Бакунин – революция без граници

печат

140 години от смъртта на М. А. Бакунин

Далеч съм от самонадеяната мисъл, че моят бегъл очерк е апология, която внася нов възглед за личността на Бакунин и освещава в целия ѝ ръст неговата гигантска историческа роля. За това би било необходимо обширно изследване на бакуниновата доктрина, с нейния последователен растеж от Хегел към позитивизма, от философските мисли на „Жюл Елизар“, превърнали се в компендиум на германската буржоазна революция, до интернационализма и бясната враждебност спрямо държавния „социализъм“, от Маркс към бунтарството и анархистическото „творческо разрушение“.

Заглавието на моя очерк показва, че искам да говоря с публиката за Бакунин, а не за бакунизма. В него аз се старая само да обрисувам фигурата на Бакунин като представител на онзи могъщ и неспокоен дух, чиито избрани носители, задушаващи се в тесните руски рамки, са привикнали да разбиват с глава железните решетки и, пробивайки ги, след като се озовават на свобода, се превръщат в граждани на целия свят, за да сътворят неговата история. Бакунин е беловласият Лермонтов Мцири, познал мъчителния възторг от революционната буря; Бакунин е европейският Стенка Разин със западни нрави, в превод на езика на немската философия; Бакунин е хегелианският учен, завършил живота си с отрицание на науката, ако тя не е наука на бунта и топора. Несъмнено той е най-типичният и страшният от всички руски буревестници, развихрил черните си крила над буржоазна Европа в XIX век. Бакунин е извършил в тази буржоазна Европа няколко революции, вярно разрешили само задачите на буржоазната демокрация, но самите революционери сред които той беше войн или вожд, се страхуваха, срещайки в него същество с висша сила и с буреносен дух. Известна е фразата на парижкия революционен префект от 1848 година Косидиер, че Бакунин е неоценим в първия ден на революцията, но на втория той трябва да бъде разстрелян. Херцен, от името на Бакунин, се шегувал, че Косидиер също е безценен за революцията – само че следва да бъде разстрелян в навечерието на нейния първи ден. Немците, без да се изключват Маркс или влюбения в Бакунин Руге, в най-добрия случай са търпели по принуда руския революционер, но в мнозинството си откровено са го ненавиждали и накрая с помощта на царския доносник Утин оклеветяват и изгонват от Интернационала „Стареца на планината“. Любопитно е, че, изгонвайки го – при това с огромни усилия и при острия протест на многочисленото мнозинство, образувало Юрската Конфедерация, – Интернационалът сам не закъснява да се разпадне и разложи, изгубвайки своя естествен символ и своя международен революционен дух.

Руските революционери-западняци и лондонските изгнаници също са се бояли от Бакунин. Херцен, който с напредване на възрастта, със своя умерен полу-социалистически мироглед и със западната си естетическа култура по възпитание и начин на живот, се отдалечава с подозрителност от него, защото бурята на Бакуниновия Sturm und Drang (Буря и натиск – б. пр.) е страшна. Нали Бакунин, като разрушителен смерч, обявява война вече не само на династиите, съсловията и класите, но и на цялата двадесетвековна европейска цивилизация.
Полските революционери, за чието дело Бакунин увлича Херцен и Огарьов в една агитация, която погубва „Колокол“, изпадат в ужас, вслушвайки се в неумолимата логика на крайностите, с които Бакунин обрисува собственото им бъдеще по време на шведската експедиция. Домонтович открито заявява, че ако трябва да избира между императорското правителство и тези демократични форми, в които руските приятели с Бакунин во главе се стремят да възстановят самостоятелността на Полша, то той би се изказал за съхранение на деспотизма. „Защото – казвали шляхтичите – деспотизмът все някога ще има край и тогава ще се устроим както желаем, докато народът не ще позволи вашето преустройство да бъде върнато назад“.

Така можем да видим, че Бакунин в началото на революцията често е бивал съвършено сам, в пълния смисъл на думата сам войн на бойното поле и може би тази самота му е придавала, като на Ибсеновия д-р Щокман, онази съкрушаваща сила – неотменен и основен признак на неговото революционно апостолство. Свободен и самотен, той връхлита като „буревестник, на черна мълния подобен“ върху живота, изискващ и нуждаещ се от радикално преобразуване, и преминава през него като опустошителен смерч. Има хора, за които в днешния свят е тясно, като в тюрма. Бакунин, по своята буреносна природа, е най-яркият и могъщ техен пример, разрушаващ тясното настояще за просторното бъдеще. Той се е задъхвал в Русия, хвърлил се в славянството, и неговите рамки му отесняват. Понасяйки се като смерч над германската демокрация, той вдига вихрите в Лион, Барселона и Болоня – но и това е малко! – буйството на фантазията и неукротимият ентусиазъм на убеждението натрупват в съзнанието му видението на международната анархия, идеалът на бездържавното свободно самоуправляващо се общество, апокалипсисът на човека, възтържествувал над проклятието на първородния грях, победил робския труд с пот на лицето, захвърлил венеца от тръни, саркастично обещан на човечеството вместо хляб…

Кажи ми Бакунин – го попитал веднъж Рейхел, – а ако се изпълни всичко, което ние с тебе желаем, тогава какво?

Тогава? – Бакунин се намръщил. – Тогава ще преобърна всичко… и ще започнем отначало!

За истинността на този разговор е трудно да се гарантира. Може би той е плод на легендата, но не е невероятен, защото е напълно в духа на Бакунин и добре изразява одухотворяващия го вихър. Да разбиват и повалят – е същността на смерчовете и вихрите. Те не могат да не разбиват, длъжни са да повалят, докато сами не се разбият и не рухнат. И, разбира се, Бакунин – този Фауст на революцията – не би се спрял удовлетворен дори пред един от нейните красиви мигове. Строейки новия свят с разрушението на стария, той би вървял и вървял – все напред и напред, докато не срещне на пътя си съдбовната съперница на своя смерч – още по-могъщата обновителка на света, още по-неуморната строителка с разрушението – Смъртта.

Като че ли завиждайки на славата на Бакунин, тя не му отрежда честта да загине в боя на болонската барикада. На 1 юли 1876 г. тя се прокрадва към него като разбойник, задушава го и го запраща в бернския му гроб.

Финалът на първия очерк в „Светите отци на революцията“ от Александр Амфитеатров (1906)

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *