„Бакунин“ на Алексей Боровой

печат

Започваме публикацията в превод на превъзходната студия на Алексей Боровой „Бакунин“, писана през 1926 г., по случай 50 години от смъртта на нашия Мишел. Тя е най-доброто изложение на неговите философски и революционни възгледи. В нея Боровой го цитира многократно, позовавайки се на петтомните избрани съчинения на издателство „ГОЛОС ТРУДА, излезли от печат през 1920-1922 г. В текста, след всеки цитат или резюме на мисълта му, е посочен томът и страницата. Например (т. III, стр. 123) или още по-кратко (III-123).

В историята на анархизма Бакунин заема изключително място.

Анархистическата мисъл и действие са намерили в него своя гениален изразител. Анархистическият мироглед за пръв път получава израз в неговата съвършена чистота и мъжество. Световното значение на бакуниновата „бунтарска“ философия и агитация е осъзнато отдавна. Неговото философско и идейно наследство обаче все още е изследвано в незначителна степен. Досега то си остава проблем. Неговото учение и живот са се сплели ведно с легендите и, извращавайки облика му, те живеят до наши дни.

Покрай издигнатите паметници на Бакунин от Макс Нетлау и Джеймс Гийом, едно истинско изследване на Бакунин започна едва от две десетилетия, особено от времето на Октомврийската революция, всмукала незабелязано в себе си стихията на бакунизма. Може смело да се твърди обаче, че основният комплекс от идеи, с които живее съвременният – и в частност руският – анархизъм, принадлежи на Михаил Бакунин. Нещо повече, опитът на Октомврийската революция, който застави анархистите да преразгледат своя теоретичен и практически багаж, остави непоклатими неговите идейни и тактически формулировки и така даде решителни доказателства за гениалната му прозорливост.

Такова преразглеждане трябва да постави в целия му ръст необходимостта от изследване, както на социологическите и политическите проблеми на бакунизма, така и на проблемите на анархистическия мироглед като цяло. И тук, наред с възможностите за истински открития, изследователят ще срещне и значителни трудности.

При един повърхностен, тенденциозен и циклопски („едноок“) синтез, Бакунин изглежда изтъкан от противоречия. Думите на Кант, че към автора не винаги може да се предявява искане да признае като свое написаното и казаното от него, като че ли с пълно право могат да бъдат приложени към Бакунин.

В неговото своеобразно, хаотично, огромно творчество би било напразно да търсим простота, прозрачност, мярка. Би бил безнадежден, наистина лилипутски труд, да се опитваме да го улавяме в противоречия, грехове и ексцеси. Правилно, единствено правилното и заедно с това целесъобразно и справедливо би било да оценяваме неговото творчество като велико жизнено дело, като цяло и да се стремим да вникнем в неговата мисъл и патос, да отделим оригиналното, изразеното за пръв път и само от него от преходните исторически наслоения, от случайните или моментни „приумици“.

Истинската бакунистка същност на неговата философия е приемането и прославата на живота в неговото многообразие и неповторимост. Нетърпимите за „логизиращия“ разум противоречия, които съжителстват в реалността, са еднакво важни и необходими, защото от тяхното органично единство се формира самото понятие за живота.

Още на младини, дълго преди да се оформи окончателно неговият реалистичен мироглед, той не само е чувствал перманентността на противоречията в живота, но нееднократно, с пластична яснота, е формулирал в писмата си до своите близки това чувство: „Противоречията – това е животът, прелестите на живота и онзи, който не може да ги преодолее, не може да преодолее и живота. Всеки обаче е длъжен и може да го стори. В това се състои неговата човешка същност“ и т. н.

В светлината на това виждане, отделните противоречия на Бакунин престават да бъдат грешки, пропуски или дефекти на мисленето или методиката. Те са обусловени от своеобразието на самия мироглед и са оправдани теоретически и практически.

Наред с това, трябва да се има предвид и „техническата“ обстановка, в която са създавани бакунистките текстове. Неговите съчинения-памфлети не са търпелива систематизация на натрупани върху листчета бележки, а лава, която трябва да изпепели противника. Бакунисткото слово винаги е било отговор на непосредствен въпрос. В увлечението си по отдавна почувствани перспективи той е прескачал границите на политическата или социологическата импровизация и е пишел трактати. В такива условия не би било най-мъдрото да очакваме от автора методическа издържаност и теоретическа завършеност.

Без да се взираме обаче в неспазването на изискванията на научната методика и на отсъствието на научен апарат, представляващи гордостта на днешния ерудит, творчеството на Бакунин е монументално, то звъни с вълнуващ лиризъм и хипнотизира със страстното си изложение.

„Федерализъм, социализъм и антитеологизъм“, много части от „Камшико-германската империя“, „Писма до французина“ или изобличенията на Мацини звучат не като политически опити, а като вдъхновена философска поема.

*  *  *

Творчеството на Бакунин като цяло е човекословие, т. е. обяснение и обосновка на човешкия свят. Човекът е централният мотив в неговата философия. Мирогледът на Бакунин е наситен с човека. Неговият човек не е мършавата абстракция на рационалистите от епохата на Просвещението, нито е плод на „разумната“ диалектика. Той далеч не е „равноправен“ член на „човечеството“ или избраник с чудесната мисия да прославя Твореца с делата си. Накрая, той не е и романтичен герой, призван по волята на мислителя или на вожда да осъществи метафизиката на прогреса.

Човекът на Бакунин е първичната, неразложима интуиция, израсла от живата съпричастност на свръхнадарената натура към всичко човешко. Човекът на Бакунин е жив, реален, конкретен човек, къс пластична материя, в далечното минало – брат на горилата, а днес – мислител, бунтовник, ваятел на един нов човешки свят.

Как е възможно такова творчество?

В традиционните характеристики на бакуниновата философия на историята по нашенски се подчертава прекалено значението на негативния елемент.

В неговата обща концепция за света, в учението за живота като безгранично развитие, като неспирен, многопластов, единен поток, отрицателният момент естествено трябва да заеме своето важно място. Животът е диалектически процес и неговата същност се състои в последователната смяна на утвърждаване и на отрицание, намиращи се в органичен синтез. Всяко утвърждаване крие в себе си елементи на собственото си разрушение; отрицанието е необходима предпоставка за утвърждаването.

В този хаос на взаимодействащи причини конкретните явления се нуждаят от наличието на определени условия и типични отношения, вън от които тяхното самопроявление и по-нататъшно съществувание е невъзможно. Опитът да се въстане срещу тези условия би бил въстание против причините, обусловили самото явление, и затова би го застрашил с гибел.

При целия романтизъм на своята натура Бакунин е бил реалист от глава до пети. Той си е давал ясна сметка при какви именно условия „бунтът“ има шанс да успее, в какви – без да претендира за непосредствено-практически успехи – може да има възпитателно или пропагандно значение, и най-после, в какви – бунтът е равносилен на безумие – не в смисъла на тотално пренебрегване на реалната обстановка, в която трябва да протече самият бунт, а в смисъла на коренно извращаване на задачите на човешката дейност, на обречен опит за покушение над онова, което по същество стои над човешката воля и възможности. Такава е природата с нейните закони, такива са обществените закони – не временните, конкретни форми, в които човек въвежда своите исторически преходни достижения, а основните закони на човешкото битие, действащи като природни сили.

Затова представата за Бакунин като нихилист, бунтар и универсален отрицател не само на юридическите, но и на природните и обществени закони, посягащ на принципните основи на природната и социална материя, е напълно погрешна.

Той схваща свободата на човека не като метафизика, като независимост от действието на „естествените закони на физическия и социален свят“. Личността е обвързана от „естествената необходимост“ (подчинена е на природните закони) и „обществената необходимост“ (подчинена на законите на общественото битие). Тази подчиненост е основа и условие за нашето съществуване. Въстанието против тях би било нелеп опит да поставим себе си вън от действието на всемирната причинно-следствена връзка, определяща съществуването на всички неща. В този смисъл човекът е роб, но роб на закони, стоящи не над него, а образуващи собствената му природа, неотделима от условията на неговото битие.

Затова за Бакунин няма (и не би могло да има) разрив между „свободата“ и „необходимостта“. „Разумността“ на реалността не подлежи на оспорване в неговите очи, както и „бунтът“ против нея. Противоречието между тях е мнимо.

Биологически и социологически, „разумната“ действителност – а за Бакунин няма и не би могло да има друга – довежда с естествена необходимост човека до отрицание на „обективния ход на нещата“ и до бунт против него.

Затворен в световния поток на причинно-следствени връзки, обусловен от природните и социални закони, човекът обаче е „протестант“ от мига на своето раждане. И в зависимост от укрепването в него на „човешкото“ – в това е цялото обективно съдържание на неговата история – все повече се усъвършенстват методите му на борба с действителността, която в условията на даден момент престава да бъде „разумна“ за него.

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *