Боб Блек и други досадни дребни недоразумения

печат
В своите „Бележки за анархизма” Ноам Чомски цитира Октав Мирбо, който пише, че анархизмът има широк гръб и като хартията понася всичко, дори онези негови последователи, чиито деяния и смъртните врагове на анархизма не биха могли да надминат.

Този цитат можеше да се отнася за уж анархиста Боб Блек и неговите критики срещу днешните и вчерашни анархисти, ако днешните анархисти бяха вчерашни. Те обаче не са и Боб Блек остава далеч от най-неприятните неприятели на анархизма. Той е част от хапливия, но не и непоносим рояк „мислители”, които намират почва за своята правота в чуждата неправота, а те не са ни най-малко нещо изключително за анархизма. Има ги навсякъде и са неизменно досадни.Все пак Блек е достатъчно популярен на Запад, а и у нас той има своите заинтригувани читатели. Някои от онези, с които съм разговарял, виждат в неговите писания някаква почти отчайваща правота и обезверени от същите причини, които водят и до разпада на германското автономистко движение (виж материала на стр. 10), решават, че другите анархисти са твърде непоносими и безнадеждно се изолират от движението. Това е и първият парадокс на Блек – на неговия въпрос защо не сме по-близо до анархията от времето на Уилям Годуин отговорът е прост: ами защото „последователите” на Блек са твърде далеч от Годуин.

Боб Блек често пише, че нямало смисъл да препрочитаме класиката на анархизма, която според него била писана от „именити чужденци” и трябвало да се подлага на съмнение като „остаряла”. Интересно как анархистите, които според Блек, не можели да живеят в солидарност, изповядват остарелите схващания на „допотопните анархисти”, при положение, че основният принцип при Годуин е именно способността да схващаш справедливостта като отдаване на обществото, а не да се затваряш в споделена самота. Твърдо не е възможно да не подлагаш на съмнение „остарялата анархическа идеология” и да имаш „излишно упование” в нея, а същевременно да живееш в разрез с нея, т.е. без да се стремиш към доброволно сътрудничество. Явно проблемът не е в излишното упование, а по-скоро обратното – в слушането на нестройния хор самовлюбени критикари. Добрият ни дядо Годуин, чиято 250-годишнина честваме този месец, е доста ясен по въпроса: „Едва ли има по-отвратителна тирания от тази на човека, който постоянно ни натрапва недодяланите си и половинчати съвети или на този, който, не забелязвайки, че ако в момент на просветление и сила е блеснал със схващането си, мисли, че е длъжен да ни го повтаря и натяква без край. Съветът може би повече от всичко друго изисква да бъде даван с простота, безкористност, доброжелателност и умереност.” Може би съм анархо-фундаменталист и не съм „не особено интелигентен”, но у наше село за четвърт Годуин дават цял Блек.

Всъщност дяволът не е толкова черен. Боб Блек и останалите дребни досадни недоразумения в днешния анархизъм са пълни с вътрешни противоречия именно поради своя отказ от основния стълб на анархизма, а именно – пропагандата на дело. Те посочват множеството жертви, поражения, явни провали в хода на борбата и се опитват да ги представят като доказателство, че анархизмът е изгубил „верния път”. Нищо чудно мнозина от тях да са започнали като марксисти. Марксистът има ясен и верен път, който поддържа като узаконява всяко отклонение от него. „Всяка крива успоредна на партийната линия е права”.

Едно от най-интересните такива противоречия специално при Блек е неговото „премахване на труда”. Явен застъпник на радикалния отказ от работа (да, добре, тя е вид несвобода), той обаче счита, че държавата е необходима в днешното индустриално общество. Явно Блек счита, че можем първо да се преборим за премахване на труда, след което държавата някакси от само себе си ще се разкара. Опитахме, не става. Половината ми живот мина в комунистическата държава, в която най-масовата форма на протест (отбелязано също от Г. Константинов в „Ставайте робове…”) беше отказът от работа на принципа „те ме лъжат, че ми плащат, аз ги лъжа, че им работя.” Огромната част от хората в бившия соцлагер действаха на принципа: „началникът го няма, ще изляза да си свърша някаква работа” (докато всъщност бяха на работа, на работното си място, в работно време), тоест по предписанията за Блек – вършиш доброволно само онова, което ти е „частно”. Резултатът беше кошмарен – не само, че държавата не отпадна, а беше заменена със сегашния режим, при който се налага да работиш и то по 10-12 часа на ден, само за да можеш криво-ляво да покриеш сметките и да сложиш нещо на масата. Защо е така? Именно защото остана държавата, която диктува правилата. Достатъчно беше бившите комунисти да станат капиталисти, ползвайки държавната власт и което е поважно – държавната хазна – и работниците взеха да опъват каиша.

Боб Блек не обича анархокапиталистите, не ги обича и Чомски и даже ги смята за много по-опасни от „капиталкапиталистите” и счита, че ако тяхната версия за света се сбъдне, тя ще бъде много по-страшна от днешния вариант на капитализма. Да, но те следват точно предписанието на Блек, като оставят Годуин, Прудон и брадатите ни идеолози на заден план. Без никакви проблеми аз мога да премахна своя труд като хвана един цех пчелички да ми работят, като ползвам държавата да ги принуждава да го правят, защитавайки моето право да им налагам задължения. Премахвам труда и ползвам „неизбежната” държава. А пчеличките сами са си виновни, защото не са „особено интелигентни”, не могат да „живеят автономно” и всъщност, минус идеологията, са едни несретници. Ако пък реша да се пазя чистичък и да не ги експлоатирам пряко, мога да стана един рентиер или мутреса някаква и съм фит анархист по формулата Блек. Не стават така нещата.

Тезата, че Испанската революция е сварила анархистите неподготвени през 1936 е наймалкото странна. Пак според Чомски, „анархистката революция, която помита голяма част от Испания през 1936 в различни форми, не е спонтанен бунт, а е подготвяна десетилетия наред с образование, организация, борби, поражения и понякога победи. Тя е нещо значително. Дотолкова, че предизвиква гнева на всяка от големите властови системи: сталинизма, фашизма, западния либерализъм, интелектуалните течения и техните доктринерски институции – всички те се сплотяват, за да унищожат анархистката революция и го правят. Това според мен говори за нейната значимост.”

Ето къде сме по-близо, Боби: сталинизмът и фашизмът вече не са на власт. Отидоха при абсолютизма и църковния гнет от времето на Годуин и Прудон. Останаха либерализмът и интелектуалните течения. Дребни пречки по пътя към анархията. •

Александър Ванчев

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *