Болшевики, фашисти, нацисти и техният „социализъм“

печат

Марксистите често обвиняват своите идейни противници, че не разбирали нито „Капитала“, нито „Комунистическия манифест“. Прави са. Явно никой не разбира тези „фундаментални трудове“, щом и самите марксисти, разцепени на безброй идеологически секти, не тълкуват еднакво свещените си писания.

КАПИТАЛЪТ сравнително добре описва капитализма от своето време, но само при голямо желание и жонглиране с факти може да се каже, че предсказанията му се сбъдват. Значимостта му се дължи на това, че Маркс посочва пътища за УСЪВЪРШЕНСТВАНЕ на капитализма, но не и за неговото събаряне. С това оказва услуга на класовия враг на пролетариата.

Когато говори за комунизъм, Маркс в съавторство с фабриканта Енгелс никъде не дава разгърната дефиниция на комунизма. Посочва кратката, но тя съществува и преди Маркс: бездържавно, безкласово общество, в което всеки дава на обществото според индивидуалните си възможности и получава от обществото всичко, от което се нуждае за задоволяване на личните си потребности. В „Манифеста“ липсва обяснение какви именно социални структури осъществяват този принцип. „Манифестът“ е рецептата за построяване на тоталитарна държава, за която се твърди, че подобно на ракета носител ще изведе обществото в орбитата на комунизма, а самата ще изгори в атмосферата. Нито една ясна дума за механизма на отмирането на държавата обаче няма.

Бакунин казва на Маркс лично и право в очите, че това са фантасмагории. Бакунин точно предсказва какво следва от неестествената кръстоска между социалистическата идея и държавността – невиждано свирепа диктатура с чудовищно лъжлива идеология и предизвикващи ужас и отвращение практики. Бакунин доказва, че механизъм за отмиране на държавата физически не съществува.

Маркс остава глух. Под „социализъм“ разбира единствено система на държавен монополистичен капитализъм. Не може или не желае да мисли извън тези рамки. Това го прави поносим, ако не и симпатичен за минали и настоящи потисници, които мечтаят да разполагат с работници и изобщо поданици, вкарани в казарми с желязна дисциплина.

Маркс твърди, че неговата теория е революционна, но си представя революцията с вградени спирачки – да спира веднага щом партия, която ПРЕДСТАВЛЯВА пролетариата, завземе ВЛАСТТА.

Обратно, Бакунин определя властта като зло, а институционализираната в държава власт – за абсолютно зло.

Маркс не е оригинален. Английският капитализъм в началото на XVII век се ражда именно като корпоративен и държавен. Светлото бъдеще за Маркс е просто рационално усъвършенствано тъмно и жестоко минало.

Последователите на Маркс „развиват“ неговите идеи и дори когато им опонират, се придържат към същото русло. Ленин постулира „революция в най-слабото звено“ и „социализъм в отделно взета страна“, поне на първо време; доктрината на Мусолини заявява, че не е нужна разрушителна класова война, а напротив – КЛАСОВ МИР, гарантиран от вездесъща свръхцентрализирана държава; „приносът“ на Хитлер е „социализъм за отделно взет етнос (раса)“.

Фашизмът не достига дори нивото на утопия, защото е абсурден – държавният апарат, сраснал се с партийния, е сила със собствени интереси и не може да бъде безпристрастен регулатор на отношенията между работника и работодателя. Винаги накрая ще предпочете страната на по-богатите, от които ще получи повече, а бедните работници трябва да храни, за да не се бунтуват.

Правоверните марксисти бурно отричат фашисти и нацисти да имат нещо общо с марксизма. Правилно – пращящите от жлъч към капитализма и буржоазната демокрация речи на фюрера и дуче са чиста демагогия. Фашистите и нацистите обаче изповядват същата вяра, че социализмът е държавен капитализъм. Да, Мусолини и Хитлер не са национализирали (одържавили) икономиката, но не им е било нужно. Индустриалци и банкери са записани в съответните партии, подчинени са на партийната дисциплина, спуснат им е държавен план, гарантирани са им вкусни държавни поръчки. Мусолини веднага затъва в компромиси, а нацисткият режим не просъществува достатъчно време, за да стигне до логичен завършек. Хитлер не желае да рискува гражданска война, поучил се от болшевиките, които с отстъпване от политиката си на одържавяване слагат край на своята гражданска война – и цяло десетилетие търпят пазарна икономика. Фюрерът обаче бере ядове да придума в разгара на войната индустриалците да преминат на военновременен режим. Убеждава ги чак след като германската армия докарва достатъчно „доброволни“ работници и военнопленници от окупираните страни.

Болшевики, фашисти и нацисти буквално боготворят ДЪРЖАВАТА, ПАРТИЯТА и нейния ВОЖД.

Болшевиките говорят за интернационализъм: произходът няма значение, дори и класовият, ако постъпиш като Павлик Морозов – трябва да си лоялен към партията и държавата, тогава всички пътища за кариера са отворени.

Фашистите проявяват благоразумие: няма значение произходът, стига да се приобщиш към нацията и да си верен на партията и държавата. На практика същият е и болшевишкият интернационализъм, който планира сливане на народите в „нов тип човешка култура“. Чак през войната Сталин изважда чучелото на руския национализъм и оттогава интернационализмът в СССР е формален като лозунгите за свобода, братство и равенство.

Нацистите в това отношение демонстрират непреодолим догматизъм, същинско малоумие: неарийците ще бъдат или роби, или леш. Такъв ултиматум може само да мобилизира за съпротива.

Но щом болшевиките, фашистите и нацистите не са „истински“ социалисти, тогава кой е? И що е „истински социализъм“? Порнографията на социалдемократите? Либералната идея за „социална държава“? Или отново демагогия, кух лозунг за залъгване на наивници?

Нито едно от изброените.

Истинският социализъм е съвсем проста идея. Събира се в трите лозунга на Руската революция, „взети назаем“ от анархисти и есери (социалисти-революционери, последователи на Прудон и Бакунин):

ВЛАСТТА – НА СЪВЕТИТЕ

ФАБРИКИТЕ – НА РАБОТНИЦИТЕ

ЗЕМЯТА – НА СЕЛЯНИТЕ

И две кратки формули: от всекиго според способностите, всекиму според труда; равен труд – равно възнаграждение.

Властта на гражданските Съвети – това е пряка демокрация, комунистическо самоуправление. Липсва държава, която да отмира.

Болшевиките подчиняват съветите на централното правителство, точно според Маркс и точно обратното на Марксовата дефиниция за комунизма.

Фабрики на работниците, земята за селяните – това е социализирана собственост, пряка демокрация на производителите и потребителите. Всеки ползва всичко, благата в изобилие се разпределят кой колкото иска, а тези в недостиг – поравно, като веднага се вземат мерки за ликвидиране на недостига (и така от социализма естествено покълва комунизъм).

Болшевиките разгонват работническите комитети, пренебрегват мнението на крайния масов потребител, одържавяват първо предприятията, а когато укрепват властта си, прибират и земята. Трудовите класи са заставени да работят според и свръх възможностите си. Според потребностите получава партийната върхушка, назначените от нея чиновници и пълнежа на репресивните органи, които надзирават държавните роби. Принципът за равното заплащане е забравен. Хроничният дефицит става емблема на режима, лост за контрол, извор на корупция.

Нищо общо със социализма.

Самата дума „социализъм“ става мръсна, омаскарен е строй, който така и не излиза на сцената.

Любопитното е, че щом отминава разрухата от войната, „социализмът“ по образец на СССР, без периодичните кървави чистки на управленския апарат, започва да загнива и не населението въстава, макар да клокочи. Партокрацията подема разграждането (и разграбването) на държавно-капиталистическата система. За да превари социален взрив, да въвлече в мародерството обикновените хора, но най-вече, за да се избави от прекия контрол на ЦК и КГБ, да бъде собственик на заграбеното и да граби още.

Лошото е, че провалените версии на държавния еднопартиен капитализъм, нацизмът и фашизмът, днес почват да минават за „жертви на болшевизма“. А „постиженията“ на частния капитализъм в България през изминалите 25 години дават повод за искания за реабилитация на „комунизма“, дори мераци за реванш: при бай Тодор беше по-хубаво!

Но колкото и силно да промиват мозъците ни, нужна ни е само капка жива мисъл за извода, че НИТО ЕДИН от видовете капитализъм не е достоен за реанимиране, държавният не ще поправи погрома на частния, нито обратното.

Изходът от положението е в социализма – онзи, който не получи шанс да се развие. •

Шаркан

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *