БДЖ – липса на солидарност

печат
„С какво ще завърши стачката ви?“ – питам позната кондукторка във влака, с който пътувам. „С фалит – отговаря тя. – А и да ти кажа честно, чакам по-скоро да свърши. Натоварването тези дни ми е като за цяла година. В къщи ме забравиха как изглеждам…“ Питам дали има идеи сред железничарите да поемат нещата в свои ръце. Кондукторката учудено вдига вежди. Обяснявам: окупация на железницата, изхвърляне на началниците и администрацията, създаване на работнически съвети по участъци и по гари, по депа и по специалности като инструменти за самоуправление. Ако трябва – и дружини за самоотбрана, работнически милиции. Тези съвети ще се разберат за заплащането, задълженията, за политиката на предприятието към други предприятия и към пътниците, и то така, че тази политика да срещне подкрепа сред населението.
Докато говоря, идва началник влака, още две кондукторки, пътуващ железничар (оказва се ревизор вагони). Слушат ме, после въздишат. Говоря им за това, че работата на легалните синдикати, които вече с пълно право можем да наречем казионни, не e да защитават техните права, не e да изразяват техните желания и потребности, а да извличат изгода от своето положение на посредници в трудовите конфликти. Ревизорът ме прекъсва с репликата: „Синдикатите са продажни! Винаги гледат да угодят и на работодателя, на скапаната държава!“
Как да не се съглася? Синдикалните лидери са като адвокатите – вадят си хляба от хорските кавги и прегрешения. Ако би била възможна такава обстановка, при която конфликтите се уреждат по директен и конструктивен начин, а повод за деяния, обявени от законите за престъпления, просто липсва, надали тъкмо адвокатите ще са тези, които биха съдействали за установяване на такова саморегулиращо се общество. Това, че синдикалната бюрокрация е намерила топло местенце, личи както от лъснатата („немитингова“) външност на лидерите на профсъюзите, така и от навика им да цитират изказвания на белогвардейски генерали, които преди почти един век с оръжие са се опитвали да смажат стремежите на работници и селяни сами да си уреждат живота. Къде са мазолите на синдикалните чиновници? Колцина от тях са тръгнали от работническа среда, за да претендират да бъдат изразители на волята на трудещите се? Нима се сещат да обърнат внимание върху факта, че частната БЖК (чиито собственици досега остават в сянка и анонимност, но управителите до един са от бившите шефове на БДЖ) прилапва апетитните товарни превози, с което обрича БДЖ да работи на загуба? Вместо това те с половин уста се съгласяват с предложението за качване на цените на пътническите билети. И докъде? До нивото на самолетните билети? Или направо до цената на пътуване с космическа совалка, защото и авиолиниите напоследък фалират една след друга?
Продължавам да говоря за начините за самоуправление в железницата. Връщане на ток в мрежата, с което да се намалят разходите за ток, диалог с пътници и превозвачи, договаряне на цени и такси за превоз, социални отстъпки, така че да има основа за солидарност с хората. Ето, излезлите да протестират срещу пенсионната „реформа“ граждани по никакъв начин не се опитват да се координират със стачката в БДЖ. Зърнопроизводителите, които, доколкото разбирам, са недоволни от липсата на субсидии, срещу които са взели заеми за техника и са заложили имотите си, също протестират съвсем отделно от железниците. А едно обединение на протеста би създал сила, пред която и правителството, и работодателите, и банките няма начин да не клекнат…
„Хубаво говориш и си прав, момче… ама не за тая страна – казва началникът влак, останалите след малко кимват тъжно и въздишат. – Вчера пътниците ни псуваха на майка. Разправяха, че най-тъпи след ченгетата и военните били железничарите. Че и стотинка не сме заслужавали. Каква ти солидарност… В градския транспорт се закичиха с лепенки, че ни подкрепят и толкоз, продължават да возят хората, дето не разбират, че не се борим за повече пари и облаги…“
Намесва се кондукторката: „Наистина би било хубаво да превземем железницата, ама с кого? Половината от колегите ми, щом започна стачката, си взеха отпуски или болнични, скатаха се.“
Ревизорът: „Знаеш, аз вървя покрай влака и проверявам колесника и изобщо състоянието на вагоните. Аз пускам в движение тия бракми и си залагам главата, ако стане авария. Много добре звучи солидарност, ама вчера ние стачкуваме, а началник гарата дава зелена светлина. Вика: работя за пари! Ами ние за какво работим!? Стачкоизменник гаден! А ти викаш, солидарност…“
„И защо е така? Защо има стачкоизменници? Надяват се да ги оставят след съкращенията? И какви са тия съкращения – само 25% от администрацията, повечето съкратени са от експлоатационния състав, бачкаторите.“
„Ами за какво му е на един машинист, например, да стачкува? Гледах фиша на един колега – 1868 лева месечно… – казва ревизорът. – Сто и петдесет му дават само защото сам кара влака, понеже е в новите мотриси, Сименсите…“
Същите „Сименси“, които не са закупени, а взети назаем, и сега германците си ги искат обратно, понеже БДЖ, сиреч назначеното от държавата ръководство на компанията, не плаща вноските за тях.
„Чакай малко – обажда се кондукторката, – братовчед ми също е машинист, той за тримесечието взе малко под 1800 лева.“
„Ами, прецакали са го – обяснява ревизорът. – Дават му къси линии, плаща се на километраж, иначе работата е същата като време и загуба на сили!“
„Не ви ли се струва, че с тая система различни надници и възнаграждения ви разделят, противопоставят ви едни на други?“ – питам веднага.
„То е очевидно!“ – в един глас ми отговарят железничарите.
Хората са наплашени, добавят, навярно сме такива българите – покорно и робско племе. Понечвам да възразя, като им дам примери за това, че робски реакции виждаме по цял свят, не в народопсихологията е проблемът, но разговорът е дотук, защото влакът спира на моята гара. Пожелавам им успех и слизам. Те продължават да говорят. Надявам се, че обсъждат идеята за окупация, макар че надали. Наближава осем сутринта, на следващата гара влакът ще спре до четири следобед.
* * *
Такава е суровата истина за работническата ни класа. Тя не е солидарна даже сама със себе си. Осланя се на посредници и началници, не вярва в собствените си сили, свива се от страх, гледа да се спасява поединично. Колко ли още трябва да се затъне в мизерия, колко ли още страх трябва да се изпита, за да се превърне всичко това в дивото отчаяние, подир което следва бунт, а в бунта (може би!) и просветление, осъзнаване, че нещата са възможни и по друг начин, достоен за свободни хора, които знаят какво искат и са решени да го отстояват.
Николай Теллалов

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *