[Борбата продължава] Къде са работниците?

печат
От първия „Първи май“ в Чикаго през 1886, когато 800 000 работници издигат „утопичното“ искане за 8-часов работен ден е изтекла доста вода. На гърба на работниците са празнували и Ленин, и Сталин, и Хитлер,… та дори и Станишев. Тази година обаче Партията не е на власт и реши да „протестира“. Да съчетаят „протеста“ и „празника на левия печат“ не им беше трудно – нито имат за какво да протестират, нито имат ляв печат. Смисълът на цялата работа беше да се преброи оредяващият електорат и да се оправдаят парите, давани на левите (?!) младежи (!?).
БСП не бяха единствените, които „се записаха“. По улиците се разходиха и други младежи. Едни такива оригинални, с интересен вид и още по-интересни искания. Разделени на две групи. Едните бяха срещу властта, срещу комунистите, срещу циганите, евреите и другата паплач. Другите бяха срещу властта, срещу капиталистите, срещу расистите, фашистите и другата паплач. Едните бяха обединени от фашизма, другите – от антифашизма. За едните управляващите са комунисти, за другите – фашисти.
Един от очевидците на първомайските акции сподели с нас:
„Първи май. Ден на труда? Ден, който болшевиките бяха окупирали с присъщата си просташка арогантност. Спомням си, макар да съм бил дете, изкуствените манифестации. Тълпите от хора, дошли водени от страх. Страх, малодушие, фалш… и всесилната партия, смазваща всяко различие. Парад на безумието – така помня Първи май.
Дълго време ми трябваше, за да се отърся от отвратителното впечатление и да видя тази дата от друга гледна точка. Все пак това би трябвало да е Денят на трудещите се. Ще се разходя. Може пък разходката да разсее гнилия ми спомен. Вземам фотоапарата си и тръгвам. Запътвам се към митинга на БСП, а после и към този, организиран от крайно десните. Първо партията столетница. Тя ме отблъсна от Първи май, може пък сега нещата да са различни.
Тълпата се е събрала между символите на властта – Президентство и Министерския съвет (някога дом на същата тази партия). Някъде там е и бившият царски дворец. Отдалеч виждам знамената. Трябва да призная, че гледката на разветия лек плат (независим от цвета му) винаги ме е карала да се чувствам свободен. Вероятно е проста психология. Отъждествяваш се с веещия се флаг и самият ти политаш. Може и да не е така, но усещането ми е факт. Решавам да се смеся с хората. Според някои те са 15 хиляди, според други 7-8 хиляди, за мен е без значение. Вълнението ми постепенно се изпарява. Организаторите са се постарали да има млади хора. Те обаче, с малки изключения, стоят там не на място. Когато понечвам да ги снимам, повечето от тях ми обръщат гръб или притеснено отместват поглед. С възрастните нещата не стоят така. В очите на болшинството виждам особен блясък и се чудя какво точно ги вдъхновява. Оглеждам се в търсене на отговора и очите ми спират на трибуната. Едва ли е това, но все пак… Това, което виждам там, граничи с абсурда. Там, пред погледите на вдъхновеното мнозинство да се изправили хора, които дори и най-богато въображение не би могло да асоциира с труда.
Сергей Станишев, известен с това, че не е работил никога през живота си. Думата паразит е измислена за него. Р. Овч., който с цената на всичко брани енергийните интереси на своите руски господари, като покрай това се облажва добре. Емилия Масларова – впрочем тя не трябваше ли да е в затвора? Едва ли тези престъпни некадърници биха вдъхновили и най-големия лумпен. Струва ми се, че блясъкът в очите на възрастните хора идва от спомена за младостта им. Вярно, че тя е минала под сянката на болшевишкия ботуш, но все пак са били млади… Лошото е, че този спомен ще ги отведе пред урните и те пак ще гласуват за тези, които ги лъжат и ограбват, скрити зад кухи лозунги. Започва да ми става тъпо, появява се и познатото усещане за фалш. Междувременно митингът прераства в шествие, водено от нахалниците от трибуната. Те предвидливо са сложили в предните редици млади хора, които изглеждат уверени в светлото бъдеще. Кое обаче – своето или това на народа не е ясно. Решавам, че това ми е достатъчно. Мястото ми не е тук, сред мириса на мухлясала демагогия. Преди да си тръгна, начело на шествието застава някакъв пич, облечен като коминочистач. Би било добре да мине из редиците на манифестиращите, за да поизчисти затлачените им мозъци. Току-виж си тръгнали с мен.
Тръгвам към НДК, където по случай Първи май ще се събират крайно десните. Те се оказват около 100-тина души, голяма част от които изглеждат непълнолетни. Приближавам се и питам дали имат нещо против да ги снимам. Очевидно поласкани от „респекта“, който всяват, казват, че са съгласни, стига да е от по-далеч, за да не се виждат лицата им. Дори опъват знаме, с което изглежда особено се гордеят. Разглеждам ги по-внимателно. Повечето не изглеждат дементи, каквито според мен трябва да са, за да симпатизират на фашистки и тям подобни идеи. Все пак не е много трудно да излъжеш няколко подрастващи, промивайки мозъка им с Велика България, силата на българския народ и така нататък. Още повече, че национализъм се пропагандира открито в училищата. Като пораснат малко, вероятно ще се осъзнаят. Кофти само, че до тогава може да строшат главата на някой различен (20 срещу 1, естествено). Бързо разбирам, че и тук не ми е мястото. На тръгване ми дават една брошура. Лозунгите им поразително приличат на тези на левите. Демагогията си е демагогия, така или иначе. Тръгвам и от тук, без да съм останал с впечатлението, че работниците празнуват, манифестират или правят каквото там се прави на Първи май.
Между другото и на двете прояви май много трудещи се не видях. Те като че ли бяха решили да си останат вкъщи и да „празнуват“ почивайки си. Неприятният ми спомен не се разсея, напротив! Мисля си, че все пак е добре, че не ни карат да празнуваме на сила. Не е ясно докога обаче…
Златко

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *