„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

tumblr_lts7ooPPa21qzhoqfo1_1280[1](продължава от миналия брой)

Организацията на пролетарския Интернационал, чиято задача е разрушението на всяко господство, трябва да се различава съществено от държавната организация. Последната е изградена съобразно принципа на властта, докато първата се строи върху принципите на свободата. Интернационалът е естествена организация на масите, организация по професии и занаяти. Такава организация, продиктувана непосредствено от живота, не е нещо чуждо и външно по отношение на работниците, тя не усвоява началническия тон и действа на обединилите се в нея маси не с принуда, а с убеждение. Държавата, в лицето на своите органи, изисква от масите пасивно подчинение, убивайки тяхната инициатива и свобода. Работническият Интернационал се обръща преди всичко към инициативността и самодейността на пролетариата – Интернационалът е орган на пролетарското негодувание. Неговото разширяване, задълбочаване и въвличането в него на широките маси е неговата основна задача. Държавата е немислима вън от определени граници. Интернационалът разрушава всякакви граници. Държавата организира живота отгоре-надолу, като го подчинява на един централизиран план. Интернационалът се строи отдолу-нагоре, като изхожда от реалното отчитане на жизнените своеобразия. (IV-62-73, V-46-51: от статията „Организацията на Интернационала“.)

По-късно, през 1873 г., след изключването на Юрската Федерация от Интернационала, в прощалното си писмо до швейцарските другари, Бакунин настойчиво съветва пролетариата да насочи вниманието и силите си не към идеите, които за девет години са били развити в Интернационала в повече от „необходимото за спасение на света, ако само идеите можеха да го спасят“, а към „организацията на силите на пролетариата, която трябва да стане негово дело“. „Безкрайно слаби, като отделни лица, в отделните местности или страни, пролетариите ще придобият колосална, непреодолима сила в своя всемирен колектив“.

Свободната организация обаче не означава отказ от дисциплина. Отсъствието на доброволно координиране на работата в един колектив и отказът от доброволно подчинение при извършване на общата работа парализира дейността на групата. Затова изпълнението на разпорежданията на доброволно избрания от другарите му за определена цел и за определен срок ръководител е необходимо. Такава дисциплина обаче представлява доброволно съгласуване на индивидуални усилия, насочени към постигане на обща цел. В една свободна организация, каквато е Интернационала, тя не може да има властнически автоматичен характер, свързан с йерархията, наградите или наказанията.

Целта, стояща пред Интернационала, е пълното освобождение на работниците от игото на капитала, ликвидиране на стария свят във всичките му форми (социалноикономически, политически, юридически), строеж на обществото на основата на свободата и справедливостта. Делото на Интернационала не е само социално и икономическо, но и „политическо“ – в смисъл на унищожение на всяка държава. Именно по тази точка пролетарската тактика на Интернационала е в пълен разрив с тактиката на всички политически партии, без да изключваме и т. нар. социалистически. Последните се стремят да преобразуват политиката и държавата, да внесат в тях повече или по-малко радикални корективи, да ги напълнят с „ново съдържание“, което в края на краищата променя само амбалажа на стария свят, но запазва старите отношения на експлоатация и господство в него. Затова Интернационалът изисква неотменимо осъждане и разрушение на държавата и категоричен отказ от политиката, която не е нищо друго, освен система от методи и средства, целящи овладяването на държавната машина.

Основните лозунги на Интернационала гласят:

1) Освобождението на работниците може да бъде само тяхно дело.

2) Икономическото подчинение на работника от собственика на оръдията на труда и суровините срещу надници/заплати – тоест наемният труд – е източникът на всички видове робство – социално, икономическо, политическо, нравствено и умствено.

3) Затова социалноикономическото освобождение на работниците е велика цел, на която трябва да бъде подчинено всяко „политическо“ действие и движение, като обикновено средство.

Тези лозунги свидетелстват, че социалноикономическото освобождение е основата на всяко освобождение, че борбата за политическо освобождение, допускаща временни компромиси с буржоазния радикализъм (якобинството) с цел овладяването и реформирането на държавата, е извращение на принципите на Интернационала и отказ от неговата стратегия и тактика. Последният може да преследва единствено социалноикономически цели, насочени против господарите и собствениците, и социални борби, изострящи революционното самосъзнание на работническата класа. Политическата революция, която е неизбежно следствие от социалноикономическия преврат и ликвидирането на отношенията между наемния труд и капитала, заедно с премахването на последните, може да има за своя първа и единствена цел разрушаването на държавата. Само така може да бъде изтълкувана теорията и практиката на пролетарския Интернационал. Да се правят опити за отделянето на политическата от социалната революция, да се вижда в политическата средство за осъществяване на последната, означава напускане на пътя, който води към освобождението на трудовите маси, закрепване позициите на държавата и в последна сметка на социалното робство на пролетариата в „нови“ форми, под нови знамена и „соц“-етикети.

Интернационалът трябва да остане чужд на всяка революция, която от самото си начало не започва „социалната ликвидация“. Работническата агитация във всички страни трябва да има изключително революционен социалноикономически характер. Именно този пункт разделя марксистите, привърженици на диктатурата, на етатизацията на икономиката, на абсолютната инициатива на държавата и на авторитета от анархокомунистите федералисти, отричащи държавата и властта, утвърждаващи тактиката си върху принципите на свободата и инициативата на трудовите маси. Едните и другите признават „науката“, но първите декретират знанията от центъра, а вторите ги разпространяват чрез доброволните обединения, съответстващи на насъщните им интереси и природни наклонности. Първите като идолопоклонници вярват във всемогъщата сила на вождовете-учители на човечеството, вторите – в непосредственото революционно творчество на масите. Първият блестящ опит за прилагане на тактиката на „революционния социализъм“ (на анархокомунистите федералисти), за разлика от марксистите, дава Парижката Комуна – смел и ярък израз на отрицание на държавата. (III-20-22; IV-6, 12, 13, 16-22, 67, 73, 171, 251-252; V-20, 24-25, 30-33, 43-44, 51. Бакунин изразява отношението си към „народната държава“ на германската социалдемокрация в нейната Айзенахска програма в т. IV-225-230, 236-237 и др.)

Новото свободно общество, израстващо върху развалините на държавата, е с федералистична организация. То се строи върху началата на доброволното и свободно самоопределение на неговите членове – от комуните към провинциите, нациите, обединените народи на Европа и грандиозния световен съюз, обхващащ цялото човечество. Автономността на всеки член на Федерацията, независимо от неговите размери и външна мощ, е неограничена, доколкото в самата нея няма опасност за автономията и свободата на другите ѝ членове. Източник на правните норми за Федерацията (съюза) е общата воля на образуващите я автономни единици. Връзката между отделните ядра не е принудителна, а се основава върху свободното съглашение. Няма и не може да има вечни задължения, но доброволно приетото съглашение има задължаваща сила. Така построената Федерация не е гробище на идеала, подобно на държавата, а реален жизнен синтез, обединяващ всички местни своеобразия, лични и местни права и интереси.

Този комплекс от идеи по-късно, в основни черти, заляга в основата на теоретичните програми и тактики на анархосиндикализма и революционния синдикализъм.

*   *   *

Класовият опит и класовото самосъзнание, организацията на работническата класа, съюзът ѝ с революционното селячество обаче не са за Бакунин всичко необходимо за делото на революцията. За тържеството на последната е нужно още всичко онова, което е характеризирало самия него – революционно вдъхновение и неукротима страст към „разрушението“.

„В революцията – пише веднъж Бакунин – три четвърти е въображение/фантазия и само една четвърт е действителност“. В тези думи е ключът към философията на „разрушението“. Чужд на механичната представа за живота, Бакунин не е могъл да мисли „механично“ за революцията. За него – професионалният „майстор“ на революцията – революцията „не се майстори“, „не се прави“, „не се фабрикува“. Тя е многообразен, сложен и комплексен поток от явления. Тяхното взаимодействие ражда нови, неочаквани за първоначалното „счетоводство“ сили. Към революцията е неприложима монотонията на теорията. Тя е пир на живота, ликуващо радостно творчество, „вдъхновение“ и „великолепие“, образуващи самия живот. Само в известна своя част, революцията може да бъде предвидена, да се комплектува и направлява. Преди да заложи и утвърди основите на новия порядък, революцията е огромен, управляван повече от инстинкта, отколкото от разума, хаос и брожение. Затова в началния стадий на движението, естествено, разрушителните процеси играят преобладаваща роля.

„Народното въстание – по своята природа стихийно, хаотично и безпощадно – предполага винаги големи жертви, обсебвания и разрушения на собственост – своя и чужда… Не може обаче да има революция без мащабно и страстно разрушение – спасително и плодотворно, защото именно чрез него и само посредством него се зараждат и възникват новите светове“. (I-90)

В тези случаи, когато Бакунин говори за „правене на революция“, той употребява израза не в смисъл на върховното ѝ ръководство от авангардните революционни отряди, а в смисъл на пробуждане на потенциалните сили, таящи се в широките маси и даващи да се почувстват техните истински мащаби, истински размах, в самия процес на революцията. В отговор на въпроса какво могат и са длъжни да правят революционерите за разгръщането и организирането на революцията, той пише: „Те са длъжни не да я правят сами, чрез декрети, да я налагат на масите, а да я предизвикат в тях“. (IV-177, 257)

Към основните потенциални слоеве на революцията Бакунин отнася и онези социални групи, които, без да играят определяща роля в революцията, могат да бъдат извънредно важни нейни участници: „ученическата и университетската младеж“, идващите от „най-дребната буржоазия спътници, инстинктивно пренебрегнали традициите и принципите на авторитета“, не можещи да поемат инициативата, но способни с лекота да се присъединят към социалното движение на работниците. (IV-30-36, 169, 188) Накрая, Бакунин зачислява тук скитниците и дрипльовците, които не са обвеяни от истинския аромат на социалната поезия. Бакунисткият разбойник има малко общо с романтичното разбойничество на младия Шилер. Последното е геройствало безсилно в индивидуалистичните си походи против филистерството, влизайки в безизходен кьор-сокак. Бакунистката „паплач“ е трябвало да се превърне в „сатанинска лава“ и „аванпост“ на бунта против феодалната държавност. •

(следва)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *