовата структура на капиталистическото общество, но с присъщата си гениална проницателност, е умеел да разкрива най-сложните, замаскирани ходове на буржоазната политика.

Капиталистическото общество е преди всичко система от противоречия между буржоазията и пролетариата. Никакви исторически компромиси между двете класи не са възможни. Бакунин рисува буржоазията и формите на нейната експлоатация с безпощадни черти. Той говори за нейната „ненаситна алчност“, за „жестокото и подло скъперничество“, за нейната ненавист и „свирепост“ спрямо експлоатираните от нея маси и за паническия ѝ страх от последните.

Той е готов да признае крупните заслуги на буржоазията пред цивилизацията, но в настоящето, изпълнила докрай своята историческа роля, тя е обречена на смърт по силата на законите на социалната еволюция. Неразбирането или нежеланието да се разбере единствеността на този исторически изход за нея обуславя „глупостта“, „срамната импотентност“ на нейните класови действия. И тъй като никога и при никакви условия привилегированата класа не завършва със самоубийство, то пролетариатът – в името на равенството и бъдещето на човешкия род – е длъжен да поиска смъртта на буржоазията и да я убие, така както някога, в името на равенството, тя убива феодализма. (II-26-27, 249, 287; III-133-136; IV-5-8, 26-271 214, 223; V-167)

В статията „Организацията на Интернационала“, отговаряйки на въпроса: какво точно пречи на угнетените маси да разрушат ненавистния им буржоазен порядък, той обяснява: отсъствието на организация и на наука. Както съвременната държава организира военната и бюрократичната сила за осъществяване на своите агресивни и отбранителни задачи, така и пролетариатът е длъжен да създаде своя международна организация, без разлика на професии и националности, за борба с експлоататорската буржоазия. Такава именно е задачата на пропагандирания от Бакунин Интернационал (МАТ – „Международната асоциация на трудещите се“). Съвършено очевидно е, че не само международната организация на пролетариата, но и местните форми на обединение не са измислени от теоретици и филантропи. Те са преди всичко плод на определено икономическо развитие; те са резултат от самостоятелния пролетарски опит; те изискват оформено класово самосъзнание.

Международната организация предполага:

1) Наличие на национални съюзи, тоест подготвен пролетарски авангард и

2) Инициативата на отделни лица, предани на пролетарската кауза. (V-30-35) Бакунин отдава дължимото на Маркс, Енгелс и Бекер в изграждането на Интернационала, независимо от най-дълбоките разногласия между тях и от това, че е считал, че в най-близко бъдеще ще бъде принуден „да се бори с тях на живот и смърт“.

Извънредно важно е да отбележим, че навсякъде, където Бакунин говори за социална революция, пролетарска кауза, пролетарска организация, той винаги е имал предвид не само индустриалния пролетариат, но и революционните слоеве на селячеството. С несъкрушима пророческа сила той говори за необходимостта от най-тесен съюз на работниците и селяните за извършване на социалната революция. Бакунин си дава сметка за реалните качества на съвременното му селячество, за неговата „тъмнота“, дребнобуржоазни навици, неорганизираност, способност да служи на реакцията (главно поради неправилната тактика на градските социалисти спрямо него), но той оценява и неговия „дълбоко вкоренен социалистически инстинкт“, неговия „първобитен, естествен социализъм“, неговия неукротим анархистически темперамент, пробуждащ се във важните исторически моменти. По-просветената работническа класа е длъжна да поеме инициативата за сближението, необходимо за триумфа на социалната революция. Тя не трябва да натрапва на селяните със сила своя собствен идеал, революцията не може да бъде деспотична и несправедлива. Пролетариатът трябва да съумее да пробуди в селячеството дремещите в него революционни сили, да го тласне към самостоятелно разрушаване на отживелия обществен ред. Само в съюза на индустриалния пролетариат със селячеството, социалната революция може да стане непобедима. (IV-169, 173-174, 178-179, 185-187, 222-223)

В писмото си до Елизе Реклю, писано година преди смъртта му, след широката картина на световната реакция, нахвърляна с несравнимо майсторство, Бакунин дава забележителна прогноза за бъдещата социална революция, оправдана до край от съвременните ни събития: „Човечеството ще може да излезе от тази клоака само с помощта на една колосална социална революция. Никога международната реакция не е била така страшно въоръжена против всяко народно движение. А с какво разполагаме ние за нападение срещу нейната непристъпна крепост? – С дезорганизираните маси… Остава другата надежда: бъдещата световна война. Тези колосални милитаристични държави рано или късно трябва да се унищожат и изядат една друга. Но що за перспектива е това!“

Тези редове свидетелстват убедително от една страна за трезвостта, с която „бурно-пламенният“ Бакунин е умеел да разглежда реалната действителност, а от друга – за дълбоката вярност на неговата интуиция, достигаща силата на научното предвиждане. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *