Безвластник, артист, бохем

печат
Георги Жечев, видян през неговите стихове, статии и спомени

„Под кръстосаното влияние на социализъм, анархизъм и толстоизъм се формираха разбиранията ми, но анархизмът като най-широка концепция и най-жизнена философия, ми импонираше повече от всичко“ – записва Георги Жечев.
На 7 април се навършват 114 години от рождението му.
Четящите свързват неговото име с преводите на Толстой, Шолохов, Еренбург… Пишещите, които лично са го познавали, помнят живото му любопитство към всичко ново в литературата, безпогрешния му усет за истинското. Едва ли са много онези, които са чували подробности за сблъсъците на Георги Жечев-безвластника с властта. Докато е в състояние обаче, той пише. Спомените за политическата си работа, за издаваните вестници, за емигрантските времена в Париж и за комунистическите лагери, за приятелите и младостта.
В младежките години, по думите му, на интелигенцията е свойствена някаква горкиевщина – дълга коса, черни рубашки и пелерини. „Целият този реквизит – пише Георги Жечев – изглежда смешен, но беше неизбежен“. Към края на 1913 г. той вече е анархист. Предпочита да се нарича безвластник.
Всичко започва от разговорите с приятелите за свободата и свободната личност, с обсъждането на брошурите на Бакунин и Кропоткин. Тези занимания вървят успоредно с литературните. За него политиката и просветата, литературата ще бъдат заедно докрай.
През 1914 г. излиза стихосбирката „На другия бряг. Първи стихове и песни от Самотника“.
В непубликуваните досега мемоари Георги Жечев описва атмосферата на военните години. Противник е на войната. Отказва да служи. Избира да заживее нелегално. Това той оценява като решаващо за по-сетнешния си живот. „Спокойствие изпълва душата ми пред мисълта, че няма да покваря себе си.“
През юни 1919 г. е учредена Федерацията на анархистите-комунисти. Жечев и другарите му се поставят в услуга. Следващата година в Хасково организират първомайско шествие и митинг. Властта, както пише той, е респектирана и не се противопоставя. „По това време вместо стражарите да арестуват анархистите, самите анархисти често „арестуваха“ по някой стражар, домъкваха го в клуба и за куриоз го караха да вика дори: „Да живее анархията!“
Идват годините на издателска и редакторска работа, на преводи. След атентата в „Св. Неделя“ през 1925 г. заминава за Париж. „Тук се бяха събрали хиляди анархисти от различни страни – италианци, испанци, поляци, руснаци и българи – целият Бакунински интернационал, жаден за революционна дейност и борба… Тук, посред небивал идеен кипеж, след кървавия възход на фашизма борците от разните националности си бяха дали среща, за да споделят помежду си опита и поуките от борбата, която бе стихнала временно, за да се разгори с нова сила.“ Жечев става член на Международната група за анархистически издания. В тази група е и Нестор Махно. Българинът се включва и в усилията за освобождаване на Сако и Ванцети, а и на руските анархисти, тикнати в съветските затвори. Още тогава се разделя с илюзиите за революцията в Русия. „Странно беше, че оцелелите от фашистката реакция борци трябваше да протестират и се борят срещу реакцията и преследванията в „пролетарското отечество“!“
За Махно е записал: „Махно беше рядка, легендарна личност. Голямата роля, която той бе играл в руската революция, бе му спечелила световна популярност и самото му име беше цяла програма. В живота на анархистическата емиграция в Париж Махно взимаше живо участие, главно с личните си връзки и срещи с дейци от различни националности…Понеже не владееше френски, Махно не правеше публични доклади освен на руски, и то в тесен кръг, въпреки че беше добър оратор. Той се интересуваше живо от световното движение и поддържаше връзки с много страни в Европа и Америка.“ С тези емигрантски спомени завършват непубликуваните мемоари на Георги Жечев. Отделен том „Пленници в родна страна“ описва издържаните с достойнство изпитания на комунистическите лагери Богданов дол и Белене. Списание „Летописи“ публикува през 1991 г. този разказ.
Между емиграцията 1925-1927 г. и комунистическата диктатура в България е периодът на вестник „Мисъл и воля“. Вестникът излиза от 21 септември 1930 до 24 март 1935 г. В кафене „Роял“, което постепенно се превръща в клуб на левите писатели и се схваща от тях като противовес на кръга от кафене „Цар Освободител“, се събират Людмил Стоянов, Иван Хаджимарчев, Иван Мешеков, Цветан Минков, Гьончо Белев…“ „Мисъл и воля“ няма редакционна колегия в смисъла от тоталитарните времена. Тази роля играе „щабът“, както го нарича Георги Жечев, а там най-дейно участие взимал Николай Хрелков. „Тук през деня, а вечер в съседното до кафенето едноименно аперитивче „Роял“ заседанията на „щаба“ понякога продължаваха доста дълго.“
Вестникът поддържа идейната линия, но не робува на предразсъдъци. „Ние не можем и не трябва да искаме от хората да мислят напълно и във всичко като нас. И ако това трябва да бъде така по отношение на нашия социален идеал, толкова по-необходимо е то в областта на изкуството“, обяснява Георги Жечев важната разлика между безвластието и нормативната „естетика“ на болшевишкия режим.
Георги Ив. Жечев
(със съкращения)
пълния текст четете
на sm.a-bg.net

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *