Бунт, преврат или революция?

печат
the-arab-spring-part-s_opt(от нашия Близкоизточен кореспондент) В Близкия Изток и в Северна Африка през последните години наблюдаваме избликналия на повърхността и с нищо несдържан порой от сковавани от „цивилизацията“ човешки емоции и волеизявления. Наблюдавайки тези процеси, мнозина са склонни да приемат, че съвременният свят се приближава до момент на рязка, качествена смяна на посоката, като се прощава с миналото си и се устремява към бъдещето. Не са малко вече и писателите, учените, анализаторите, политолозите и всевъзможни книжни плъхове, които до неотдавна се отнасяха с благоговеене към миналото и прибавяха към редица нови явления приставката „пост-“ (като постмодерност, постсъветско пространство, постиндустриално общество, посткапитализъм и т. н.), а сега в писанията си започват да преминават от „пост-“ към „прото-“. Така съвременното общество се нарича протоинформационно или протоглобално. Господарите на днешния престарял свят се стремят и ще направят всичко възможно, за да пренесат в новия „протосвят“ не това, което искаме, а всичко, което ги устройва и дори много от онова, с което сме свикнали да мислим, че сме се разделили завинаги или с което бяхме готови да си вземем последно сбогом. Така миналото може да възкръсне и в бъдещето. Да уловим и анализираме тази реакционна тенденция, както и да ѝ противодействаме, помагайки за осъзнаването на стихията на разбунтувалите се маси, е наша задача и задължение. На това трябва да бъде посветено разясняването на смисъла на неприключилите още събития в Близкия Изток.

*   *   *

Масовите политически вълнения от първата половина на 2011 г. довеждат до сравнително „мирното“ събаряне или отмяна на авторитарните режими на „несменяемите президенти“ Бен Али в Тунис, Хосни Мубарак в Египет и Али Абдалла Салех в Йемен, без да решат проблемите, които са ги предизвикали. Сходни форми на социални протести заплашват съществуването на диктатурите в Сирия, Йордания, Алжир, Бахрейн и някои други страни.

В Либия събитията се развиват по друг сценарий. Въоръженото противопоставяне на опозицията, поддържана от военната мощ на НАТО, и частите от вярната на Муамар Кадафи редовна армия, тласка страната към гражданска война. Политическите наблюдатели са затруднени в отговора си на въпроса как да характеризират либийските събития: като въоръжен метеж против „законната власт“ или като революция на масите против тирана; като пучистки бунт или като политическа революция на въоръжената опозиция? Убийството на Кадафи не дава еднозначен отговор на въпросите.

По същество, събитията във всички изброени страни се развиват и продължават по сходен сценарий. На определени места се струпват маса протестиращи с различен социален статут, политически и идейни убеждения и стремежи. Те организират импровизирани митинги, издигат различни искания и лозунги, които в последна сметка се свеждат до премахване на съществуващия политически строй.

Полицията и „органите на сигурността“ се оказват безсилни да се справят с масовите протести, като не се намесват или преминават на страната на протестиращите. Властта изпада в колапс, от който се възползват незабавно опозиционните сили, стремящи се да наложат политическото си влияние и да го превърнат в нова власт. Армията в много страни до известно време не взема страна в политическите борби и се задоволява с ролята на наблюдател или арбитър. Хаосът и привидното безвластие не могат да измамят внимателния наблюдател: практически, всички събития – от първите актове на „гражданско неподчинение“ до момента на смъкване на „ненавиждания диктатор“ – протичат по невидим сценарий, ръководени в различна степен от политически и религиозни манипулатори. Жертвите, които дават митингуващите, се оказват „експлозивен материал“, който разгаря и взривява протестното движение. Погребалните процесии събират все нови и нови участници във вълненията, засилвайки още повече напрежението.

Такива събития се срещат практически често в арабската политическа култура и в историята на всички страни от регионите на Близкия Изток и Северна Африка, както и отвъд границите им, и представляват устойчива форма на политическите борби. Те се обозначават с термина ал-фитна, еквивалентен на смут или бунт. Това понятие се среща повече от 30 пъти в Корана, винаги с отрицателна морална оценка. То обхваща широк кръг от явления и действия, които могат да се преведат като смут, метеж, въстание, безумие, заблуждение, изкушение, съблазън, но също и с глаголите: омагьосвам, очаровам. Това натоварва понятието с оттенък на „неосъзната“, „неволна“ постъпка, което може да послужи като оправдание пред „всевишния“. В Корана обаче е казано, че ал-фитна е по-голям грях дори от убийството, откъдето и „заповедта на пророка“: „Избивайте ги, докато не се прекрати ал-фитна!“

Сходно е значението и на термина фауда („хаос“). Съотношението между тези понятия може да се илюстрира по следния начин: едромащабната фитна обикновено прераства във фауда, тоест разрастващият се бунт като правило хвърля обществото в „хаос“. Докато фитна характеризира душевното състояние на участниците в бунта, фауда по-скоро определя състоянието на обществото, обхванато от него.

Независимо от моралното осъждане на фитна в Корана, опитите да се използва стихийното недоволство за политически цели, след което спонтанният протест да се направи управляем, са често срещани през различните периоди на арабско-ислямската история. Отличаващото съвременните бунтове и въстания в Близкия Изток от предишните най-често дворцови преврати, е масовото участие на градските „нисши“ слоеве и на младежта, които повече няма на какво и на кого да се надяват, освен на себе си. Психологически техният бунт е породен от чувството на отчаяние, на безперспективност и безсилие пред властта или пред различни външни сили и е активен израз на колективното недоволство. Участниците в него демонстрират готовността си да прибягнат до революционни методи на борба, ако исканията им не бъдат удовлетворени. Това е последната степен на възмущение преди метежа и въстанието, но то все още не е обявяване на война срещу властта. Този предреволюционен характер на движението позволява да се поставя под съмнение правото на властта да отговаря с репресии на тая форма на народния протест. Неговата масовост служи като гаранция за безнаказаност на участниците, а стихийността му се превръща в аргументирано доказателство за правомерността на колективните искания, които са съвсем конкретни и могат да бъдат удовлетворени незабавно.

Социалната или идейна основа на бунта още нито се осъзнава като теория, нито е осмислена като програма. Въвлечените в него не съзнават ясно стоящите пред тях революционни задачи, а идейният им багаж е ограничен от няколко на брой лаконични искания-лозунги, най-типичният сред които е „Долу-у…!“

Първоначално бунтовниците може да нямат очевидни организатори, нито да са формулирали ясно и категорично своите политически и икономически искания, но социалното напрежение им служи като благоприятен фон за възникващите вълнения, докато отсъствието на видими организатори не изключва съществуването на скрити от повърхностния поглед пружини, задвижващи механизма на бунта. Обикновено това са изразителите на социалните интереси на различни обществени групи, които са провеждали определена организационна дейност в предходния период. Участниците в бунта чувстват резултатите от тази дейност, макар масите да не съзнават себе си като съпричастни към нея.

В повечето случаи като искра може да послужи някакъв локален конфликт или улично стълкновение, което участниците в бунта разглеждат като първопричина, докато истинските цели се маскират старателно от стремящите се към властта политици и висши духовници. Тълпите се концентрират на места като площади, пазари, джамии, кафенета и др., където струпването им е естествено. От тук, след като са набрали сила, участниците излизат на улиците, разделят се на групи и се придвижват към различни набелязани обекти в града или се събират на едно място. Тогава настъпва период на неопределено по време изчакване, в което властта се стреми да оцени степента на опасност от бунта и да определи методите и средствата за парирането му. Тълпата също изчаква, като че ли дава шанс на властта да вземе правилно решение, все още въздържайки се да пристъпи невидимата граница, която разделя законността на колективния протест от антидържавния и противозаконен метеж.

В този момент е възможна погрешна оценка на характера на протеста от страна на властите и обявяването му за метеж или въстание, което повлича кървава разправа с участниците. Възможно е и надценяване на опасността, ако бунтът се приближава по своя градус до въстанието. И наистина, критичната маса на участниците, при определено ниво на организираност на протеста, позволява превръщането му във въстание и дори в революция.

При липсата на подтикващия и подкрепящ фактор на организацията, властта често не се подлага от протестиращите на яростни атаки. Дори може да се създаде впечатление, че те искат да ѝ помогнат в намирането на решение на проблемите им. Напрежението започва да спада и угасва, когато се появят политическите или религиозни посредници, докато истинските организатори на бунта могат да съхраняват дълго време своето инкогнито. Търсенето на такива посредници става най-важната задача на властта, която се стреми към най-бързото постигане на компромис и примирие.

С помощта на посредниците тя разглежда и удовлетворява онези искания на участниците в бунта, които не засягат породилите го коренни причини. От този момент бунтът започва да гасне, натрупаната разрушителна енергия се разпилява с помощта на престорената твърдост и праволинейност на посредниците, тълпата започва да се разотива и всичко свършва до тук, ако властта изпълни договорените искания (от рода на тези в България от края на 1989 г. „за премахване на член 1-ви от живковата конституция“). Властта не се стреми да накаже участниците в бунта, което и без това е затруднено от масовостта им и от това, че те са предимно от низините, което лишава арестите от политически смисъл. Обратно, тя не проявява снизходителност към подстрекателите и организаторите на бунта и се старае да ги разкрие и накаже. Правомерността на тези репресии се базира на негативната оценка в Корана спрямо съпричастните към бунта, която гласи, че имащите отношение към него, заслужават да бъдат опозорени в земния живот и да получат най-тежко наказание в задгробния… Заплахата от репресии, спрямо подстрекателите намалява крайно, ако бунтът доведе до сваляне на управляващата върхушка, но тогава и оценките за него търпят коренни промени. •

П. Ц.

БЕЛЕЖКА НА РЕДАКТОРА

Заглавието е на редакцията. Поради очебийни и разбираеми причини нашият близкоизточен кореспондент е използвал езоповския си език в своя анализ, оставяйки на редакцията на вестника, на авторите и на читателите да размислят, обсъдят и формулират сами възможните развития и използването в съвременния свят на тези стари форми на масовия протест, каквито са бунтът, въстанието и гражданската война…

 

(следва)

Остави коментар

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *