Бунтовна пролет във Франция

печат

„Будни през нощта, сънуваме друг свят“

Тази пролет сме свидетели на масови социални вълнения във Франция, които започнаха на 9 март и няма изгледи да затихнат скоро. Напротив, те ескалират с всеки изминат ден, към всеобщите студентски бунтове се присъединяват милиони работници, окупират транспортната инфраструктура и производството и правят паралела с бунтовния Май ’68 все по-актуален.

В същото време големите медии упорито отказват да отразяват събитията във Франция. Слабото отразяване предимно цели да дискредитира работническите борби и студентските движения.

Повод за общественото надигане е трудовата реформа на правителството на Оланд и неговата „Социалистическа“ партия. Новият „трудов кодекс“ дава права на работодателите да уволняват по-лесно работниците, застрашава 35-часовата работна седмица и намалява обезщетенията за съкратените работници. Законът, орязващ правата на работниците за сметка на тези на работодателите, е прокаран от правителството на Оланд директно в горната камара, без да бъде гласуван в долната, което допълнително нажежи обстановката.

Милиони излизат по улиците на големите градове във Франция с искане за отмяна на неолибералния закон. На площадите се ражда новото движение Nuit Debout (Будна нощ), обединило протестиращите около по-широка програма, която накратко може да се опише с един от популярните лозунги на движението: Против трудовия закон и света, който той символизира. Първото общо събрание, организирано от движението, е на 31 март на Площада на Републиката. В него взимат участие над 5000 души, а след това събраният се провеждат всеки ден (и нощ) и се разпространяват в повече от 30 града във Франция и почти 300 града извън нея. Участниците в събранията обсъждат включването на гражданите в политиката чрез пряка демокрация, борбата срещу неолиберализма и капитализма като цяло, екологични и други проблеми.

Множеството от площада призовава за обща стачка в цялата страна. Те дори променят календара, като започват ново отброяване от 31 март. Така 1 април се превръща в 32 март, а 1 май – в 62 март. Общото събрание на площада в Париж е разпръснато от полицията на 42 март (11 април), но още на следващата нощ събранията са подновени. На 76 март (15 май) е свикано общоевропейско събрание, в което взимат участие стотици градове със събирания и координирани действия по целия континент. Събрание се провежда и в София. Площадите се окупират и днес, събранията продължават, а правителството на Оланд продължава да пренебрегва социалните бунтове и отказва да оттегли неолибералното законодателство.

Head-06-2016_fmt

Франция се превръща в арена на ескалиращо полицейско насилие, изпратило стотици в болницата и хиляди в полицейските участъци. Едно момче е в кома след като е нападнато от полицай.

Натискът срещу режима на Оланд се засилва с организираните преки синдикални акции – най-радикалните от 1968 г. насам. Един от най-големите синдикати – CGT, доскоро умерен в позициите си, бързо се радикализира. Работниците от CGT започват ефективни стачни действия в десетки отрасли, блокират влаковете, автобусите, метрото и летищата. Социалният бунт ескалира, когато работниците окупират повече от половината петролни рафинерии във Франция и изпразват бензиностанциите в страната – 5100 остават без никакъв бензин, други – с недостиг и километрични опашки. Транспортът е в хаос. Работниците започват ефективни окупации и на ядрените електроцентрали, които доставят 2/3 от електроенергията на Франция.

Инфарктният момент е на 10 юни, когато започва европейското първенство по футбол. Друг голям френски синдикат, SUD призовава за обща безсрочна стачка в деня на започване на първенството. Работниците от парижката транспортна система RATP вече са в безсрочна стачка. Секциите на Форс увриер (Force Ouvrière (FO), Работническа сила) също участват активно в стачните действия. Авиодиспечерите стачкуват от 3 до 5 юни, CGT призовава за продължаване на стачните действия, включително по време на европейското първенство. Железничарите са в стачка от 31 май, която постепенно обхваща 17% от работниците, а за 14 юни е обявена всеобща мобилизация за блокиране на железопътния транспорт на национално ниво. Пилотите на Air France също обявяват, че ще се включат активно в стачките на 11 юни. Колегите им от летище Орли се присъединяват. Същевременно към стачките се присъединяват и работниците от почистването, които блокират 3 от 4-те депа в Париж. Най-сериозно е положението в складовете за гориво и рафинериите, които продължават да бъдат окупирани.

Правителството използва редовно полицията, за да смаже работническите окупации и освободи рафинериите. Въпреки това, някои от тях – като терминала в Хавър – все още са под работнически контрол. Работниците в 16 от 19-те ядрени електроцентрали във Франция също се присъединяват към стачката, като все още предстои да решат конкретните действия. Пристанищата също стачкуват. Медиите – без изключение собственост на шефовете и държавата, които са отново заедно от другата страна на барикадата – умишлено не отразяват протестите. Всички национални вестници във Франция отказват да публикуват изявленията на синдиката CGT. Работниците отговарят с блокиране на печатниците и спират всички големи всекидневници с изключение на левия Юманите.

Важна роля в събитията играят анархистките организации и синдикати – най-радикалната сила, бореща се за пълна социална трансформация на френското общество. Анархистите участват както в синдикалните блокади и стачки, така и в подчертано антиавторитарните и антикапиталистически асамблеи на Будната нощ. Въпреки значително по-малката си членска маса в сравнение с казионните синдикати като CGT, анархосиндикатите като CNT-CO, CNT-F и CNT-AIT участват във всички стачки и блокади, понякога заедно със CGT, FO и SUD. Освен това, въпреки реформисткия характер на ръководството на трите големи френски синдиката, значителна част от техните членове споделят анархистки и революционни убеждения.

Тази вътрешна динамика в организациите, различните политически линии, преминаващи през CGT, FO, SUD, Будната нощ и трите CNT, създават както възможности за общи действия и единна съпротива срещу капитализма, но и ожесточена конфронтация – например сблъсъците между анархисти от Будната нощ и стюардите на CGT. CGT и най-вече нейното ръководство често търпят критика за опитите да овладеят работническото недоволство със сила и дори да сътрудничат на полицията в потушаването на „нерегламентирани“ стачки и блокади. Това реакционно поведение на CGT може да бъде проследено назад до Май ’68, когато синдикатът участва пряко в потушаването на бунта.

Държавата отговаря с безпрецедентни репресии. Правителството на Оланд удължава за трети пореден път извънредното положение, което е в сила още от атентатите в Париж от 13 ноември миналата година. То дава повод на държавата да забранява обществени събирания, да ограничава редица други човешки права и да използва извънредна полицейска сила срещу гражданите. Ситуацията се усложнява допълнително от тежките наводнения, които изпразват Лувъра и принуждават хиляди да напуснат домовете си – всичко това на фона на публичната параноя след атентатите през ноември, раздухвана както от правителството на Оланд, така и от крайно дясната формация на Мари Льо Пен, която трупа все повече политически дивиденти от масовата психоза от тероризма.

Развитието трудно се прогнозира, ситуацията във Франция е изключително динамична и се променя с всеки изминал ден. Основният въпрос е дали работниците и студентите ще успеят да продължат ефективните си стачни действия по време на европейското първенство и след него, защото стената на медийното затъмнение и държавните сопаджии е твърде дебела, за да се разбие дори с няколко месеца преки действия. Масовата демонстрация на 14 юни в Париж с ожесточените сблъсъци с ченгетата е добър знак – по сведения на полицията в нея са участвали 80 хиляди души, а според синдикатите – над 1 милион. Безпрецедентната атака срещу работниците се разгръща и на европейско ниво. Европейската комисия, заедно с големите авиокомпании Ryanair, easyJet, British Airways, Lufthansa и други, обсъжда поемане на контрола над френското небе по време на евентуалните стачки на френските работници. Идеята е създаване на общо контролирано въздушно пространство в Европа – когато френските или други работници са в стачка, контролът над френското небе се поема от германски или английски компании. Целта е фирмите да избегнат финансови загуби, а стачките да бъдат обезсмислени.

Много по-опасно ще се окаже евентуалното предателство от страна на лидерите на CGT, за което усилено се говори. Твърде вероятно е те да преговарят тайно с администрацията на Оланд за преустановяване на стачните действия срещу козметични промени в закона – поредното предателство от страна на казионните синдикати и края на CGT като изразител на работническите интереси. Ако слуховете се окажат неверни и стачните действия на синдикатите и студентите успеят да спрат закона на Оланд – което ще означава и падане на правителството, – то това ще даде нов тласък към радикализиране и ще вдъхне сили не само на CGT, но и на останалите масови синдикални организации (освен десния CFDT, който подкрепя закона), като им върне позициите на непреодолим фактор във френската политика през следващите години.

На фона на динамиката на синдикалните борби движението от площадите Будна нощ сякаш губи инерция, но все още има потенциал да начертае нови, радикални траектории във френската и в европейската политика. Една от перспективите пред него – може би най-вероятната – е то да влезе в електоралното русло по пътя на испанските Негодуващи (Indignados), от които произлезе ляво-радикалната партия Подемос. Освен приликите между Будната нощ и Негодуващите, географската близост между Испания и Франция позволява участието на стотици активисти на Подемос в събитията на френските площади като част от Будната нощ, което е твърде вероятно да наклони везните в полза на тази перспектива. Друг нощен будител е общоевропейският проект на Янис Варуфакис – DiEM25, който също се подвизава на френските площади. Вероятно ще станем свидетели на някакъв тип взаимодействие между трите проекта – Подемос, Будна нощ и DiEM25.

Будна нощ все пак демонстрира потенциал за преодоляване на изборджийската гравитация. Ако успее да го осъществи, има всички предпоставки да се разрасне до мощно антиавторитарно, отвъд-партийно и отвъд-национално движение, макар и с неясен първоначален облик. Стъпка в тази посока е текущата кампания на „будните“ за организиране на транснационална стачка. Движението има трудната задача да използва поуките от незавидната кончина на Окупирай и Негодуващите, колкото и неприятни да са те, за да не я повтори. Все по-ясно става, че единственият възможен път за това е радикалната мисъл и практика.

Една „будна нощ“ в София

Французи на опашки за бензин. Атомни електроцентрали блокирани. Десетки ранени полицаи. Незнайно много гневни хора на улицата. Почти пълно медийно затъмнение.

За движението Будна нощ, което призовава от площадите на Франция за пряка демокрация, се говори повече от месец. Предимно в „алтернативните среди“.

Мнозина смятат, че за да се случи нещо у нас, трябва да се случи другаде. Призив за международна солидарност от Франция – време е и тук да има Будна нощ. Изпуснах първата, бързам да догоня втората.

Закъснявам. Намирам приятели да ме хвърлят с кола. Пристигам в градинката пред църквата на свечеряване.
Деца играят вън. Младежи пият бира. Препълнени тротоарни кръчми край църквата. Не се вижда събрание, група хора. Никой буден.
Махат ми изпод върбата вляво. Асамблея на три пейки. Познавам четирима, аз съм деветият. Разговор защо частната собственост е възможна в условия на анархия. Банално и несериозно.
От време на време се вдигат ръце. Говорят предимно двама. Помежду си. Останалите учтиво мълчим. Не разбрахме какво е частната собственост. Изглежда няма и да разберем.
Вземам думата в уморена пауза. Въпросът не е в частната собственост. Нито в начините за вземане на решения. Истинският въпрос е „Как хората да наложат волята си въпреки властта?“ Докато не се реши той, останалото е безсмислено.
„Провокация!“ Закъснелите да си мълчали. Вече било решено, че ще се действа в рамките на системата. Замълчавам си конфузно. Наум им пожелавам успех с действията „в рамките на системата“. Слушам учтиво.
Фантастични въпроси около невъзможни ситуации. Оставаме петима. Дойде една жена да ни види какви сме. Смрачи се съвсем.
„Аз познавам един готин кмет, да отидем при него и да задвижим пилотен проект за пряка демокрация!“ Не изтрайвам и се обаждам да възразя: „Ама щом кметът подписва решенията на хората, това защо да не е пряка демокрация?!“ Гледам тъпо.
Минимален интерес, но пълна сериозност, консенсус, съдбоносно решение – кога да е следващата среща. Забравям.

Автобус, разговори, емоции. Странни слухове. Объркани хора. Раздяла.
Пейка. Бира.
Кооперативи. Солидарност. Взаимопомощ. Пряка демокрация. Няма. Защо?
Истината. Хората. Самотни и бедни. Безнадеждни. Мразят. Не вярват. Защо?
Не работи. Мащабът е малък. Капитализмът е вездесъщ. За да живееш в покрайнините му, трябва да си богат или да мизерстваш. Примерите не работят. Няма спасение на парче. Има само илюзия. Или разрушение и ново начало.

Мълчание.
Революция!
Бунт. Страх, маскиран като невежество. Само мизерията е по-силна от страха. Или не?
Раздяла.
Сън.

P.S. ЗАЩОТО СМЕ „АНАРХИСТИ ПОД ПРИКРИТИЕ“!

Никола Петканов и Свободна мисъл

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *