Бойко: нагон за пагон

печат

Новата звезда на небосклона на политическите грабители се нарича Бойко Борисов. Убедителната му победа на местните избори даде сериозна заявка за бъдещо топло настаняване във властта на него и цялата му рода Вълци, Черепи и прочие биячи с костюми, които изместват досегашните костюми с биячи. Изместват ги поне пред телевизионните камери, с което телевизионният екран няма да забогатее откъм теми, но показва настроението на хората, които все още взимат изборните залъгалки на сериозно. Тези хора в голяма степен разпределят властта между абонираните за нея и от тяхното настроение зависи вътрешната политиката на нашата държава в близките години, макар и в далеч по-малка степен.

Официално, те гласуваха за „открито управление”, „гарантирано от ГЕРБ”. Друга гаранция освен думата на Бат’ Бойко няма. Колко струва тя могат да ни кажат жителите на Суходол. Неофициално, гласувалите за ГЕРБ избраха закона на силата. Бойко обича да говори за законност, но не обича да говори за граждански права. Обича смелите младежи, но не обича да си играят на революционери. Обича да плюе управляващите, стига да не говори за собствените си съратници. Накратко, избраха го хора, които са готови да си премълчат, когато ги поступат, да не говорим ако ступат някой друг.

Не че сега не ни мачкат. Полицаите могат да си позволят да заплашват и тероризират някого на улицата просто ей-така, защото им харесва. Четвъртата (уж) власт също не обича да се занимава с тях, дори когато полицаите превишават правата и задълженията си по свое собствено усмотрение. Симион Пантеев, иначе смел журналист, сам казва „Уплаших се, самоцензурирах се, тъй като той веднъж ми взе страха и не посмях да го снимам как рита”. Въпросният „футболист” е подполковник от полицията, който рита със злоба цветята, магданоза и къпините на една старица с импровизирана сергия от постлани на земята вестници. Някои от неговите колеги му помагали, а други 5-6 гледали безучастно отстрани. Никой не помогнал на бабата! На тези полицаи явно дотам им стига разбирането за служба на обществото – да насилят някой да стои гладен, защото няма пари да си плати за сергия.

Ченгетата понякога бият и мутри. Печално известният бизнесмен Чората беше пребит от петима полицаи по време на операция „Респект”, която респектира всички освен престъпниците. Първата теза на властта беше, че не било убийство, после се оказа, че е убийство, но законно, а накрая все пак полицаите отнесоха по близо 20 години затвор. Може би това е станало след като от МВР най-сетне са разбрали кой е платил за убийството. Важното е, че си измиха очите пред хората – „полицаите правят грешки, но си носят последствията”.

Не ги понесоха обаче двамата полицаи, които убиха гъбар в гората по време на стрелба за забавление със служебно оръжие. Докато еврокомисарят Франко Фратини засипваше МВР с похвали за „конкретни резултати в борбата с престъпността”, МВР дори не посмя да публикува информация за инцидента. Трябваше височайшата особа да си замине, за да разберем официално за случая. След това военният съд осъди двамата полицаи на глоба от общо 2100 лева – колкото струват 80 кила сушени диви гъби на Женския пазар – и ги освободи от наказателна отговорност. Властта си изми ръцете с думите „немарливост” и „нехайство”, медиите поскимтяха и керванът продължи.

Полицията си пази кадрите както мафията – стига да не крадат от боса и да не гърмят по него, могат да крадат и да гърмят когото си щат. Униформените мафиози подражават на цивилните такива и по други неща: от донкорлеонския тембър на бившия генсек Бойко до купонджийските изяви на настоящия министър Петков. Демонстративното подаване на оставки е прах в очите – например шефът на РПУ Пазарджик Жоро Стоицев, който подаде оставка след случая с гъбаря, сега е шеф на дирекция „Оперативно издирване” към МВР. Както няма бивши членове на мафията, така няма и бивши полицаи на ръководни длъжности.

Полицията не само подражава на мафията, но и работи с нея срещу обикновените хора. Има разлики, разбира се – престъпниците поне гледат да не го правят пред камери. Някои полицаи не са толкова свенливи.

Отново еврокомисарят по правосъдието Франко Фратини раздаде щедри похвали за „напредъка на България” в борбата с престъпността и отново МВР не закъсня да го опровергае. Разпитват основателя на бившата СИК Младен Михалев-Маджо. Събитието пазят двайсетина частни охранители, поне 10 цивилни и няколко униформени от „Съдебна охрана”. Пред служебния вход на палатата са строени въоръжени полицаи с бронежилетки от Н-ското поделение, на улиците през два разкрача стърчи блюстител, а пред сградата – коли със сини лампи и моторизирани полицаи. Всички бранят въпросния „инвеститор”, който също пристига с бронежилетка. Журналистите уж имат право да снимат, но най-усърдният фоторепортер спечели бой, вместо награда за фотожурналистика. Можеше и да я спечели, ако стражите на демокрацията не му бяха изтрили снимките. Отново заваляха правдоподобни обяснения – първо беше учение, после готвен атентат срещу свидетел, после терористична заплаха, но така или иначе мутрите и полицаите се изнесоха, когато Маджо си тръгна.

Работата е добре разпределена между мутри и ченгета. Мутрите са експерти по локалния и индивидуален терор. Ако трябва да се сплаши досадна журналистка, изтърван инспектор, случаен следовател, прокурор романтик или някое размирно село, взело приказките за демокрация твърде сериозно, мутрите осигуряват биячи и снайперисти. Работата по тероризирането на народа обаче се върши от властта. Може да притиснеш един, двама, пет души с биячи. Но не можеш да изплашиш с 4-5 говеда сто души излезли на улицата. Тогава идва ред на полицията. Тя излиза и започва да въдворява ред и законност. Нищо, че законите уж били волята на народа. Когато най-активната част от този народ излезе на улицата, полицаите бързат да приберат 30 души в участъка. Най-големият полицай, Бойко Борисов, побърза да попари желанието на младежите „да си играят на революционери”, като притисна някои да му организират митинг точно пред няколкото хиляди полицаи строени за парад. То не бяха заплахи по телефона за организиране на незаконни протести, то не бяха преследвания на незрящи младежи за кражба на интелектуална собственост, то не бяха тъпкани и търкаляни еколози по улиците. Когато трябва да се пазят бизнес интереси, властта изведнъж започва да се грижи за законите, а полицията не си поплюва. А когато се наложи да се спасява имиджа на некадърния супермен, полицаите не само ограждат сметището в Суходол и пътя до него, но блокират и църквата, за да не се събират хората около нея. Тамошните вече знаят какво е да те бие полицай и не тръгват да си търсят правата.

Да не вземе някой да си помисли, че „нашата” полиция пази интересите само на местните управляващи! Точно както мафията, тя може да услужи на всеки, стига той да може да си поръча услуга. Когато у нас идват висшите началници Райс, Буш или някой друг от тяхната порода, българската полиция се вдига на крак и окупира два милиона граждани в София. Сакън да не падне косъм от главата на височайшата особа! Когато няколко анархисти тръгват по центъра с антивоенен графит на гърба, полицаите не ги оставят да изминат и 100 метра, преди да ги подгонят и да го свалят. А двама млади комунисти от движението „23 септември” са пребити посред нощ от петима полицаи и една полицайка. Докато лепят плакати за антивоенен протест през нощта полицаите ги спират, получават инструкции, слагат им белезниците и ги подуват от бой. След което полицията съди активистите за побой над служебно лице.

По стечение на обстоятелствата нашият народ днес живее относително непритесняван от репресивния апарат на държавата и едната от причините е, че не надига глава да не я удари някъде.

За съжаление в повечето страни по света репресиите се засилват. Ще подминем „блестящия пример” за демокрация САЩ и ще обърнем внимание на Русия, защото управляващите там доскоро управляваха и управляващите тук. Нашите страни имат много близко минало и безспорно влиянието на западните идеи и модели не е за пренебрегване и в двете страни. Тази предистория оформя подобно съзнание у народите в тези страни и у техните управляващи.

От друга страна между съвременните България и Русия има съществени разлики. Наистина, и тук и там системата се обявява за капиталистическа, но политическите режими са различни. И на двете места властта се държи от буржоазно-бюрократически кланове, но у нас под натиска на ЕС управляващите играят малко по-модерен, по-изпипан сценарий: оставят у населението впечатление, че се борят с корупцията, че подлежат на някакъв контрол, оставят хората да протестират и да си играят на гражданско общество. В Путинова Русия тези неща са излишно главоболие за кадрите на КГБ, които постепенно изместиха кадрите на ЦК на КПСС и иззеха и икономическата, и политическата власт от номенклатурчиците перестройкаджии. Ченгетата са истинските собственици на страната – от Путин до последния „милиционер”. Всички знаят това и се боят от тях. Дори Путин признава, че „когато руснакът види милиционер, той минава от другата страна на улицата”. Милиционерите не се интересуват от закона. Прибират без повод, взимат пари. Основно от гастербайтери, емигранти от бившите съветски републики. За това ги улесняват и фашистките елементи в законодателството, което прави съществена разлика между етнически руснак и натурализиран кавказец. На по-високо ниво в милицията властва тотална корупция и беззаконие. Медиите си траят и пускат реклами. Участниците в най-отразяваните на Запад протести, „марша на несъгласните”, ги бият на улицата.

Пред лековерния западен телезрител това се представя като някакъв демократичен кошмар, но на западните „елити” им текат лигите като гледат царуването на другаря Путин. И в Европа, и в САЩ посоката на процесите е към „русификация”, а не обратно – социалните придобивки бавно и сигурно се орязват, а разликата в жизнения стандарт между най-бедните и най-богатите бавно и сигурно се увеличава. На всеки няколко месеца се провежда поредният законодателен експеримент за сондиране на това доколко западното общество е готово безропотно (или с малко ропот) да се откаже от поредната частица свобода. Трилиони долари и евро се насочват към индустрията за фабрикуване на желания, за смазване на всеки порив за стойностен и смислен живот, за разрушаване на общностните връзки и превръщане на довчерашния западен „свободен гражданин” в аморфен путински електорат, уважаващ реда, закона и пагона.

В този сценарий България има своята епизодична роля и досегашните изборни резултати, апатия и отчуждение в обществото показват, че всичко работи по план и нагонът за пагона става все по-силен и по нашите места. Картината е мрачна и може да се приеме за безизходна, ако човек разсъждава така, както те искат да разсъждава – като отделна микроскопична частица, увлечена в мощен поток на „глобални тенденции”. На онези, които още имат време и мерак да „разсъждават”, е отредено да строят въздушни кули на „социални реформи”, „справедливо разпределение”, „граждански контрол”, „отговорно управление” и прочее залъгалки. Можем да си мечтаем до безкрайност за местно самоуправление, общинска милиция под обществен контрол, доброволни патрули, работнически съвети, прогресивно облагане, социализация на комуналните услуги и прочее, и прочее благини, но въпросът е това ли иска човекът с тоягата?

Отговорът е твърдо „не” и който не вярва, да прочете програмата на партия ГЕРБ. Човекът с тоягата твърдо заявява, че няма да остави хората без тояги да му стават сайбия на кесията и им гарантира с честната си мъжка дума, че няма да ги бие, ако му я пълнят редовно, а той ще се погрижи редовно да я празни, за да не ги затруднява в това им благородно дело.

Изходът от безизходицата е ясен. Полицаят нито иска да се реформира, нито може да се реформира, нито ще отстъпи тоягата на някой, който да се реформира вместо него. Той вече няма да се поти и да чете законите, а ще ги пише или по-скоро ще ги диктува чрез своята поредна полицейска партия. Единственото гражданско съзнание, което може да се пробуди у човека с тоягата, е да я пусне, когато види сто тояги срещу нея. Това е сигурно и е доказано, че на него винаги може да се разчита.

Това е правилният за нас начин на мислене и той трябва да бъде първи, а не последен въпрос. Абсурдно е да смятаме, че можем да очароваме заптиетата с прекрасните си построения за справедливото общество – тези хора разбират само езика на силата и щом те са го овладяли, значи не е никак труден за научаване, дори и да не си езиковед от ранга на Чомски.

Златко и Сашо

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *