[„БРАТСТВО С ВСЕКИГО, БЕЗ ДА ГЛЕДАМЕ ВЯРА И НАРОДНОСТ…“] Спомен за бате Сали

печат
Бях във второ отделение. Баща ни беше в Богданов дол. Първо отделение прекарахме в Дорково у баба и дядо, за да не умрем от глад, но следващата година учехме в Ракитово.
На улицата някаква жена ми каза: „Коце, баща ти си идва!“ Хукнах към края на селото. Видях го да крачи откъм гарата с един непознат. Огромната радост от идването на татко се раздвои с любопитството от странния му спътник. Панталоните му бяха с десетки кръпки и десетки дупки, от които прозираха голи места.
Кой беше този човек? Защо беше с татко и защо дойде у нас? Тази история ме изпълва винаги с гордост от житейските позиции на родителите ми – позиции и действия, свързани с анархистичните им убеждения.
* * *
Баща ми, Георги Костадинов Зяпков, го арестуваха на 16 декември 1948 година, заедно с няколко анархисти от Чепинския край и още хиляда от страната. В Богданов дол ги правят миньори. Заедно с „по-опасните“ престъпници, въдворени в лагера по-рано, е и едно младо турче от Измир – Салих Осман Кантар. Избягал от турската казарма и минал границата, за да дойде в страна, където се строи социализъм и където човек за човека е брат. Емнали го нашите служби. Бой, тормоз, кой го изпраща, защо… Когато разбрали, че не е шпионин, а обикновен будала-идеалист, го бутват в концлагера. Там попада на политически затворници, най-много анархисти.
Освобождават ги заедно с татко. Салих отказва да излезе. В лагера той се радва на човешки отношения, а навън бият и тормозят.
Сали – започнал баща ми – имаме къща с две извършени стаи. В едната готвим и спим с жена ми, в другата учат и спят децата – две момчета. Но тяхното легло е широко. Има место за още един. Ако днес работим, утре ядем. Ако днес не намерим работа, утре гладуваме. Но все пак е свобода, бе Сали! Ела с мен!
И Сали с безбройните дупки на панталоните идваше у нас.
На какво да се възхищава повече човек? На човешката постъпка на баща ми ли, на майка ми ли, която го подкрепя, или защото те така разбират анархизма.
И заживяхме заедно у нас. Една година спяхме на едно легло. Бате Сали ни ръсеше главите с ДДТ срещу въшките, разказваше ни за изверга Гершанов и за отношенията между анархистите в лагера, пееше ни турски песни, говореше ни за семейството си, тъгуваше за Турция. Там не го искаха.
Татко му намери работа във фурната. В Измир беше работил в хлебопекарна.
Партийният секретар на селото го извикал веднъж и му изръмжал:
– Няма да общуваш с Георги Зяпков. Той е лош човек.
– Бай Георги е най-добрият човек на света – го поразил бате Сали.
Една вечер нямахме какво да ядем. Татко ме извика и ми поръча: „Иди при бате ти Сали и му пошепни да даде един хляб!“
Във фурната пошушнах на бате Сали, а той вместо към рафтовете с хляба, отиде до прозореца. Почаках учуден, но когато бате Сали се обърна, по лицето му имaше сълзи. Взе два хляба, мушна ги в ръцете ми, прегърна ме и ме изпрати.
Излезе на квартира. Ожени се. Татко убеди джамийското настоятелство да му отдели парцел до мюсюлманските гробища. После взе една каруца и тръгна по селото. Кой каквото има да даде за къща на Сали. Една греда, две керемиди, пет тухли… Направи се къщичката.
Родиха им се деца. Заедно им мислехме имената. Фикрет и Надир.
След много години му разрешиха да отиде на гости в Турция.
Сега и той, и баща ми, и майка ми не са живи. Но споменът за всички тях е жив и ще остане жив.
Костадин Зяпков

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *