Бездънният кладенец на националния позор

печат
Съдбата на най-близките роднини на Васил Левски – гузно премълчаваният позор на „нова България“

Една година се изтърколи в необозримата, безмерна бездна на всевечното, всеядно време откакто български власти управляваха в Карлово, а на карловчани вече се чинеше, че петвековното турско иго е отдавнашен омразно-злъчен спомен, запокитен нейде в невъзвратимото минало, макар и развалините от опожарените къщи, от изпепелената, срутена сграда на мъжкото класно училище и напълно разсипаните, опустошени черковни храмове “Свети Никола” и “Света Богородица” скръбно-издайнически да сочеха печалните сетнини от яростта на турския аскер и башибозук. Само градената през 1485 г. Куршум джамия от османския феодал Карлъ Али бей, основател на Карловската касаба, приела, приела неговото име, старчеше някак почти издавателски непокътнатата сред траурно чернеещите се руини.Свиреп декемврийски мраз вледеняваше сгърчилата се зиморничаво между планинските ридове котловина и над зъзнещото селище, прислонено до южното подножие на Калоферския балкан. Към смръзналото безветрие висеше неподвижно като зла поличба пепеляво-сивата, рехава пелена на пушека, бълван непрестанно от огнедишащите ождаци. Здрачаваше се, когато из една схлупена къщурка, в горната махала, изскочи забрадена с черна шамия – възрастна, прехвърлила шестдесетте години дребничка женица, която се завтече към махленския бунар, клекнал под вековен бряст в края на калдъръмения сокак. Щом стигна до кладенеца жената спря за миг и вдигна лице към смръщеното зимно небе сякаш очакваше да съзре там най-насъщното и най-съдбовно предзнаменование на своя живот. Но отгоре неистово, равнодушно и с лиха безотрадност се разстилаше безкрайната пустиня на непрогледно тъмнеещите от безмълвно прииждащата нощ облаци и никакъв, дори най-невзрачен звезден зрак не мъждукаше в мрака. И все пак в нейното измъчено лице, изгризано от ненаситния гмеж на кахърите съзнание мълниеносно се завъртя страдалческия калейдоскоп на дните и нощите, през които премина собственото й житие-битие, съсипано от непрестанни несгоди и премеждия: и задомяването с гайджията Иван Кунчев, разорил се поради охтачиво заболяване и умрял, ненавършил 43 години; и злочетата сиромашия при отучването на петте деца.; несретните вдовишки слугински години и неутешимиата майчина скръб по смъртта на малката Мария и двете момчета, чиито свършек на дните им ги застигна като млади, напети мъже; и овдовялата дъщеря Яна с четирите невръстни дечурлига; и завърналият се от Руско-турската война син-инвалид, останал без един крак, поболял се от туберкулоза и тръгнал немил-недраг да проси подаяния из калдъръместите карловски сокаци; и оскъдно радостните житейски мигновения, стипчиво броящи се на мазолестите пръсти на двете отрудени ръце; и непрестанната несносна, убийствена немотия!
Мизерията озъби хищни челюсти и през тази, изсулваща се из броеницата на християнското летоброене 1878 година – първата свободна година за онези от българите, които населяваха Княжество България и Източна Румелия – невръстните отрочета на прослувутия Берлински конгрес. В ледени буци бяха се превърнали сърцата на карловчани – никой към никога капка милост нямаше, имащите се лакомяха да имат още повече. Предишните челебии, гяурите мемлекет чорбаджии, чийто чорбаджилък процъфтяваше неотдавна под чадъра на османския падишах, се сдушиха с новопръкналите богаташки парвенюта, а беднотията – петимна за троха хляб – опъваше уши от гладория и едва свързваше двата края.
Строполилата се до кладенеца, превита одве жена не помнеше такъв непоносим, стръвнишки глад да е върлувал тъдява като същински чумав мор и празните стомаси на сиромасите толкова продължително време да са свирили рамазан, безутешно виейки по кучешки на месечината. Коремчетата на внуците й взеха да подпухват от постоянното недояждане, детски хленч отчаяно отекваше в тясната, прихлупена одая, където отдавна истиналото огнище студуваха бабата, децата на Яна и нейният сакат брат, сполетян от върлото нещастие да дочака Българското Освобождение, за да изживее пълния трагизъм на собственото си унизително съществуване, изминавайки докрай мъчителния път към своята Голгота. Ръцете на този окаяник, смирено протегнати сега за милостиня пред дюкяните в Карловската чаршия, навремето си държаха сабя и пушка в Христо-Ботевата чета и в дружините на българските опълченци. През буреносните, размирни хъшовски години във Влашко тия същите ръце държаха ками и пищови, разнасяха из кръчми и кафенета бунтарските вестници “Свобода” и “Независимост”. Ала ето че в освободените от турско робство български земи тия святи ръце не ставаха за нищо друго, освен за несретна просия.
Бившият хъш и национал-революционер се завърна в родното Карлово туберкулозно болничав, със силно увредено зрение и без един крак. Карловските стари и новоизлюпени чорбаджии го държаха под око с неприкрита неприязън и тъй като у тях беше ножа и сиренето той остана без никакво препитание, принуждавайки се да изкарва прехраната си, подлагайки ръка за милостиня от минувачите по улиците… Уви! Трябваше да изпие капка по капка, отровно-горчивата чаша на злощастната си орис, която не бе благосклонна към него и другите му двама братя, изгорели в пламъците на българската национално-освободителна борба…
…И не изтрая майчиното сърце! Не можеше повече мъчаливо да преглъща нещастията, оскръбленията, униженията, неимоверната нищета, връхлитащи като разбесувани вълчи глутници върху семейството на злочестата карловка. И възропта тя в душата си срещу своята жестока съдба и прокле мига, в който беше се родила на белия свят. “Прости ме, Господи!” – изхлипа сподавено клетницата и почти в невсвяст от глад, който раздрусваше тялото й в мъчителни, агонизиращи конвулсии, залюшната от мътния въртоп на непоносима безнадежност, със сетно усилие се прекатури през пармаклъка на кладенеца и тутакси изчезна в тъмната паст.
На другия ден, след обед, трупът бе изваден от герана и погребан на две-натри, без църковни обреди в дерето, рахитично хлътнало в страни от българските гробища, погълнали тленните останки на получилите попско опрощение миряни пред хрисимо и овчедушно да сдадат богу дух. Самоубийците обаче православната църква с анатемосваща строгост запрещаваше да бъдат погребвани в християнските гробни покои. До току-що изкопания гробен хендек, подсмърчайки беряха студ обезумялата от скръб Яна – дъщерята на покойницата и неколцина одрипавели комшии от горната махала. Синът на самоубийцата, зашеметен от мъка и жал, се насвятка до безсъзнание и не можа да види как гробарите – двамина видиотени от пиянство и системно недояждане карловски цигани – свлякоха в гроба кльощавото, мъртво тяло на майка му, увито в мръсна, изпокъсана черга, заривайки го бързешката с вледенената от декемврийския стид глинесто-песъчлива пръст, бъкана с трънлив буренак и дребен каменяк.
Подир ден-два той пока просеше из карловските сокаци и с мизерната “лепта”, която му даваха, помагаше на Яна да изхранва челядта си. През 1881 година издъхна страдалчески, задушен от белодробен кръвоизлив, след тригодишна просия в родния си град Карлово.
Тъй потресаващо злополучно завършиха живота си в свободна България майката на апостола Левски – Гина Кунчева и неговия брат Петър Иванов Кунчев. Лобното място на Гина Кунчева не е запазено и днес никой не знае къде почиват костите на тази пресвята българка. Но както Васил Иванов Кунчев – Левски, така и Гина Кунчева и Петър Кунчев, вградиха завинаги своите имена в неръкотворния пантеон на българската народна памет и докато я има България са обречени на безсмъртие!
Да си призная изпитах дълбока по круса, научавайки истинските причини за смъртта на майката и брата на Левски. Не можех да повярвам на документалните данни, предоставени ми от известния хасковски креевед Борис Колев, който от дълги години проучваше генеалогията (родословието) на Левски и затуй реших да разговарям по този въпрос с двама от най-отраканите капацитети по българска история. Единият – проф.Илчо Димитров – доктор на историческите науки, тогава ректор на СУ “Климент Охридски”, член на президиума на БАН, член кореспондент и зам.председател на БАН и коскоджа-мити академик – въобще не ме удостои с отговор, гарнирайки своята многозначителна разговорливост с нехайна, тънкоиронична, мефистофелска по-усмивчица. А другият – професорът Николай Генчев – декан на историческия факултет в СУ “Климент Охридски”, доктор на историческите науки, член-кореспондент на БАН и лауреат с Хердеровата награда по история – припряно смотолеви: “Туй е напълно хазарта, непоносимо-лаическа трактовка и българската общественост не ще я приеме! От обществена гледна точка не е никак морално да акцентираме върху подобни интерпретации и да се ровичкаме в тях, търсейки на всяка цена скандални пикантерии!”
Наистина – какво бетер странно, суперинтелектуално, свръхпикантерийно професорско умозаключение! Защото фактологията от житейската семейна хроника на Иван и Гина Кунчеви и техните деца е очевиднокатегорична!
Родителите на Левски – Иван Кунчев и Гина Караиванова (по мъж Кунчева) имат пет деца: Яна, Васил, Христо, Петър и Мария. Бащата – трудолюбив и преуспяващ карловски бояджия и гайтанджия – се разболява тежко от охтика, бързо изпада в несъстоятелност и почива през 1851 г. Рано осиротялото семейство се оказва в бедствено материално положение.
Въпреки неизброимите несгоди овдовялата Гина Кунчева успява да отгледа децата си, слугувайки по къщите на карловските чорбаджии. Нейното пето дете, Мария, умира на шест години от някаква незнайна по онова време болест. Христо – по-малкият брат на Левски, подгонен от турските власти, емигрира във Влашко, споделяйки бунтовните копнения на българските хъшове и епичната им бран за освобождаване на България от османско иго. Крехкото здраве на младият мъж не устоява на суровото хъшовско ежедневие и през 1870 г.
Най-малкият брат в семейството Петър също е деен участник в българското национално-освободително движение и активно съдействува на Левски в революционно-апостолската му мисия, а през метежната българска пролет на 1876 г. се включва в Ботевата чета. Тежко ранен в сраженията на Врачанския балкан попада в турски плен и бива осъден на доживотна каторга в Диарбекир, Мала Азия, но съумява по някакъв начин да избяга в Русия. Опълченец през Освободителната руско-турска война – в чутовните шипченски боеве го раняват в главата, гърдите и краката. Откаран за лечение в Харковската военна болница, ала се налага хирурзите да отрежат гангренясалия му десен крак. С крайно влошено състояние, непосредствено след Сан Стефанския мирен договор, пристига в родния си град Карлово – полусляп, почти глух, еднокрак и туберкулозен. Никой в града – упрявляващите и местните думбази – неоткликват на молбите му да получи някаква що годе подходяща за инвалид работа, за да се прехранва. Старите чорбаджии от османлийската епоха и новопръкналите се богаташи не могат да понасят гладуващите роднини на Апостола. Други времена бяха настъпили в изкуствено скалъпените Княжество България и Източна Румелия, където довчерашната рая ламтеше за свой, собствен, проспериращ гечинмек (бизнес) и немедлено забогатяваше. На национално-освободителните идеали и народополезната дейност се гледаше с безочлив, неприкрит присмех и досадливо пренебрежение.
Стигналия до просеща тояга Петър протяга ръка за милостиня на чаршийските търговци и занаятчии и с оскъдните подаяния подпомага сестра си Яна, вдовижа с четири деца. Гина Кунчева не може да се смири с нещастната съдба на сина и дъщеря си. Съсипаната от непосилен труд и още по-непоносими несгоди българка се самоубива, хвърляйки се в един кладенец. Именно този кладенец се превръща в нажионален позор за нас, българите!
През 1881 г. Петър Кунчев умира от туберкулозното заболяване, останал просяк до края на живота си в бленуваната от него свободна България!
Такава е уви, за съжаление, мерзката, неподправена истина за злощастната участ, сполетяла най-близките семейни роднини на Васил Левски. И ако сме човеци нека я знаем и помним до края на дните си, защото скотските, бездушно-стръвнишки нрави в следосвобожденско Карлово с чудовищна сила бушуваха и бушуват и в днешна България и бездънния кладенец на националния ни позор и низост продължава да зее хищно и неутолимо и в него не се отразява звездното небе на българските национални добродетели, тъй както мракът там е непроницаемо-безкраен и гнусаво-ненавистен.

Марин Караиванов

Остави коментар

  • Братле земи попрочити пак историята Левски е бил, да револзционер но от каде е земал парите. Тои не може да краде от турците ами тогава от каде то е ясно от българските чорбаджий ето това става причина тои да бъде обесен защото по време на обира убива чирака на чорбаджията за да не го издаде и когато го хващат турците ест.предаден от българин пак българин го убива левски е съден с процес на които е имало и балгарски граждани които гласуват за обесването на левски

  • Жапко , много жалко е, че е забравен и гроба на Гина Кунчева, през който до 1965 г. е минавал път.И все пак благодарение на бащата на отец Георги Генков са изкопани и индентифицирани тленните останки на Г. Кунчева, която наистина прави опит за самоубийство в кладенеца.

  • много тъпо, наистина много!!!!

  • Sram i pozor,podyl ,malodushen narod.Ediniia dostoen uvisnal na besiloto v Sofiia.

  • Статията трябва да се преозаглави „Бездънния кладенец на нечие черногледство“. Фактите са измислени, а и такива да бяха, от тях не могат да се правят такива изводи. Малко след освобождението, раненият брат на Левски пристига в Карлово, няма работа, търси помощта на Найден Геров и без крак (!) бива назначен за старши стражар. За старши полицай, тоест. Майката на Левски, принудена да бяга от турците на стари години, се разболява, отсяда при дъщеря си и умира от заболяването си (не се виждат доказателства за това да се е самоубила изобщо), но и така да е – това, макар и рядко, се случва с болни и възрастни хора. Все пак тя е на години, психиката й е преживявала страшни натоварвания. Това не е повод за никакви драми! Какво се е очаквало от Източна Румелия, в чиито състав тогава е било Карлово, няколко месеца след освобождението? Авторите прекаляван твърде много с черногледството си, пренебрегвайки реалността на историята.

  • А ти, който пък набеждаваш Левски в кражби! Ти отиваш в другата крайност – Левски наистина убива човек, който се опитва да го залови, но това е много преди да бъде самият той заловен и осъден, преди да отиде в Букурещ, преди да основе комитетите. Той изобщо не е съден за това.

    Не изпадайте в черногледство от непотвърдени и откъслечни факти, мислете с главите си, след като правилно прецените фактите!

    Това за кладенеца го измисли един хасковски вестник, което като достоверност е равно на 0.

  • И още – колко от вас са чували за „Страшното“. Това е нещо, което всеки карловец знае. През 1878 г. русите влизат в Карлово, но се налага да го напуснат. Карловци въстават и турците извършват страхотно клане, като са убити почти всички мъже и момчета от града. Точно в тази обстановка майката на Левски е принудена, на 60 г. възраст да бяга по Балкана на запад към Сърбия и после се връща в София, от което се разболява и умира след около година. Точно в този разрушен и изгорен град се връща братът на Левски и МИЗЕРСТВА ЗАЕДНО С ОСТАНАЛИТЕ КАРЛОВЦИ! Но накрая бива назначе без крак за старши стражар! МИСЛЕТЕ, КАТО ЧЕТЕ И КАТО ПИШЕТЕ! Какво точно се е очаквало да стане с брата на Левски, да го направят кмет на града ли? Не бива така да се подаваме на глупави, непотвърдени и може би манипулативни сведения, мислете!

  • Да допълня, нещо което може би не знаете. Преди 133 години орди от башибозуци превземат освободеното вече от турско робство Карлово и избиват почти цялото мъжко население. Сечта е била безмилостна. Голяма част от жертвите са от местната интелигенция – учители, свещеници, търговци, лекари. Подгонени от потерята, хората се скриват в храма „Свети Николай“, но турците разбиват вратата и избиват до крак мъжете.
    Руснаците наричат Карлово „градът на черните забрадки (вдовиците)“. В периода след освобождението практически няма непочернена къща. Тук говорим вече не за богати и ояли се безчувствени чорбаджий и въобще граждани, а за един разрушен, град, с избито мъжко население, беден, претърпял всички несгоди на войната.
    Дори и да приемем най лошата версия за вярна (само дето видяхме, че Петър все пак е назначен за стражар), то те са пренебрегнати не заради безчуствие, а защото целия град е в бедствено положение.
    Да допълня.
    След походът на Гурко зад балкана Карлово въстава. Но когато руснаците се изтеглят, идват турците. Тогава се случва Страшното. Турските войски навлизат в градът и избиват над 800 (което за малкия град е ужасно много) мъже и младежи, след които лекари, учители, попове, въобще почти цялата интелигенция. Част от жителите се скриват в храма Свети Николай, но турците разбиват вратите и ги избиват направо в храма. За това колко жени и моми са изнасилени и убити няма да говоря, градът е разграбен основно, частично разрушен и частично изгорен. Останалите живи се крият буквално като лалугери и ги е страх да палят свещи през нощтта или да се скарат на по висок глас на децата си. Такъв страх е било, че бедна ви е фантазията, всичко е оставено на милостта на башибузука. Добре, че руснаците идват неочаквано, та спасяват градът от още едно клане. Ето така е изглеждал моят роден град в който и досега живея в първите месеци на освобождението.
    Моля, тези които не знаят за какво става дума, да си мълчат и да четат, защото стават не смешни, а вредни със този свой ура патриотарски напън. Как си представяш ти бе сине майчин в този толкова изстрадал град да носят на ръце някого, па било то и роднините на Левски? Време в което хората буквално умират от глад, нямат покрив над главата си, нито мъже които да го постоят тоя покрив?

  • Иване (или Фружине), далеч съм от мисълта да защитавам автора или да споря за историческата истина. Но замисли се за следното – човекът, ранен за свободата на народа си, брат му загинал пак за нея, накрая, за да му уредят все пак някаква издръжка, се налага да се подиграват със закона, като го правят… стражар. Ами ако не се бяха намерили свестни хора да го „уредят“? А такива през идните години ще се намират все по-трудно. Аз все още съм готов да приема тезата на автора, че новата държава е мислела най-вече за себе си (т.е. за управляващата банда, както е във всяка държава) и честните и саможертвени борци за свобода само са ѝ пречели. А че тезата не е доказана и не е описана добре, това е вече друг въпрос…

  • Много хубава статия ,но много тъжна ,чак заплаках четейки за мизерията в която са живели и умрели близките на Левски след онова нещо наречено освобождение!?Какво ти освобождение ,ново по свирепо робство,продължаващо и сега.Държавата и капитала открай време са врагове на хората.
    Знаех ,че тези хора са умрели в мизерия,но подробности не ми бяха известни….В училище няма да ви кажат как държавата се е отнесла с роднините на борците за свобода на народа.Мрачните тайни се пазят ,за да не сев разбунтуват хората срещу лицемерната държава…Но рано или късно информация като тази се появява и хората почват да се замислят…

  • Искам да се обърна към НОНЕ
    Ако си голям патриот ,за какъвто искаш да минеш, научи родния си език! Не може чак пък такава тотална неграмотност!!!
    И името на Левски- с малка буква???!!!

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *